петък, 24 декември 2010 г.

Търпение? Мисията невъзможна.

През последните дни медиите отново лансираха информация за това, че българите са най-нещастни от всички останали народи.

Изследователи стигнали до този извод. Добре. Приемаме, че е вярно (макар и аз да подхождам резервирано към подобни обобщения). Аз, обаче, ще се опитам да дам отговор на въпроса "Защо?". Разглеждайки родната действителност не е трудно всеки от нас да прецени кои фактори водят до щастие и кои до нещастие. Тук, обаче, е хубаво да поясним, че това е нещо много абстрактно като материя и трябва да намерим какъв, всъщност, е първоизточникът на проблемите. И дали можем да ги наречем "проблеми".

Преди няколко месеца имах удоволствието да разговарям с професор, който по произход е египтянин, но преподава в американски университет. Дискутирахме какво се крие зад стереотипните отговори на въпроса "Здравей, как си?" в българската и египетската култура. Уважаемият професор сподели, че в Египет сред християнското население (местните копти) и мюсюлманското население е прието най-вече да се отговаря "Много съм добре, благодарение на Господ!". Тук в България най-честите отговори, който аз съм чувал са "Нормално. / Добре, благодаря. / Не питай..." и т.н. Знам, че не ви казвам нещо ново, но е хубаво да разгледаме разликата. В Египет хората не живеят по-добре от тези в България, нито пък са по-заможни. Всъщност, точно обратното. Там думата "глад" има по-различен смисъл от тук. Там много често няма магазин, в който да намериш храна, а какво да говорим за наличност на пари. И все пак хората благодарят на Господ и казват, че са много добре, а тук сме "не питай". Защо?


Да започнем от това, че родната реалност беше преобърната изначално преди 20 години. Това е много малко време в исторически план. В следствие на това в България има няколко групи, изградили свои очаквания и възприятия за "правилно" и "неправилно".

Първите са възрастните хора, живели преди 1989 и свикнали с този начин на съществуване, който беше т.н. "Социализъм". Те имат изградени възприятия, които не съответстват на сегашното време и всички промени, които държавата е претърпяла през изминалите години са до голяма степен непонятни за тях. Точно когато са опознали своето време и система, са дошли промените. Те нямат причина да бъдат щастливи, защото осъзнават, че времето не е на тяхна страна и няма да успеят да се впишат както трябва в днешната обстановка. За тях животът се е усложнил безкрайно много, защото преди това държавата е гарантирала спокойствието и работата им. Сега обаче, когато пазарът е променил своите принципи, те се чувстват несигурни и неконкурентоспособни. В условията на частен бизнес всеки гледа своята печалба, а не сигурността и добрите условия на работниците си. Не ми се иска да коментирам колко това е правилно и колко грешно, а просто да го представя като фактор, който играе голяма роля при сформирането на "щастие" и "недоволство" във възприятията на тази възрастова група. Също така, промяната в системата значи, че тези, които са били уважавани преди, до голяма степен губят своята позиция в социалната йерархия. Това предизвиква загубата на доверие към хората наоколо и самата държава.

Следващата категория са българите на възраст около 40-50 години. Те сформират отделна група, защото това са хората, които фактически са израстнали преди промените, но са играли основна роля в изграждането на държавата след 1989 година. Точно на техните плещи е паднала отговорността да изградят всичко наново и да променят обществото, тръгвайки по един нов път. От разговорите ми с представители на тази категория, аз оставам с впечатлението, че тяхното нещастие следва от нереалните мечти, които са имали за "балканската Швейцария". Когато настъпва промяната, тази част от обществото е в своите най-буйни години - студентските. Хората очакват промени и по-добър живот. Промените идват, идва и по-добрият живот. Митът за "балканската Швейцария" обаче не се сбъдва и тези хора се чувстват излъгани от новото време. Следствието на това го виждаме и в политическата ни система - стотици партии, множество "спасители", които предлагат услугите си, казвайки, че ще превърнат България в рай и тръгващи си след един-два мандата с наведена глава. Неуспехът на тези мечти идва от липсата на време и невъзможността на хората да се оттърсят от очакванията си за бърз успех.

Последната категория, която ми се иска да разгледам са "Децата на прехода". Аз съм част от нея и за това навярно ще ми бъде трудно да погледна обективно на своите връстници, включително и на себе си. Ние сме българите, родени през периода 1989-1997. Голяма част от това поколение са недоволни от връзката си с миналото и недостатъчното "европеизиране" на България. Малко или много това е следствие от неизживяните мечти на тези преди нас, които осъществяват прехода. Младежите в днешно време считат за правилно да заминат извън България с идеята, че там всичко е по-подредено и правилно, отколкото тук. Те не отчитат факта, че държавата ни не е имала техническото време да промени всичко по западен прототип : от институции, през политика, та чак до начин на живот на обикновените граждани. Българските младежи са обременени от това, че израстват рамо до рамо с преплитаните разбирания на другите две възрастови групи и не могат да намерят свободно пространство, в което да изградят своите собствени представи.

Изобщо, можем да говорим за една невъзможност различните възрастови групи, които представляват и различни социални групи да се интегрират помежду си. Това би могло да се промени с търпение и разбиране от всяка една от страните. Също така различните хора трябва да дадат време на системата да започне да функционира. Англия, Франция и Германия не са станали това, което са в момента за 20-25 години. Хората не трябва да се изнервят от невъзможността за интеграция, а да я подпомагат и приемат нуждата й от техническо време. Защо ? Защото всяка негативна реакция спрямо този процес го забавя и кара хората да се чувстват предадени и да намират системата за "поредния провал".

Всъщност това, което описвам в момента далеч не е просто един тъжен народ, а общество, богато на множество процеси, където различни култури и социални групи взаимодействат една с друга. Много емпиричен материал за изследователи и учени.

В заключение бих казал, че черногледството на българина е наслоено с дадена цел от дадени хора. Всъщност т.н. лансирани "проблеми" са невъзможността на българите да оставят своите социални реалности да съжителстват мирно и търпеливо една с друга. Колкото по-бързо осъзнаем това и започнем да подхождаме с разбиране едни към други, толкова по-бързо обществото ще разбере какво е значението на думите "търпение" и "толерантност" и ще ги включи в своето всекидневие.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Глътка живот

Everything in the world can be changed, my dear Florestan, but the human being.


Моят любимец хер Дюренмат.

А човешкото в човека не може да бъде спечелено, но може да бъде загубено. То е непостоянно, но не и временно. В крайна сметка Жан-Жак Русо е мъртъв, но идеята му за свободният индивид ни достига и днес. Надявам се, че ще достигне и следващите поколения. Въпросът е, че до човека винаги има един лъв, който напомня на силните, че свободата е тяхно изконно право за сметка на останалите. Хората никога не са били и никога няма да бъдат равни.




Денят трябва да има спокоен край. Трябва човек да налее капка по капка живот във вените си. А животът е прозрачен.Ако си напълниш чаша с него никой няма да разбере. Увертюра в стъкло. Едно по-добро начало.



Мадам, добър вечер! Декември, здравей и на теб!

вторник, 23 ноември 2010 г.

Paris : Album artistique 1926

Париж.

Винаги Париж.

Човек може да усети града през две начални точки

- Gare du nord.




- Montmartre, Sacré-Cœur



А в центъра на града откриваме "La petite Republique". Заедно с голяма доза ирония към нас самите.



Часовникът показва точно 18:30 и Елисейските поля попиват една голяма доза сумрачно синьо и забързано жълтеникаво. Някои биха ги нарекли blurry.




И в крайна сметка се прибираме в малкото апартаментче, което държи на елегантността и простотата. Бомбето стои на закачалката. Задължително.



... И някой ни събужда с думите "Добро утро, Париж." за пореден път.





И така започва поредният ден, в който балансираме с усмивка между релсите...

петък, 19 ноември 2010 г.

Студентско писмо до 2090

Уважаеми граждани,
Пиша ви с идеята да ви разкажа каква беше 2010 през погледа на един обикновен студент. Целта на това, което правя в момента е все пак някъде в историята да има дори и малка информация за това, което всъщност се случва в нашата малка и прекрасна държавица.

Октомври-ноември 2010 година. Хората се оплакват. От всички възможни места ги заливат тонове негативизъм, свързани с икономическата криза. Навсякъде никнат ресторанти, хранителни стоки и магазини за дрехи - явно само с това се занимават обикновените хора. Обяснявам си го с идеята, че е криза и всички пари трябва да отиват за храна. За култура нека не говорим. Нея са я оставили на заден план, като от време на време й закърпват дупките по старите дрешки. Нека не говорим и за бъдещето на културата ни. Искрено се надявам, Вие, които след 80 години ще живеете в тази държава да видите нещо по-различно. Искрено се надявам да видите един народ с духовни ценности, с изграден усет към изкуството и с предпочитания към тангото, вместо към кючека. Разбира се и за западането на културата има една думичка, която всички сегашни управленци обожават - Криза.Навън стачкуват лекари, студенти и кои ли още не. Да, криза е ... криза е и в моето любимо висше образование. Не знам как стои въпросът за висшето образование през 2090 година, но сега ще ви разкажа какво се случва последните месеци при нас. Един гражданин на сегашна България ще сподели опит с други граждани от бъдеща България. Знаете ли, няма как да не ми става тъжно. Преди три дни на 16.11.2010 студентите и ръководството на Софийски университет "Климент Охридски" създадохме история. Направихме един от най-големите студентски протести от времето на промените след социализма. Вие няма как да помните тези времена, но се надявам след 80 години, когато мен навярно няма да ме има, да можете да отстоявате вашите права и да го правите по един интелигентен начин. И все пак ще ви разкажа за този наш протест :

