вторник, 24 ноември 2009 г.

Вярата не е просто социален факт.


Ала къде оставя вярата?
Къде остава упованието и верността?Абсолютното доверие?Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство.Тя идва от сърцето и душата.Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя бог,то той превръща духовното в плътско,приравнява светостта с обикновената логика.

.....
..Начинът,по който реагираме на чуждите постъпки,е най-вярното мерило за истинскатъа стойност на собствените ни дела и,ако се нуждаем от недвусмислена проява на своя бог,от веществено доказателство,за да поемем по правилния път,то значи сме най-недеостойни окаяници.


Така че не ми говорете за богове,приели материален облик.Не ми натрапвайте доказателства,че само вашия бог е истинският бог.Аз не оспорвам вярата ви,нито я съдя,ала ако вие сторите същото с онова,което живее в сърцето ми,то такива осезаеми доказателства стават неуместни.


Вярата е истина.Всеки вярва, няма безверци на този свят.Макар и с поколенията идеята за "вяра" да се променя, човек винаги е търсел нещо, към което да се обърне в тежък момент.Но вярата не е просто спасителния сал .... тя е константа - нещо перманентно.Тя съществува, дори да не си в затруднено положение.Винаги е там - вътре в теб и зависи само и единствено от теб, кога ще се обърнеш към нея.

Вярата не е просто поредния социален факт.Тя е лично понятие зависещо от много близки или далечни помежду си фактори като : приемствеността между поколенията, времевата рамка, в която живее човек, вътрешното спокойствие и уравновесеност и степента на успех/неуспех в живота.

Вярата е философия.Философията на своя страна е вяра.

СЕЗОНИЯ
Ти плачеш?

КАЛИГУЛА
Да, Сезония.

СЕЗОНИЯ
Но какво толкова е станало, най-после? Да предположим, че си обичал Друзила, да, вярно е, но в същото време ти обичаше и мен, и много други. Нейната смърт не е достатъчна, за да те прогони за цели три дни и три нощи в полето и да се връщаш после с такова враждебно лице.

КАЛИГУЛА (отново се е обърнал.)
Ти си луда, кой ти говори за Друзила? Не можеш ли да си представиш, че човек може да плаче и за нещо друго освен за любовта?

СЕЗОНИЯ
Извинявай, Гай. Но аз се опитвам да разбера.

КАЛИГУЛА
Хората плачат, защото нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. (Тя отива към него.) Остави, Сезония. (Тя пак се отдръпва.) Но остани все пак до мен.

СЕЗОНИЯ
Ще направя, както ти искаш. (Тя сяда.) На моята възраст човек вече знае, че животът не е нещо добро. Но ако на земята все пак съществува зло, защо да искаме да прибавяме към него?

КАЛИГУЛА
Не можеш да разбереш. Какво значение има? Сигурно ще ми мине. Но чувствам как в мен се надигат безименни същества. Какво ще направя срещу тях? (Той се обръща към нея.) О! Сезония, знаех, че може да си отчаян, но не познавах значението на тази дума. Мислех като всички други, че това е болест на душата. Но не, тялото страда. Боли ме кожата, болят ме гърдите, крайниците. Главата ми е празна, гади ми се. И най-ужасното е този вкус в устата ми. Не точно на кръв, нито на смърт, нито треска, но всичко това наведнъж. Достатъчно е само да си размърдам езика, за да стане всичко отново черно и да почувствам отвращение към човешките същества. Как горчи, как тежи да станеш мъж!

СЕЗОНИЯ
Трябва да спиш, дълго да спиш, да оставиш нещата да следват сами своя ход и да не размишляваш повече. Аз ще бдя над съня ти. Когато се събудиш, ще откриеш отново вкуса на света. Тогава използвай своята власт, за да дадеш повече обич на това, което все още може да бъде обичано. Това, което тепърва е възможно, също си заслужава да има своя шанс.

КАЛИГУЛА
Но за това е нужен сън, нужна е забрава. Това не е възможно.

СЕЗОНИЯ
Така мисли човек, когато е на предела на умората. Идва време и ръката му отново се втвърдява.

КАЛИГУЛА
Но трябва да знае къде да я постави. И какво ми дава една твърда ръка, за какво ми служи тази така удивителна власт, ако не мога да променя реда на нещата, ако не мога да накарам слънцето да залязва на изток, да намаля страданието и да направя така, че хората да не умират? Не, Сезония, все едно е дали ще спиш, или ще си буден, ако не можеш да промениш реда на този свят.

СЕЗОНИЯ
Но това означава да искаш да се приравниш с боговете. Не познавам по-тежка лудост.