Той бе организиран от ръководство и студенти на СУ - заедно. Да, акцентирам на думата "заедно", защото, Вие, трябва да стоите заедно, когато отстоявате прогреса на обществото си. Така и ние излязохме на улиците заедно и решихме да покажем мнението си. Нямаше безредици, нямаше вулгарности, всичко беше по етикета на един академичен протест. Протест срещу неадекватната политика спрямо висшето ни образование. Ние студентите не пожелахме да приемем една прикрита политика, която разсипва възможностите ни да се превърнем в специалисти в дадена област. Така се стигна до шествието, в което участваха над 6-7 хиляди души. По полицейски данни сме били не повече от 3000 души, а по данни на някои медии сме били 500. Всъщност запълнихме пространството от БАН до Министерски съвет. Надявам се в 2090 медиите в България да отразяват обективно събитията. Надявам се през 2090 полицията в България да работи за благото на гражданите. Надявам се тогава журналистите да не получават нареждане да не снимат протестиращите от високо, защото така ще се видят реалните цифри. Надявам се в бъдещето да нямате проблем с това, че хората избрани от вас да ви представляват не ви чуват. Е, ние имаме този проблем. Най-лесното обяснение, което мога да ви дам за това е - "Криза". Все пак тази думичка може да се използва за всичко, ако съдя по изказванията на дадени хора. Кризата обаче не е свързана с пари, драги ми сънародници от 2090 ... кризата обхванала България през 2010 година е свързана с неразбирането, незнанието и нежеланието на хората. В момента държавата ни е изградена от едно постоянно "не" пред всяка една дума. Имам подозрения, че то се поставя умишлено, но не бих могъл да ги докажа. Искрено се надявам децата и внуците ми, които може би ще прочетат това писмо след 80 години да не се сблъскват с този проблем. Надявам се, всички вие да осъзнаете, че едно общество не може да се развива без своите основи. А основите винаги са били студентите и учените. Искрено се надявам, вие, които четете това след време да се огледате и да видите държава, където не всички управленски кадри са следствие на чужда обработка. Кой знае ... може би този вид икономика някой ден ще стане нерентабилен и ще спре да се лансира сред хората. Може би незнанието и неразбирането също ще станат нерентабилни и някой, някога ще осъзнае, че е по-добре пред себе си да има интелигентни специалисти, които да бутат държавата нагоре, вместо същества, наподобяващи хора, които издават нечленоразделни звуци и се забавляват, като удрят по някой кючек в кварталната кръчма.

И искам да знаете, че ние студентите извоювахме една малка победа. Дадоха ни пари. Наричам тази победа малка, дори незначителна, защото никой все още не изявява желание да промени, каквото и да е. Парите не спасяват затъването на нашия "Титаник". Надявам се след 80 години спасителните лодки да са стигнали до вас, преди корабът окончателно да е потънал. Кой знае, може би при вас през 2090 нещата ще изглеждат малко по-различно. Надявам се, че вие ще бъдете щастливи. Националната Художествена Академия ще бъде пример за цяла Европа. НАТФИЗ ще обучава актьори за най-великите филми и постановки на времето си. Софийски университет ще подготвя най-добрите юристи, биолози, икономисти и т.н. в региона. Пожелавам ви го с цялото си сърце. Но все пак тая едно притеснение в себе си ... притеснението, че СУ, НАТФИЗ и НХА няма да ви говорят нищо. Не ми се иска да бъда черноглед, но се надявам да не ви се налага да отваряте wikipedia с идеята да проверите какво значат тези съкращения ...

Благодаря на хората, които организират всеки един протест в нашето общество. Благодаря на хората, които имат мнение и го защитават. Благодаря на хората, които мислят за бъдещето. Защото, Вие, които живеете през 2090 година сте плод единствено на тези хора. Без тях вашето настояще нямаше да се превърне в реалност. Тези хора са малко, но силни. Заслужават адмирациите на цяло едно общество, което блее и не се интересува от нищо друго освен собствената си паничка. Благодаря и на вас, граждани на 2090, че ви има и сте избрали България. Защото тази държава не е лоша... ако променим малко начина си на мислене и спрем да си палим къщата с идеята плевнята на съседа да изгори, то може нещо да се промени в сивите ни дни. Ако изгоним от самите нас идеята за "мутрокрация" наистина не е лоша. И най-накрая ... надявам се, вие, гражданите от 2090 да не знаете какво значи "мутрокрация". Надявам се никога да не се сблъскате с този термин и той да остане единствено в онова далечно за вас минало, което ние наричаме настояще.


понеделник, 8 ноември 2010 г.

Защо тук глупостта трябва да стои най-високо ?

В последно време се случиха някои неща в образованието на нашата мила държавица: излезе системата за рейтинг на българските ВУЗ-ове, а деня на Народните будители беше белязан от студентски протести.

Аз, както и всички останали граждани, интересуващи се от висшето образование в България, очаквах системата за оценяване, за да видя на какъв хал са нашите университети по статистика.

Като участник в два от тях съм си изградил поглед върху ситуацията като цяло. Истината е, че бях леко скептичен към обективността на рейтинговата система, но когато тя излезе и успях да й отделя повече внимание, с ръка на сърцето мога да кажа, че някой си е свършил работата.

Какво ни очаква, ако се разровим из рейтингите? Нищо ново - Софийският университет води класацията почти еднолично. От 24 професионални направления той е на първо място в 21. В голяма част от тях има и солидна преднина пред следващите го университети.

Местно състезание

Както и да е. Всеки, който сам иска да изпробва и разгледа рейтинговата система е свободен да го направи тук. Аз обаче ще разгледам един друг въпрос. Въпросът за това дали имаме повод за радост, когато университетите ни могат да се борят помежду си, но не могат да се борят на международната сцена.

Тук трябва да загърбим регионалния си шовинизъм и да погледнем отвъд носовете си. СУ е безспорният лидер в България, а е 777-и в света. Аз съм сигурен, че и в бъдеще ще запази позицията си на местно равнище, но ще пада в международно. Същото се отнася за всички български университети.

Все пак ние сме част от Европейския съюз и би трябвало да гледаме към образованието на останалите държави-членки, като към пример, който трябва да последваме. Но го правим само на думи. Всички знаем, че трябва промяна, но въпросите, свързани с нея, не са малко: към какво точно, как, с какви средства и т.н.

За жалост всички възприемат думата "реформи" като синоним на "нужда от пари". Аз съм сигурен, че това е неправилно. Вярно е, че пари трябват, но без промяна в главите на хората, вложените средства ще бъдат като пръснати в бездънна яма. Не ректори, не министерство, не ЕС са виновни за това ни състояние, а ние - хората.

Статистика за реализацията

Знаете ли какво показва статистиката за реализация по специалността от рейтинговата система? Около 15-30% се реализират в специалността си, след като се дипломират. За какво на останалите 70% им е тази диплома? За обща култура ? Ако е за обща култура, то нека всеки си намери литературата и си чете в къщи.

Не, прави се заради дипломата. Тази диплома вече е нужна, колкото е нужно и кафето рано сутрин. Не мога да приема, че тези проценти са следствие на това, че няма работа в дадена сфера. А ако е така по някаква случайност, то хората, които записват дадена специалност толкова ли не са си направили труда да проучат предварително дали има добър шанс за реализация в същата тази сфера...

Висшето образование по цял свят е привилегия, породена от дадени интереси. Но тук не е като по цял свят - в България всички са готови да бъдат висшисти, дори е наложително, защото иначе не могат да практикуват като... продавачи (примерно).

Няма ги вече идеалистите...

И забравят какво всъщност е висшето образование: то е наука. Науката е най-святото и красиво нещо на този свят. Тя обче има едно главно значение: да произвежда още наука!

Хората, които изучават хуманитарните дисциплини, трябва да го правят с цел да въздействат на обществото в продуктивен план. Но първото условие е да обичат това, което правят, и да го правят с удоволствие.

В България удоволствието от науката се приема за глупост и спада в графата "нерационално мислене". Тук на почит е единствено заплатата, която човек получава. Малко останаха идеалистите, които ще решат да станат преподаватели някъде, вместо да получават по-висока заплата, като продавачи (примерно).

Тогава стигаме до един извод: по нашите географски ширини развитието в морален и интелектуален план е табу. На мода са фитнес салоните, перхидролът и чалга клиповете. Какво виждаме в един фолк клип? Мерцедес, скъпи дрехи, напомпани каки и батковци и хайде от малки си мечтаем да бъдем като тях. В техните клипове човекът с очилата, който чете книга, е "загубеняк".

Хайде след като голяма част от младите следват този стереотип да видим откъде идва проблемът на висшето ни образование. Плачевно е спрямо световното. Какво да бъде, след като хората, които го "практикуват", носят леопардови щампи, слагат си килограми грим и играят кючеци в местните клубове.

Какво може да очакваме, когато не могат да се намерят пари за художествените специалности в България? Кой след това ще произвежда културa? Е, за какво ни е култура, като всяка чалгаджийка кара мерцедес?

Защо, защо...

Някой ще се пита защо да прави по-нерентабилната от двете възможности? Аз ще отговоря: Защото парите купуват всичко, но не и интелектуален прогрес, ако сами не направим опит да го създадем.

Някой ще се запита за какво му е интелектуален прогрес, ако не кара мерцедес? Аз ще отговоря: Защото човечеството има история, която се гради от хора, отдадени на науката. В цял свят тези хора са на пиедестал. Защо България да прави изключение? Защо тук глупостта да стои най-високо?

Духовно кухите индивиди трябва да бъдат изключения, а не тенденция, ако искаме да има работещо висше образование. Всички трябва да осъзнаваме, че когато човек се превръща в специалист в дадено нещо, то той израства и се чувства добре духовно. Чувства разликата в начина си на мислене и в отдадеността си на обществото.

Висшето образование не е просто стъпка след средното. То ни предоставя красотата да опознаваме това, което представлява интерес за нас и ни стимулира.

Нека, не се бутаме там, където паричките са най-много, но ние не се чувстваме добре. Нека погледнем държавите, чиито граждани живеят по-добре от българите за пример. Там няма срамна професия.

Нека не забравяме, че първо човек трябва да се учи и тогава да бъде готов за "големите подвизи". Не като тук - държавата с най-много раздавачи на акъл, чиито първи думи са: "Ако бях на негово/нейно място щях да го свърша по-добре..."

Факт.

Коментарът е качен също така на :

http://www.webcafe.bg/id_1056644831_Zashto_tuk_glupostta_da_stoi_nay-visoko?

Няколко думи за висшето образование ...

Предупреждавам: предстои ви да прочетете един крайно субективен коментар за това, което се случва в сферата на висшето ни образование. Аз самият, като участник, не бих могъл да бъда обективен, защото пародията, на която сме свидетели, няма как да не пробуди разнородни емоции във всеки един от нас.

През последните години висшето образование в България е много благодатна тема за какви ли не коментари. Хората плюят, смеят се, ядосват се и плачат... Направо, като в холивудски филм. На моменти на преките участници в пародията пък им е особено весело. А истината е, че участниците не са малко. Все пак при наличието на няколко стотин ВУЗ-а в България, няма как да са малко. Ако следим тенденцията, след 20тина години всеки град с население над 40 000 ще си има по университет, а в градовете с над 100 000 университетите ще бъдат от 5 до 10. Вече и Перник се сдоби с политехническо висше учебно заведение… С 63ма "студентина": сбирщина от цял свят, голяма част, от които през живота си не са казвали и думичка на български.

Няма лошо, явно духът на предприемачеството в България е силен. Кой знае, може пък от там да излязат най-големите специалисти в сферите си ... Или пък не? По-скоро не. Но все пак това е частен университет. Нека погледнем как стоят нещата с държавните, които все още са предпочитани, къде заради името, къде заради по-ниските такси.

Аз съм студент и в СУ "Св. Климент Охридски". Сред някои от читателите това може да предизвика одобрително кимване. Все пак кой не е чувал за СУ, кой не знае, че там са най-добрите?

Най-старият университет в България. Мястото, където се образова голяма част от елита на страната. Всичко звучи много красиво, когато разказваме история, свързана с миналото на университета. Но стигнем ли до настоящето ... следва истеричен смях.

- Защо? - питате Вие.

Защото не е останало нищичко, от това, което вие възприемате като СУ. Обобщението е в сила за всички държавни ВУЗ-ове. Същото важи за Икономическия във Варна, Великотърновския, Шуменския, Пловдивския. Всички. И проблемът не е в преподавателите, мога да ви уверя в това. Голяма част от тях са много начетени специалисти, които предават знанията си на студентите по най-добрия начин.

Наистина имаме много специалисти, които знаят как да си вършат работата и имат добър подход към студентите.

Проблемът е в системата на държавното висше образование. Тя е тотално закърняла. Самият апарат е на ниво 1980 година, ако не и по-назад.

В държавните ВУЗ-ове все още цари едно много странно отношение към студентите от страна на администрацията и ръководството. Отношението е, като към хора, които трябва да бъдат смазани. Студентите не трябва да занимават администрацията в работното й време, не трябва да я занимават извън работно време, не трябва да я занимават, когато имат нужда ... Просто не трябва да я занимават. Вече втора година наблюдавам това странно поведение спрямо "бъдещия елит на България".

Да не говорим за техниката, която се ползва. Наскоро разбрах, че на места все още се ползват дискети. Да! Помните ли ги? Онези носители на информация, които бяха популярни в средата на 90те години на XX век. А на други места дори и това няма - цялата информация се пази на хвърчащи листове. Също така в държавните университети цари двойно по-голяма връзкарщина, отколкото нормално. Граници и някакви норми не съществуват. Сега ще разгледам и процеса с прехвърлянето в СУ(който се отнася и за други ВУЗ-ове):

Отиваш при две възрастни дами, които вписват това, че си подал заявление. Срещу това заявление не ти се дава никакъв документ, с който да бъдеш сигурен, че ще бъдеш допуснат до класацията. За прозрачност няма как да говорим. Все пак не е класация по успех, а просто ... класация. Никъде не пише какви са условията, по които ще се борят всички минали първичния регламент за прехвърляне от специалност в специалност. Накрая човек просто отива пред таблото, където е изнесен списъкът (не се публикува никъде другаде) и вижда имената на прехвърлените и бившите им специалности. Никъде не пише успех, не пише основание за решението.

Е, защо ли да пише? Все пак пред мен една от жените, които вписват участниците в това "състезание" обясни кротко и тихо на едно глуповато момиче, което не разбираше от намек. В прав текст му каза: "Абе, пиши, каквото ти казвам там и не ме питай защо ...". То момичето се оказа, че било дъщеря на сестра й ... Живи и здрави да са, явно си помагат в семейството. Все пак реших да запомня името на девойката и след това отидох да погледна списъците - нейното име фигурираше.

Проблем има и с желаещите да завършат висше образование.

Самите студенти в държавните ВУЗ-ове доста често са събрани на принципа "количество за сметка на качество". Как иначе ... все пак се борим за държавните парички.

Какво значение има дали тези хора имат, какъвто и да е потенциал за специалностите, в които са успели да влязат? Истината е, че в България кандидатите за висше образование се тикат само в 7-8 специалности. Който не е приет в някоя от тези специалности се бута в нещо, което въобще не го вълнува (доста често) и се опитва да влезе отново в тези 7-8 специалности, като се явява на нови изпити и нови изпити и нови изпити ... Имам една колежка от Раднево. Тя е на 27 години. Всяка година се опитва да се премести в Благоевград и Велико Търново с "право". Така и не успява. Надявам се да не успее и за в бъдеще ... На държавата ни не й трябват юристи, които не могат да говорят елементарен български език.

И така, държавните поръчки се пълнят с неуспели юристи, дипломати, икономисти, програмисти и скандинависти. От тези хора се очаква да се превърнат в добри историци, филолози, социолози, етнолози и какво ли още не. Ще се случи, но при малък процент: при тези, на които ще им харесат "нежеланите" им специалности. А останалите просто ще бутат семестрите един след друг и ще вземат диплома за висше образование. Не е трудно да се изкара едно висше в България. И след това нека си повтаряме "Ама те хора с две висши чистят улиците ...". Ами да, но тези висши не отговарят на написаната в дипломите квалификационна степен и знанията в дадена област.Те са просто изкарани "ей така... да има". Логично е да останат недооценени в сферата, която самите те считат за безинтересна,неприятна или скучна и най-вече нежелана.

Това, драги читатели, е провокирано от идеята на българина, че задължително трябва да бъде шеф. Това е прекрасно, но държава съставена единствено от шефове няма. И е много тъжно, че всички младежи се насочват към едни и същи неща, при все, че успехът далеч не им е гарантиран в тях.Тук са виновни родителите. Те пълнят главите на дъщерите и синовете си с: "На всяка цена да влезеш "право", маме, та да станеш адвокатче ... те лесно живеят". Хубаво е младежите да бъдат иновативни и да следват интересите си, а не общата идея : "Стани, на мама икономистче, та да папаш цял живот лесни парички ..." Защо ли ? Защото икономисти - бол. Юристи - бол. Вярно е, че в големите градове постоянно излизат работни места за тези специалности, но на фона на дипломиращите се(а те са стотици всяка година) тези възможности са нищожни.

Проблемът е комплексен. Той е в това, че държавните университети са готови да приемат куцо и сакато, за да запълват бройки и да получават пари. Той е също така и в това, че всички се бутат на едни и същи места, в които вече се чувства презасищане. Проблемът е, че младите хора не вярват, че ако се насочат в сферата, която отговаря на интересите им, те ще могат да успеят и да водят добър живот. Университетите не опровергават това, а точно обратното - потвърждават го. А най-големият проблем е, че всички си мислят, че са достатъчно добри за да бъдат ръководни фактори и са родени с претенцията, че заслужават големи заплати и шефски столове.

Факт.

вторник, 2 ноември 2010 г.

Една нескучна научна ... др.

И така, въпросът към студентите във Вашингтон бил: "Адът екзотермичен (отделя топлина) ли е или е ендотермичен (поема топлина)?"

Повечето студенти написали отговор съгласно вярванията си, използвайки правилото на Бойл - газовете се охлаждат при разширяване и се нагряват при свиване.

Един от студентите обаче написал следното:

***

Първо, трябва да знаем как масата на Ада се изменя във времето. Следователно, трябва да знаем скоростта с която душите влизат в Ада и респективно излизат оттам. Мисля, че с достатъчна точност можем да предположим, че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно напускащи Ада души няма.

По въпроса колко души влизат в Ада,нека да разгледаме различните религии, съществуващи в днешния свят. Почти всички религии твърдят, че ако не си техен последовател, ще попаднеш в Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от една религия, можем да приемем че всички души ще попаднат в Ада.

При сегашните данни за раждаемост и смъртност може да се очаква броят на душите в Ада да нараства експоненциално. Да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада, тъй като законът на Бойл твърди, че за да се запазят температурата и налягането в него, обемът му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там.

Оттук произтичат две възможности:

1. Ако Адът се разширява по-бавно, отколкото душите постъпват в него, тогава температурата и налягането ще нарастват, докато вратите му не издържат и целия Ад се изсипе на Земята (until all Hell breaks loose).

2. Ако Адът се разширява по-бързо от нарастването броя на душите в него, тогава температурата и налягането ще спадат, докато той замръзне.

И така, какво ще се случи?

Ако приемем за верен постулата, формулиран от приятелката ми Тереза, че "по скоро Адът ще замръзне, отколкото аз да спя с теб" и като вземем предвид факта, че миналата нощ спах с нея, тогава 2) трябва да е вярно, и тогава Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от тази теория е, че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и следователно не функционира... оставяйки само Рая и по такъв начин се доказва съществуването на Светия Дух, което обяснява защо миналата нощ Тереза през цялото време викаше: "О, боже!".