КАЛИГУЛА
Ето и ти, и ти ме смяташ за луд. И какво все пак е един бог, за да искам да съм равен с него. Това, което желая с всичките си сили днес, надхвърля боговете. Аз поемам грижата за едно царство, където невъзможното е цар.

СЕЗОНИЯ
Ти не би могъл да направиш така, че небето да не е повече небе, не можеш да направиш грозно едно красиво лице, безчувствено едно човешко сърце.

КАЛИГУЛА(с нарастваща екзалтация).
Аз искам да събера в едно небето и морето, да претопя грозотата и красотата, да накарам смеха да излиза от страданието.

СЕЗОНИЯ (умолително изправена пред него).
Добро и зло, велико и ниско, справедливост и несправедливост са съществували винаги. Кълна ти се, това няма да се промени.

КАЛИГУЛА (със същата екзалтация).
Моята воля е да го променя. Ще направя подарък на този свят, ще го изравня. И когато всичко бъде изравнено, изгладено и невъзможното най-после стане възможно на земята, с луната в ръцете ми, тогава може би аз самият ще се преобразя и светът заедно с мен, тогава най-после хората не ще умират и ще бъдат щастливи.

СЕЗОНИЯ (с вик).
Няма да можеш да отречеш любовта.

КАЛИГУЛА(избухва с бесен глас).
Любовта, Сезония! (Той я хваща за раменете и я разтърсва.) Разбрах, че не е била нищо. Истината е другаде: Държавната хазна! Чу ме добре, нали? Оттам започва всичко. А! Сега най-после ще живея! Да живееш, Сезония, да живееш е обратното на това да обичаш. Аз ти го казвам и пак аз те каня на един необуздан празник, на повсеместно действо, на най-красивия спектакъл. Имам нужда от хора, от зрители, от жертви и от виновници.

Той скача към гонга и започва да удря , без спиране, с все по-силни удари.

КАЛИГУЛА (като продължава да удря гонга).
Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. (Продължава да удря.) Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.



Слабите мечтаят за това, което силните имат по рождение.А силните мечтаят да изрекат следните думи :

"Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.


Аз, единственият совободен човек на тази империя.На моята империя.На моя свят.На моята вяра.

неделя, 8 ноември 2009 г.

И той погледна към безкрайната водна стена, която не се покоряваше, нито на законите на времето, нито на законите на човека...

"Влакът не чака,забързано лети
Светлини се стелят,небето в мрак се скри
Няма го слънцето вече, няма го морето безгрижно
Мъгливи тежки дни чакат лятото ни неподвижно
Зной обхваща и скрива
светлините на фара,
И мъглата тежка покрива
И няма вече отмора....


Тежко времето минава,
секунда следваща секунда спира,
сякаш не позволява времето й да изтече
Виждаш ли дъжд на хоризонта?
Или мечтаеш за оазис?
Няма да се сбъдне,буря няма да намине.
Чак когато любимото ни лято си замине....


Обичаме го ние, а то ни мори.
Уж Желаем го много,а мечтаем да се свечери.
Защо фара не се вижда?Защо огън по челата гори?
Защо,ти, месеци тежки ни гори?
Та ти си природа,та ти си вселена,
но ние не виждаме прохлада зелена.

Въпросите винаги остават
Вечно си и ти,
а един ден нас ни няма,
но за думите не се сърди
те ще останат в забрава
далеч от твоите златни лъчи."

Колко много липсва лятото , когато дойде есента. Колко много липсва есента, когато дойде зимата ...... а морето си остава същото.Дали малко по-бурно или по-спокойно, то винаги е там и те чака да се върнеш при него. И неведнъж сме отивали далеч от него, неведнъж сме го забравяли в мислите си, а то ни е чакало. Дали се е чувствало самотно без нас ? Навярно ние сме се чувствали по - самотни без него .... ние които израстнахме до него.Както и вие, които вече имате побелели коси....вие също се връщате, когато силите ви позволят и поглеждате към хоризонта, докато някой ятото чайки не отклони вниманието ви със силните си крясъци.Морето винаги ще остане истински дом за толкова много хора.Морето ще остане тема за толкова много мисли ..... Морето ще остане и след нас.

"Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти."

(Христо Фотев - "Морето")


Не една вечер сме прекарвали по бреговете му.Не един дъждовен ден то е било целта на нашите разходки.Не едно утро то ни е карало да се свестяваме след тежки моменти в живота ни......Поглеждайки към него, ние забравяме за всичко, което ни заобикаля.Забравяме за думите, за човешките погледи и за очакванията на останалите.За миг от секундата сме свободни да се почувстваме себе си, като се слеем с ширината.... За миг от секундата сме готови да кажем : "Благодаря ти, Море, благодаря ти..." .