петък, 22 октомври 2010 г.

СиВ ВиС

Стигнах до Латинска Америка, бях на Босфора, разходих се из великите градини на Версай, пропътувах целия океан и видях арабското слънце на Африка.

И все пак аз живея в България.

България започва тук :




И завършва тук :



Искам да кажа "Добре дошли" на хубавите дни и "Довиждане" на лошите хора.

сряда, 20 октомври 2010 г.

Да. Не. Няма значение.

Да.

Искаш секундите да минават по-бързо, защото главата ти се свива. Искаш те да минават по-бавно, защото след тях идва още една доза секунди, за която не си готов.

Не.

А секундите правят минути. Рядко човек нацелва точния момент да погледне към часовника в десния екран на монитора и цифрите да се сменят. Често обаче минутите ни се струват, като "минус безкрайност". Сякаш вървят назад, а не напред ... толкова бавно. Не помръдват. Но, докато си мислим точно това те вече са се сменили. Много подмолно от тяхна страна. Продължават напред, а ние сме забравени някъде в миналото. А миналото някога е било наше настояще. Настоящето пък преди време е било и бъдеще. Така за няколко погледа към циферблата разбираш, че от бъдеще всичко се е превърнало в минало. Мъчните секунди, които отброяваш никога няма да бъдат същите, но бъдещите секунди няма да бъдат по-малко мъчителни. И все пак ще си останат различни. Много често светът около теб ти показва, че всичко върви напред освен самия теб. Дали чрез наболата брада, дали чрез утрешния вестник, дали чрез смяната на песните.


Помня 1997, колкото и странно да звучи. Бях с баба ми тогава, а тя беше сама. Дядо ми беше в София - народен представител. Хората се бяха вдигнали срещу социалистите. Къде с право, къде понесени от вълната. Те си знаят. Помня, обаче, че тогава не можех да разбера. Хората изглеждаха по-скоро, като животни. Беше късна вечер и ние гледахме събитията по телевизията. Тогавашните студенти рушаха, крещяха, бореха се, изпадаха в животинска агресия. Навярно времето ги е подтикнало. Навярно безизходицата и недоволството. Ха, "зимата на тяхното недоволство". Много забавно, а? Не, не беше забавно. Помня обаче, че видях как дядо ми излиза невредим от сградата и се прибира. 13 години по-късно гледам кадри от същите тези събития. Дали хората са доволни от това, което са постигнали тогава е част от техния живот. Аз съм никой за да генерализирам. Но за мен важното е, че тогава макар и дете усещах, че настоящето и бъдещето са несигурни и мрачни. Малко по малко времето мина и днес е края на октомври 2010 година. Дойде новото хилядолетие. Сега знам, че единствената несигурност не идва от икономическото положение на моя свят и от политическата ситуация в страната. Сега знам, че единствената несигурност идва от самите хора и това, което (не) възприемат. Някои спряха да възприемат какво значи да бъдеш човек. Някои спряха да възприемат какво значи въпреки всичко да имаш достойнство и мнение. Всички се опитват да сцепят стотинката на две. Пари има, колеги. Пари има. Хора, които да използват парите няма. Хора няма.

Няма значение.

Това е настоящето днес - 20.10.2010 година. Какво следва? Не знам, но ме интересува. Искам да знам дали и аз с цялото си безучастие спрямо събитията по света един ден ще бъда обявен от седем годишно момче за животно. За това, че съм забравил човешкото в себе си в онзи момент, когато е трябвало да направя нещо, но не съм знаел какво е то и просто съм замълчал и останал на място.


Надявам се някой някога да открие средата. Златната среда.




Надявам се един ден едно такова момче и момиче да не ни съдят, защото сме направили погрешен избор.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Моя оборона



Един ден ще изглеждам така.



Всичко е преходно, но някои хора са по-преходни от други. Всъщност всички ще бъдат забравени един ден, но това е от гледна точка на факта, че човечеството рано или късно ще изчезне...

НО

... докато този биологичен вид все още съществува, дадени идеи и техните носители ще бъдат помнени. Едни повече, други по-малко. Но приликата между тези хора от различни етноси, националности, вероизповедания и възприятия е, че те ни напомнят какво е да се чувстваш "ЧОВЕК". Не като биологичен вид, а като чувство и възприятие. И хората се лъжат, като казват, че най-големият страх може да бъде от смъртта. Най-големият страх за един значителен човек може да бъде забравата. Забравата на хората преди него, около него и след него за "човешко".

събота, 16 октомври 2010 г.

Аромат

Пръстите ми ги няма. Не мога да пиша, а само диктувам. И въпреки всичко излиза нещо. Емоциите са преходни. Щастие, омраза, тъга. Появяват се и изчезват, защото всичко е константа. Има само едно нещо, което не е - ароматът на парфюма. Всички хора носят със себе си различни аромати. Някои свързваме с улица, други с блуза, а трети с усмивка. Някои си отиват на твоя собствен. Рядко се получава пасване, но не е изключено. Песните имат край, усмивките имат край, но ароматите могат да останат вечно. Въпрос на избор.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Варна - център на вселенската култура

През последните години варненци започнаха да възприемат града си като нещо специално. Най-добрият град за живеене, морската столица на България и какво ли още не. Това е прекрасно! Лично аз съм много щастлив, че градът ми затвърждава дадени позиции. С израстването, обаче, идват и проблеми, някои от които не намират решение в периода на усилено развитие. Проблемите се появяват в различни сфери, но аз имам за цел да разгледам само една от тях, защото точно тя ме порази и останах без думи, когато прекарах малко по-дълго време в родния си град. Сферата, наречена култура.

Едно отклонение: думата "култура" идва от латинската "Colere" и се превежда "да култивирам/ да обработвам". И тъй като буквално "култура" е всичко около нас, всичко, чието съществуване се дължи на хората влиза в тази графа, като например: сградите, езикът, дрехите... почти всичко около нас, аз не искам да разглеждам тази сфера в научното й разбиране, а в разбирането, което влагаме във всекидневието си... Културата: театри, събития около нас, музика, места, които посещаваме и т.н.

И така: Варна се бори за "културна столица на Европа" и за още повече туристи. Аз лично много бих се учудил, ако това стане факт. Защо? Защото в нашия любим град култура почти няма. Знам, че след това изречение много хора ще скочат и ще плюят по монитора, като си кажат "Чуееек, оф, че глупости!" За голямо съжаление това е факт. Разбира се, само по този повод в града ще се организират множество мероприятия, но мен ме интересува това, което се случва тук през останалото време. При специални случаи винаги може да се направи нещо масивно и що-годе качествено, но какво "културно" има през останалото време?

На първо място трябва да си поговорим за това, което се случва в града и кога се случва то. Културни събития почти липсват през пролетта, есента и зимата. Градът живее само и единствено през лятото, а през останалото време замира. Това го знаят всички, освен хората, които нямат база за сравнение. Разбира се, има резон в тази ситуация, след като Варна е един туристически морски град. Но работим ли да променим тази сезонност в културата? Сякаш всичко спира извън лятото и ... я един концерт да стигне до тук, я някоя изложба. Но това сравнено с други места е крайно недостатъчно, за да се бие човек в гърдите и да казва "Столица на културата". А трябва и да признаем, че много често това, което идва през лятото в нашия град просто се появява, за да се повтори. Най-често хората, които живеят и творят в София просто идват в командировка, за да покажат и по нашите алеи онова, което цяла година се е случвало в столицата. Едва ли фактът е особен повод за гордост. Да, разбира се, хубаво е, че идват да го покажат във Варна, а не в Хасково(примерно), но аз лично не го намирам за задоволително.

С какво друго да се похвалим ? "Любовта е лудост" ? Джаз фестът ? Все хубави неща, но както вече казах, те са веднъж в годината - през лятото. Седмица на бразилската култура във Варна - отново прекрасно, НО (да, и тук има "но") в София има седмица на културата на даден народ през месец, ако не и по-често. Изобщо повечето неща, с които хората са горди са едно повторение на вече инициирани събития.

А как стоят нещата с театъра ? Ами трупите идват в командировка през лятото, колкото да си направят по някой и друг плаж между репетициите и след това се прибират там, където играят през цялата останала година, а във Варна хората остават с пръст в устата. От време на време някой и друг да гостува: детска радост. Колко театри имаме и колко често има нови постановки в тях ? И на всичкото отгоре вече драматичният театър и операта са слети в едно. Криза е, разбирам. Но кризата не удря тези, които са на печалба. За това аз не мога да обвиня, нито хората, които взеха това решение, нито артистите. На последните само мога да пожелая успех и реализация, последвана от усмивки! Това е цялостен проблем. Той е обхванал всички области от живота на варненци и особено на по-младите. Да, проблемът идва от по-младите. Тук стигам и до втора точка при изложението на фактите.

Тази втора точка е посветена изцяло на начина, по който живеят хората и на местата, които те посещават. Клубове, дискотеки, ресторанти, кафенета и т.н. се появяват според интереса на хората. Факторът при тяхното създаване е желанието на хората. Ако имат нужда от такова място, ще го посещават, а ако не, то ще стои празно и ще фалира. Никой не иска вторият вариант да се превърне в част от неговото "CV", за това логично се залага на сигурно. А какво значи "сигурно" в нашия любим град ? Сигурни, според мен, са следните варианти: да отвориш чалга клуб, който е гарантирано пълен през по-голяма част от времето. Също така да отвориш квартално кафене, което да не се различава по нищо с останалите квартални кафенета. С повечко реклама можеш да направиш и рок бар, който да върви сравнително добре, макар и тази ниша да е за по-малко хора и да не е толкова сигурна.

Мисълта ми е, че във Варна има две категории хора под 30: чалга клуб-хора и рок клуб-хора. Това е масовото възприятие за забавление. Аз лично много рядко попадам на нещо различно. И под "различно" не разбирам място, където да се слуша спокойна музика и да има удобни канапета. Под "различно" разбирам място, което да бъде тематично. Точно това са местата, където се събират "алтернативните" хора. Във Варна тях ги няма ... или по-точно ги има до 18-19 годишна възраст, когато си хващат полета към София, Лондон, Берлин и отиват на място, където има алтернатива и за тях. И държа да отбележа, че до голяма част тези хора са двигател на модерната култура.

Излиза, че основният проблем на Варна е, че няма алтернатива за хората, които не са съгласни да живеят по масовия стереотип. Те си тръгват и ако изобщо се връщат, то е за малко. И когато се върнат за малко, ще бъдат погнусени от това, че намират родния си град без никаква промяна от момента, в който са заминали да учат/работят/живеят/ на друго място с повече алтернативи. И споменавайки "алтернатива" имам предвид не алтернатива в работата. Във Варна работни места има достатъчно. Аз визирам алтернатива в начина на живот и във възприятията и интересите. Чалгата е навсякъде в нашия град ... Друг интерес няма. Като говоря за нея, говоря за начин на живот, а не за музика. Всеки е свободен да слуша, каквато музика иска и това не е под въпрос. Проблемът е, че възможностите за забавление на един младеж във Варна са чалга клуб/рок клуб, кварталното кафене, разходка из морската градина и ... ако някой му организира пътуване зад граница - това е. Нека все пак не забравям и другата модерна субкултура - скейтърите, които също имат места за забавление и най-важното : имат морската градина. Нещо срещу, което аз съм крайно много против. Не е нормално на място, където тишината би трябвало да е на пиадестал по цял ден да се чува блъскането на скейтове. Но общината няма да направи нищо по този въпрос, което не учудва никого.

Да разгледаме възможностите за продължаване на средното образование! Икономическият университет, където, ако не искаш да миришеш на зеле трябва да си носиш дезодорант/парфюм в чантата. Него в последно време въобще не съм го виждал да присъства в някакви класации. Свободният университет, чийто представител беше запитан: "Как е там, харесва ли ти? " и даде следния отговор: "Ми, чуек ... яко е. Кафенето има много яка гледка." Това е отговор от бъдещият елит на Варна, който впрочем, доста се различава от бъдещия елит в световен и европейски план. Още някой и друг университет, където отчаяно се нуждаят от държавна субсидия и приемат "куцо и кьораво".

Да, това е бъдещето на Варна. На много от младите и можещи хора Варна им е тясна, това е истината. А тези от тях, които останат тук по някаква причина, биват заливани от тоновете посредственост, витаещи във въздуха и единственият начин да останат незасегнати е да нямат социални контакти. И, драги читатели, простете ми за негативизма и се опитайте да го наречете реализъм, но аз зная, че повечето можещи, които са си тръгнали няма да се върнат ... не и преди да навършат 50-60. Защо ? Защото във Варна няма да успеят да намерят среда, подходяща за тях. Чисто и просто.


Иначе нека станем "Европейска столица на културата". Нищо, че ще ми се наложи да опиша гледката, копирайки по най-грозния начин Фредерик Бегбеде. Мисля си, че културният живот в града ни ще се равнява на "Най-якия нов и иновативен клуб в света - с формите на гигантска тоалетна ... и със същите функции." За жалост тук говорим за реалността, а не за книга. За това, драги читатели, нека всеки един от вас си помисли с какво допринася за "културата" на своя град и за това децата му да имат интереси не само в областта на колите, кючеците и свиренето в гаражна банда. Защото интересите на гражданите формират облика на града. Факт.

петък, 17 септември 2010 г.

Правосъдие

Нямало значение дали е убил, или не, продължи той, от морална гледна точка било важно намерението, а не изпълнението. Обаче въпросът за морала се свеждал до оправданието на едно действие, което - макар на думи да се съобразявало с основните закони на обществото - всъщност ги нарушавало. В този смисъл оправданието попадало в категорията на диалектичното. Диалектически всичко можело да бъде оправдано, а оттук - всичко можело да бъде оправдано и морално. Ето защо той смятал, че всяко оправдание е простащина или - ако трябва да се изрази парадоксално - че всеки морал е неморален.







Поздрав от Швейцария

1985

Дюренмат

,.,.,.,.

вторник, 31 август 2010 г.

Да.

След като дълго време използвам точно това "Да" е хубаво най-накрая да му дам дефиниция.

"Да" е синтез от :

- Пурата.
- Уискито.
- Прохладната вечер.
- Чувството да бъдеш сам в къщата си.
- Спокойна и вечерна музика, която звучи сякаш само за теб.
- Човекът,в когото не се съмняваш и е до теб.
- Хората, които са се борили за това ти да се чувстваш по този начин.
- Удоволствието от това, че все пак си заслужил това.
- Удоволствието от изминалата година и това, че си научил нещо и се развиваш.
- Приятелите, с които дори не е нужно да говориш, защото те знаят.
- Поредната книга на Фридрих Дюренмат, която си прочел и те е пленила с простотата на логиката, която съдържа.
- Усещането, че всичко е пред теб.
- Скаридите.

Синтез от всички тези неща и ... една усмивка. Усмивката на един спокоен човек, който има всичко и знае, че ще има всичко.

От Варна през Виена, Флоренция и Париж до Рио де Жанейро. Светът е малък. Хората се делят на две групи : Тези, които не се чувстват добре с това, което са и тези, които се чувстват щастливи. Да бъдеш от вторите е благословия. Без значение колко елементарен, възпитан, интелигентен, богат или вярващ си.


Да, да, да.

Факт.

събота, 31 юли 2010 г.

Джаз, мента и щипка недоволство

Вчера започна ежегодният летен джаз фестивал във Варна. Аз лично го чаках с голямо нетърпение, защото съм почитател на този тип музика.

Всичко е идеално: дворът на археологическия музей, чуждестранни изпълнители, доза добро настроение и доста младежи. Трябва да отбележа и още нещо – безплатен вход. Уви, сега няма да говоря толкова много за самия джаз фест, а за това, до което доведе безплатният вход. Знаете, че появи ли се в България нещо за без пари всички се хвърлят напред в името на безплатното удоволствие. Много съм доволен, че освен киселото „мляко” (което е за 0.08 стотинки, извинете ме, че го наричам за без пари) тук човек може да присъства и на джаз фестивал на същия принцип.

Организиран добре, с приятна атмосфера на най-подходящото място в града. До тук всичко е добре. Сядам на пластмасовото си столче. Какво следва ? Разбира се да огледам обстановката. Какво може да се види наоколо? Всички пият нещо и аз се питам какво ли е това зелено питие.
- Е, как какво? ... Мента със спрайт – класиката, - казва ми човекът, с когото бях. Отиваме на бара и се оказва, че не е спрайт, а севън ъп, но другата съставка на този „коктейл” наистина е мента. Красота. На джаз фестивал с мента в ръка. Няма проблем. До момента, в който не прекалиш с нея. За радост доста хора знаят това, но проблемът е, че винаги има единици, които не са се досетили или не познават собствените си възможности в света на алкохола.

Свирят първите гости на фестивала. Интересна музика, в която се доловиха доста интересни експериментални моменти. Квартетът на Георги Корназов създаде приятна атмосфера и това си пролича от емоцията на публиката. Аз, обаче, няма да се спирам обстойно на тяхната музика, защото ми се иска да коментирам нещо малко по-различно.

Ето: излиза втората формация. Естонско трио, което ни пленява чрез звуците на акордеон и флейта. Долавят се и фолклорните мотиви. Много интересна музика, която много допадна на мен и на много други хора. И така в момента, в който съм наистина пленен от звуците на инструментите, нещо ме връща в реалността. И то не в коя да е реалност, а точно в нашата – българската. Докато музикантите продължават да свирят, нещо нарушава идилията. Вик от дясната страна на сцената разцепва съзвучната хармония. Оглеждам се и питам компанията ми какво се е случило, а отговорът е следният : „Някой изкрещя „Наздраве!”.
Поглеждам отново и фокусирам човека, който го е направил.

Мъртво пиян е и държи бира в ръка. Описание на самия човек няма да давам, защото не е коректно(и тук е време за въпроса дали това, което той направи беше коректно спрямо останалите). Та, този индивид 2-3 минути, след като изкрещя навярно реши, че има нужда от още една бира. Последва нещо наистина абсурдно: реши да мине през музикантите и по мои наблюдения само късмета му попречи да блъсне някой от тях, докато се олюлява към бара. Малко след като ги преминава на зиг-заг, към него се стрелва Анатоли Вапиров и го повежда към вътрешността на Археологическия музей. Естонците, които демонстрират професионализъм не спират да свирят, но съпровождат пияницата с поглед.

И сега е време за едно лирическо отклонение. На колко ли места тези джазмени са видели нещо подобно? Има две възможности. Едната е – това да се случва често покрай техни изпълнения и те да са свикнали. Ако е така, значи случката не би им направила голямо впечатление, но пък това говори само и единствено колко е зле състоянието на обществото, щом на джаз концерти се случват подобни неща. Другата възможност е това да е един от малкото пъти, в които им се случва такова нещо, а не дай си боже и да е единственият. Това пък означава, че рекламата, която правим на България е покъртителна. Но какво да правим, възпитанието на някои хора наистина не отговаря на идеята „Варна – културна столица на Европа” ... За това не сме виновни ние – останалите n на брой хора, които слушаха с удоволствие, а този един човек. И тук идва въпросът какво ще запомнят гостите: дали нас като една добра публика или пияния тип.

Нека се върнем на това, което се случи! Да, естонците продължиха да свирят. Всички ние решихме, че това е краят на грозната сценка, като видяхме как уж човекът, който я сътвори си тръгва. Но има-няма и пет минути след една от песните, заедно с ръкоплясканията зад мен се чува отново някакъв нечленоразделен звук. Обръщаме се и какво да видим ... нашият стар познайник си е седнал кротко и продължава да си пие бирата и да се наслаждава на музиката. А докато той си подвикваше от време на време и нямаше кой да го изведе навън, на сцената се случи още нещо, което беше не по-малко любопитно от подпийналия ни приятел.

По време на една от песните на естонското трио на сцената се появи още някой. Но този път не беше човек, а куче. Да, куче, дори ако питате мен, си беше едно бездомно куче. Интересното е това, което четириногият любител на джаза направи, а именно – нищо. Постоя, послуша и в края на песента слезе от сцената и си замина. Без да нарушава хармонията и без да прави проблеми, докато нашият пиян познайник продължаваше да си подвиква нещо от време на време(за радост, обаче, силите му не стигаха да крещи истински).

Да, откриването на тазгодишния летен джаз фестивал във Варна беше наистина епично. Музиката беше много добра (както всяка друга година), атмосферата приятна, но и абсурдните ситуации също бяха интересни. Аз лично много се ядосах на човека, който се беше напил и викаше. Сметнах, че всеки би го направил, но след края на фестивалната вечер чух коментара „Е, к`о толкоз ... тъй си прай кефа човека.” Това беше логичната кулминация, до която се стигна. Истината е, че зад всичко, което е на почит в държавата ни стои едно незаинтересовано „Е, к`о толкоз ... тъй му харесва.” Искрено се надявам и вие, уважаеми читатели да сте го забелязали.

Да сте забелязали, че тук е напълно нормално хора да бият бездомници, напълно е нормално цялата плажна алея да е опасана със заведения, в които бумти дива чалга цяла нощ и да сте забелязали, че на всичко с „вход свободен” е задължително да се отиде, без значение дали изобщо ви е приятно или ви интересува. Наскоро гледах и едно предаване на холандска онлайн телевизия, в което се говореше за идеала за мъж в България. Интервюирания беше Митьо Крика – виден български интелигент и меценат на изкуството. Той директно си каза, че тук са на почит хората, които не са изкарали всичките си пари легално. Проблемът е, че повечето момчета се учат от това и си мислят, че наистина има начин човек да успее бързичко с някоя далавера. Ами, прекрасно ... А къде остана европейския манталитет, за който се борехме? Аз лично познавам много хора, които спазват законите, които се борят честно и животът често ги мачка. Познавам още повече хора, които гледат как да направят далаверата. И ви уверявам, че проблемът не е в моите познати.

Сигурен съм, че при всеки един от вас е така. Проблемът „не е във вашия телевизор”, както започваше един сериал, а в това, че далаверата в нашата нация е на почит. На почит е това, че когато нещо е безплатно трябва да се отиде, дори и въобще да не ни харесва. Никакво уважение към нас самите, а какво да говорим за хората, които ни „забавляват”. Без значение преход или не, социалистическо време или не, този народ още не се е научил да цени.

Преди няколко дни видях как едно момче си хвърля опаковката от нещо за пиене на улицата, след като кофата за боклук беше точно на 10 метра от него. Спрях го и го попитах защо направи това и защо не я хвърли на мястото, където би трябвало. Не получих отговор ... младежът ме изгледа сякаш съм му изял закуската и продължи, без да продума. Сякаш, ако ми беше отговорил щях да го заразя с някоя нелечима болест. Така се почувствах аз. Да, малко е тъжно, че когато направиш забележка за нещо толкова очевидно, те гледат с пренебрежение. А може би възпитанието наистина е нелечима болест, от която много хора ги е страх. Уви, предполагам, че докато „Час Пик” се пълни нещата ще стоят така и дори ... ще стават по-зле и по-зле. Извинете ме за черногледството, но голяма част от нацията ни скоро ще се запаси с повече каталози на скъпи коли, отколкото с книги в библиотеката. А защо един ден да не заживеем в кофите за боклук – те и без това са по-чисти от нашите улици ?

вторник, 15 юни 2010 г.

От никого, през вселената, за никого.

Един ден някой ще чете и мен. Има време, спокойно. Няма да се натрапвам, нито ще разкажа нещо важно. Само мога да отбележа как в стаята има толкова много елементи. Ето например пред мен стои едно бюро. А иначе е кофти да те прередят на опашката в магазина и да те погледнат в очите. Връх на наглостта. Е, мен не ме прередиха на опашката за бюрото ... то е втора ръка. Намерих го в един оказион. Взех го много евтино, то е много старо и неприятно бюро. Не зная на кого е принадлежало, но чувствам досега на този човек до мен. Навярно това е била жена на малко над петдесетте. Не е била писателка - бюрото не беше толкова използвано. Тази жена навярно се е казвала Елеонора. Жените над петдесет, които не пишат се казват Елеонора по правило. Имала е двама сина. Единият е заминал, а другият все още живее при нея. Първият не знае къде отива и още не се е установил, рядко пише писма и много често моли за пари. Такива сме ние хората в днешно време. Едни гадаят на кафе и боб, а аз гадая на бюра. Защо ? Защото бюрото е може би най-важната и съставна част от живота на всеки един от нас. Когато се стигне до "С" (silence mark) всеки сяда на бюрото си и мълчи. Понякога чете книга, а понякога си слага салатата на него. От балкона се чува "ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА" и поглеждаме кой всъщност го е казал. Оказва се гласът от главата ни. Понякога тя е готова да се пръсне. Някой замислял ли се е какво значи главата ти да се пръсне ? Вътре в нея има нещо, като микрокосмос, защото знаем колко много мисли пази съзнанието ни. Експлозията в същата тази глава навярно ще представлява нещо, като вселенската експлозия, от която идват всички планети. Нека приемем за миг, че след същата тази експлозия в същата тази глава се образуват други планети (малки съзнания), тогава човекът персонално е нещо, като създател на много слънчеви системи, черни дупки, метеори, комети и прочее космически тела. Фактически те не могат да бъдат наблюдавани с телескоп, но очевидно могат да бъдат почувствани, щом същият този индивид се оплаква от тях. Интересното е, че нашата вселена не си остава константа, а постоянно се разширява или се намалява. Ако приемем, че тази паралелна вселена в главата ни има за принцип същото качество, то интересното е, че в един момент тя може да изчезне. Да се самопогълне. Ако се смали достатъчно много просто ще спре да съществува. Какво ли се случва тогава ? В Елеонора се заражда едно странно чувство ... сякаш не чувства нищо в себе си. Сякаш е празна. Всъщност това не е такава изначална празнина, а точно обратното - ознаменува зараждането на нещо по-голямо. Какво ? Кой знае ... зависи под какъв ред се образуват планетите и вселенските тела. При едни комбинацията е пагубна, а при други е гениална. Всеки е изключение и при всеки планетите се нареждат по различен начин.
Аз лично помня първия път, когато усетих, че главата ми ще гръмне. Бях в четвърти клас и не си бях написал домашното по математика. Тогава учителката се насочи към мен и реши да провери точно моята тетрадка. За около десет секунди преживях едновременно катарзис, вселенска експлозия и сърцетуп. Беше тежко, но последвалото двуминутно конско беше най-малката цена, която можех да платя за удоволствието да изпитам чувството, че планетите са се наредили. Имам чувството, че моят Млечен път не си е на мястото, честно. На мен много ми се искаше в него да има само "сини" планети, като Земята, но за жалост усещам, че не е така. Всъщност от там идва и израза "не се чувствам наред със себе си". Просто планетите не следват правилната за мен подредба.... и това никой астролог не може да го промени.
Пределно ми е ясно, че никой никога няма да прочете това и го водя като анализ на самия себе си и вътрешната си система, но съм длъжен да го напиша. Не за друго, а защото след няколко дни ще го забравя, като идея и отново ще се чудя, защо нещо в главата ми не е правилно. В крайна сметка дали ще си остане от мен за мен няма значение. Никой няма да спечели от това, че съм го написал. Защо ли ? Защото това е, като човек да напише "две и две прави четири". Всички го знаят, известна им е истината и ако го видят някъде ще преминат през редовете. И аз да бях, и аз щях да го направя ... честно. На мен самия са ми неприятни глупостите, които пиша. Сигурно Зигмунд Фройд би дал логично обяснение, но някак си се досещам на къде бие той. За това няма да го доизслушам докрай. Зиги ще трябва да уважи решението ми. Това е положението.
Лека нощ, аз отлитам. Вселената в главата ми си остава. Приликата в този късен час между тея и мен е, че и двамата сме преживели катарзис. И тук идва знаменитата мисъл "Не всички книги, които е прочел човек го формират, като личност, а безсънните му нощи." Не помня на кого беше, но със сигурност мога да кажа, че е достатъчно банална за да я сложа като край. Един ден ще я има изписана на гроба му. Защо ли ? Защото аз самият съм банален, че дори и елементарен.
Лека нощ от Антон Чехов, лека нощ от Жолио Кюри и лека нощ от цар Самуил.

понеделник, 31 май 2010 г.

И понякога ...

"People say that Depressive music is to make you depressed. I disagree, it helps me feel better when I am depressed, it's kind of like a substitute of drugs for me, it makes me feel like I stop existing, but I'm still at peace."

15 - безсънна нощ на брега на морето през зимата
16 - едно дълго пътуване с влак
17 - [28.5.2009 г. 23:43:20] *****: оплаквахме се от скука,а всъщност беше толкова хубаво
18 - Планина, сам човек на стотици километри от дома
19 - Дом ?


Хората, които ровят из боклуците, често заслужават да ровят точно там.
Господ наблюдава, а ако в крайна сметка, когато умрем видим, че не съществува ще се запитаме, къде е отишла цялата енергия изпратена към него.Тя не се губи в пространството.Но аз вярвам, че той наблюдава.

Когато арабин ти даде стотинки за храна се чувстваш щастлив, но нуждаещите се никога не вдигат ръка да просят.

Всеки път, когато си налееш от скъпото уиски, виждаш пред очите си всеки момент, когато не си имал.Не вещи, а нещо друго.

И как започва юни ? 30 минути след полунощ. Няма обръщение на президента.

Парадоксално е, че се стараеш, а съдбата те наказва. Може би искаше просто юни месец да започне с едно обръщение към нацията. А нацията, това си ти.Какво значение има ? Майната ѝ на нацията, майната ти и на теб. Ти не си важен.

Имаш ли история ? Каква ти история, с нищо не си по-различен от другите.И те са нямали и имали. Какво ? Всеки - различно.

"I think we ought to start our life old. And we have all the pain, and we're feeble. And we look at our friends, and they're feeble, they're 100. But every day we get younger, and we have something to look forward to. No need to kill yourself, there's hope. And then when you reach 20, 19, 12, 10...every day is really a new day. And it's really a miracle. And then you're a baby, and you don't know your life is ending, you just suck on your mother's tit and then you die..."

Въобразяваш си, че утре ще чувстваш и частица от това, което си чувствал тази нощ. Не. Ще се обадиш, ще се извиниш със спокоен глас. Ще обясниш, че всичко се дължи на умората и тежките дни в последно време. След дни ще забравиш, че си или не си бил прав. Всичко е за протокола така или иначе. Животът тече без да се интересува дали си прав или не.

Може би е хубаво юни месец да започне така, защото май започна по обратния начин. Може би е хубаво да прекараш една нощ със себе си насред нищото под дървото. Но знаеш, че винаги има нужда да имаш слушатели. Никоя мисъл без човек, на когото да е споделена не е интересна. Имаш ли на кого да разкажеш и да говориш ? Замисли се. Винаги можеш да намериш някой клошар. Предложи му 5 лева или обяд и може би ще седне да те изслуша. Той е неутрален и навярно няма да разбира всички думи, които казваш, защото не е свикнал на твоя стил и начин на изразяване.

И ако това стане факт, какво означава ? Значи ли това, че за 5 лева можеш да си купиш свобода за мислите ? Това би било много тъжно, ако е истина. А светът е весело място, значи не би трябвало.

Дали изобщо имаш правото да разсъждаваш над тези неща ? Все пак някой друг вече е прекарал много безсънни нощи със същите мисли в глава. Все пак съдбата ти се повтаря. Тя се е случила някога на някого. Навярно ти няма да намериш повече отговори и по-добри въпроси от онова предишно "аз". Животът ти вече е фиксиран. Не си машина, но следваш механизъм.


"I'm right. so I'm just going to sit here in my rightness and be right."

Така действаме. Всички. Без значение кой стои пред нас. Може да бъде любовта на живота ти, може да бъде просто приятел, колега в работата или случаен пътник в градския транспорт. А ако някой се извини той е слаб и презрян ? Ти не се извиняваш. А ако го правиш сякаш потъпкваш честта и гордостта си. А ти си горд човек. Сякаш частица от теб винаги се жегва, когато изречеш думите "Извинявай, не съм прав.". Но знаеш, че без тези думи нещата няма да вървят напред. Ти искаш всичко да продължава. Понякога ти се иска да спреш и да кажеш "Не, този път аз искам да чуя искрените думи "извинявай" " , но след няколко минути ти минава.

Стана почти 01:00 след полунощ.Президентът още не е направил официално обръщение към теб. Май няма да го направи. По дяволите, първи юни е началото на втората половин година. Би трябвало да се толерира също толкова, както началото на първата половина. Трябва хората да го празнуват и на негово име да няма просто един детски празник. Трябва на първи юни хората да си желаят късмет през новото лято и есен.

И тъй като виждам, че хората не спят и очакват нещо, аз ще поема ролята на президент и ще направя официално обръщение :

"Драго човечество,
на днешния ден започва втората част от тази година. Знаем, че първото полугодие беше тежко. Не трябва да забравяме, че се намираме в условия на световна финансова криза. Въпреки това много от вас са изживели щастливи мигове, в които парите не са имали главна роля. Приветствам Ви за стоическото търпение, с което дочакахте да дойдат слънчевите дни, изпратени тържествено от прохладния пролетен дъжд на месец Май. Надявам се следващите шест месеца да обърнат везните във ваша полза в борбата си с живота и целите, които сте си поставили да бъдат постигнати. Искам да отбележа също така, драги съчовечественици, че живеем един живот и никога не знаем кога и как този живот ще приключи. За това, давайте част от себе си, когато можете и се старайте усмивката да стои на лицето на тези, които държите по-често. "


Точка, запетайка, точка, запетайка, точка, запетайка, точка.

Довиждане.

понеделник, 24 май 2010 г.

На улица "Кюри" вали

Знаете, когато човек остане сам е най-тежко.Когато времето, което си мисли, че познава започне да минава по-бавно и по-бавно.Марков се погледна в огледалото.Това, което видя не му хареса.Беше просто един застаряващ мъж.Не можеше да каже, че вижда нещо повече в това вехто огледало, останало още от майка му, Бог да я прости.Дали беше нормално, когато станеш на 60 косата ти да е прошарена ? Май, да.Пенкова от съседната улица, която понякога му идваше на гости също имаше прошарена коса, а беше едва на 50.Нищо ново под слънцето.Всички тези години бяха минали неусетно, докато тези мигове, в които беше сам се нижеха толкова безкрайно и бавно.Сякаш на улица "Кюри" животът беше спрял и хората, които иначе само се множаха в този град просто отбягваха това място.Е, поне имаше възможността да остане сам с мислите си.
Марков седна на масата в средата на боксониерата си и погледна часовника си.За пореден път осъзна, че трябва да му смени батерията, но .... какво значение имаше времето ? Ден и нощ се преплитаха за човека без бъдеще.Нямаше телевизор, нямаше и радио.Пенсията не му позволяваше да си купи.Всички мисли в главата му бяха провокирани единствено от миналото и неща, които беше чувал някога някъде.
Спомни си, че някога искаше да отиде в Лондон.Ха, в момента над улица "Кюри" валеше дъжд.Дали в Лондон също валеше в момента ? Навярно да.Беше чувал преди години за прословутото английско време.Безкрайни облаци и дъжд, който сякаш е станал символ на тамошните равнини и брегове.Явно не беше кой знае колко различно от неговата улица.Там също имаше нови коли, скъпи дрехи и елитна гроздова ракия, от тези, които пуснаха за производство наскоро.Дори си представи как протича вечерта на едно лондонско семейство :
Съпругата навярно на име Елизабет беше сготвила руло "Стефани" и беше нарязала хляб ... от този хубавия мек хляб от пекарната на съседната улица.Марков запали цигара и си каза, че трябва да почувства отново същия този мек хляб, а не да си купува заводския нарязан.Имаше някаква магия в пекарните едно време.Ах ... а в същото време, съпругът на Елизабет се беше прибрал вкъщи.Той навярно работеше шофьор в градския транспорт."Какво по-подходящо за човек на име Джо?" помисли си Марков.Двамата лондончани бяха около 50-60 годишни.Единственият им син беше в затвора за дребна кражба.Като цяло бяха стандартно семейство.Марков за секунда си спомни защо преди години беше решил да не се задомява със същата тази Пенкова от съседната улица.Навярно, ако имаха деца, същите тези деца щяха да ги излагат много.Толкова по-добре е да бъде сам в стария си апартамент и да няма шанс някой да го осмива заради собствената му плът и кръв.Горките Елизабет и Джо, помисли си Марков.Навярно единствената утеха на Джо за неуспеха му в живота бе вечерната доза поморийска ракия.В главата на Марков изникна картинката на средностатистически англичанин, който живее в квартал "Чърчил"(това беше единственият известен англичанин, за който се сети) някъде из Лондон, пие ракия и си мисли за отминалите дни и направените грешки.Навярно Джо точно в момента се взираше някъде из хоризонта и си мислеше, какво ли щеше да бъде, ако живееше в една от онези пост-социалистически републики на Изток и нямаше дете, което да бъде в затвора.Само ако имаше една боксониера на улица, където животът е спрял и Елизабет му беше съседка и стара приятелка, с която не беше нужно да споделя, нито салатата си от домати и краставици, нито ракията си.Марков наум оплака лондонския си приятел и неговата половинка и изгаси цигарата си в пепелника.Да, отново се почувства щастлив и спокоен.Животът му беше минал точно както трябва.Нямаше нищо по-хубаво от това да умираш сам и да знаеш, че хората по цял свят дори и тези от най-развитите държави ти завиждат за това.Нямаше нищо по-хубаво от това да знае, че на други хора им се иска да живеят като него.Може би това търсеше всеки ден ? Една измислена реалност, която в главата на самотника имаше време да се оформи като истина.Имаше нужда от това.За какво му бяха радио, телевизия или компютър дори ? Тези предмети само щяха да разбиват илюзията му или да диктуват някакви неразбрани правила на живота за него.Погледна навън.На улица "Кюри" продължаваше да вали точно както в Лондон.Онзи Джо и онази Елизабет сигурно заспиваха с посърнали лица един до друг, а Марков се усмихна и запали още една.Все пак те, а не той бяха затворници на миналото, настоящето и бъдещето си...

петък, 21 май 2010 г.

Национализмът продава!

Знаете, че в днешно време е много престижно да плюем.Никой не може да ни отнеме това удоволствие.Може да плюем по човека, който продава риба всяка сутрин и ни буди с вика си, може да го правим и срещу управляващите, може да недоволстваме срещу това, че доматите този сезон така и така не са озрели.Като цяло има доста възможности за това човешко удоволствие на 21ви век.За жалост така ежедневието ни придобива един нов по-мрачен оттенък.Понякога се забравяме и преминаваме границата, което веднага се отразява на личния ни живот, а като по-масово наблюдение се отразява и на обществото като цяло.Много често това мъничко удоволствие прераства чувство за недоволство от нещо.Недоволство от ниските заплати, недоволство от това, че нечия щерка си е купила нов мерцедес, а ние все още плащаме вноските за остарелия фиат.Да, недоволството е двигател на модерното общество.Уви, понякога то може да бъде направлявано по много грешен за същото това общество и за самите нас начин.Човекът, който изпитва омраза в момента на действие не може да мисли трезво и да гледа обективно на нещата.А и никога не трябва да забравяме, че истината не е една.
В днешно време всичко е завоалирано зад множество красиви думи, но трябва да знаем, че крайностите са факт.В лицето на две от тези крайности се явяват глобализацията и национализма.Няма човек, който да няма някаква позиция по този въпрос.В последно време на мода дойде критикуването на глобализацията, като идея, която не е изпълнила плана, заради който е била създадена.Всъщност самата тя има много негативни страни, трябва да признаем.И тук идва ред на въпроса "Има ли система или реализирана идея, която не води след себе си своите негативи?" .Не, няма.Глобализацията, която ние познаваме е една логична производна на пътя, който извървя самия капитализъм.Тук трябва да напомня какво казва Марсел Мос за хората в днешно време.Спрямо неговите мисли, ние - Хомо Икономикус сме гладна сметачна машина.Ние обслужваме самите стоки, а не стоките обслужват нас.Ние сме им подвластни.Да приемем , че в това има повече от нотка истина.Има ли период от човешката история, в който стоката не е била важна ? Още преди хиляди години социалния статус на водача на групата първобитни хора е държал на придобивките си.Навярно в нашата човешка природа са се променили много малко неща, но това ние добре го знаем.Това, което всъщност изплува е, че не точно нашето време е "роб" на вещите.Не точно нашето време е "най-тежкото".Не точно нашето време има "най-големите проблеми".Да, ние живеем в момента и за това всичко ни се струва толкова тъжно, тежко и на моменти дори безнадеждно.
Връщайки се към глобализацията като отроче на дългата история на човешкото развитие и търсене на близост между отделните народи , то ние трябва да споменем и другия полюс - национализма.Какво всъщност е национализма ? Всеки човек ще даде различна дефиниция на това понятие.Във всекидневието го срещаме като "налагането на просперитета на една нация за сметка на останалите нации".Това е най-масовият отговор, който чувам, когато задам този въпрос.Множество хора не правят разлика и между национализъм и патриотизъм.Аз обаче ще използвам и една по-тясна дефиниция, която е дадена от Ернст Гелнер (уважаван антрополог, живял във Великобритания).Той казва така : "Национализмът е принцип на организиране на човешките групи в сравнително големи
политически единици в хомогенна култура с централизирана образователна система.". Според него задължителния ред на нещата е : Индустрията => културата => образованието => държавата. И така ..... да приемем, че има право.То тогава понятието, което хората ползват в ежедневието си и понятието, което се счита за реална дефиниция се различават.Ние използваме думата "национализъм", когато се удряме по гърдите и се наричаме българи.Малко е тъжно, че в едно модерно и развито общество точно това действие все още е на почит.Дали не е време да забравим балканския си лют нрав, в който вечно живее идеята, че всички са ни врагове.Не е ли време да погледнем примера на големите ? Най-логично трябва да посоча с пръст (зная, че е нелюбезно, но ме извинете) именно Франция и Германия, които загърбиха три големи войни за да могат да бъдат партньори в ЕС.Разбира се, навсякъде има хора, които са недоволни от обединението и това, че дадени държави работят заедно.Европа е уникална с това, че повечето флагове по кратата ѝ са били защитавани и отвоювани с много жертви.Но трябва ли омразата между народите да продължава да живее в човешките сърца ? Представете си как французин,германец,българин,грък и швед (примерно) застават на една маса и говорят като равни с равни.Да, това е факт, стига да повярваме, че е възможно.Да, аз съм го виждал да се случва с очите си.И трябва да призная, че се почувствах много добре - някак си спокойно.Спокойствието, че с времето ние също ще приемем "Европа", като идея, макар че тя вече отдавна ни е приела.
Каква е причината да пиша тези редове ? Причината е от проста по-проста.Аз съм човек, който обича да пътува.По цял свят ме приемат с отворени обятия и за хората без значение дали в Испания или в Турция аз съм един обикновен българин, който идва с усмивка и си отива с усмивка.Поради тази ми доброжелателност хората ми отговарят така.Да, когато боравиш с добро, много често ти отвръщат с добро.Така обаче всеки ден, влизайки в моя университет виждам една малка масичка, българското знаме и хора, които с усмивка на лице ме приканят да се подпиша за една кауза.Името ѝ е "За референдум против членството на Турция в ЕС".Аз любезно отказвам и продължавам напред.В главата ми обаче се въртят разни мисли.Самата идея за такъв референдум не е ли абсурдна ? Какво значи "за" референдум "против" ? Нали , ако има референдум той ще има две опции "За" и "Против" .... не може да има само "Против".Безсмислено е още от корена на самата си идея.
Аз няма отделно да разглеждам ползите и негативите от евентуално членство на Турция в ЕС, поради факта, че вече е изприказвано толкова много по този въпрос, че аз едва ли ще кажа нещо ново.Просто трябва да се знае, че този въпрос няма , нито само ползи, нито само негативи.Също така трябва да се знае, че Турция няма да бъде приета в близките години, като пълноправна членка на ЕС, просто защото все още не изпълнява нормите.Изхождайки от този факт, голяма част от шума, който се създава е "шум за нищо".Така ние, като общество наблюдаваме как дадени идеи се задействат само, ако са с ясната идея, че са безсмислени или неосъществими.Популизъм ли му казваха политиците ? А може би все още някой умело използва сянката на миналото , за да изгражда P.R. ? Един от главните лозунги на инициативата е "Фес в ЕС?".Аз лично намирам това за обидно.Обидно не само към съседите ни, но и към самите нас.Обидно е за мен някой да ми представя една примитивна идея на сарказма и ненавистта и да я обявява за общонародна.Очевидно обаче, този наш "национализъм" може да изхрани много гърла, защото всички знаем, че идеята не се поддържа от голяма доза национално самосъзнание, а от идеята , че малко по малко се събира електорат.Цялата инициатива печели на инициаторите медийно внимание, обществено внимание, младежка подкрепа и т.н. Какво излиза в крайна сметка ? Излиза, че национализмът продава! Продава точно както идеята за Дядо Коледа в червен костюм , който пие Кока- Кола по Коледа.Тъжното е, че много млади хора вярват в такива каузи.Тъжното е, че така на моменти родолюбието се изражда в нещо деструктивно, а не градивно.Ненавистта към другите не може да направи живота ни по-добър.И не ми се иска да се спекулира с този ми коментар.Той не е политически, а социален.Социален , а не политически се явява проблема, че много хора израстват с мисълта, че е хубаво да потъпкват чуждото.Насажда се и идеята, че сме заобиколени от врагове.Всичко това води до една сляпа омраза.Омраза, която има за цел да скрие всичко позитивно, до което може да се докоснем, чрез света около нас.
Мисля си, че вече е време да престанем да бъдем потребители на сляпата омраза, която много хора, на които им е изгодно ни продават.Ние не сме глупав народ и знаем, че ненавистта не гради и поддържа къща.Но трябва да осъзнаем и нещо друго - омразата провокира омраза.А точно тази омраза на етническа основа е може би най-деструктивната, защото няма реална причина.Никой не избира цвета на кожата си, националността, континента, семейството и общността, на която да принадлежи, когато се ражда.Пред Бог всички сме равни.

неделя, 9 май 2010 г.

Май - понякога и винаги

Времето минава.Понякога бавно, понякога забързано.Никога достатъчно за нас.Май винаги е бил един и същ.Винаги дъждове и слънце са се обединявали в едно.Помня го миналата година .... виждам го и днес пред себе си.Времето те пресира, хората нямат и секунда за теб, а дъждът идва, когато не го очакваш.Май започва добре ... с чувството за Април, но в средата му се чувстваш сякаш си стигнал до една по-мрачна версия на Юли.Горещо е, но дъждовете се изсипват и ... сякаш падат над съзнанието ти.Опитваш се да избягаш от всичко, но не можеш.Нещо те задържа.Знаеш, че ако избягаш сега никога няма да можеш да се върнеш обратно, а все пак това е само един месец .....
Май придава смисъл на останалата част от годината.Този синтез от април и юни побеждава вътрешните ти чувства.Летаргията е всеобща и всички чувстват, че нещо не е както трябва.Май е едно предизвикателство , което не е в средата на годината, но не е и в самото начало.Той вещае това дали ще съумееш да продължиш успешно до края.Това е месецът, който вещае края и началото.През месец май учениците завършват.Така правят още една стъпка напред в живота.През този месец са повечето изпити, които хората полагат.През този месец хората вече изпитват бремето на работата и очакват почивката, но тя все още не идва.
През тази част на годината има мъничко тъга , има и мъничко радост.Често се запитваш "Защо?" и често търсиш смисъла.Често намираш в малките неща символа на безсмислието или на щастието.Всичко се свежда до думата "зависи".
Май .... месецът на всичко и нищо.

събота, 8 май 2010 г.

Компилация "Червената шапчица"

И сега ще се постарая тук да събера една компилация от модифицирани истории за "Червената шапчица" , така както би звучала тя, ако беше написана от някои известни автори, от членове на някоя субкултура или просто от някакви случайни хора.

Ха!Enjoy!



Червената шапчица, Джек Лондон
Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покорители на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът.
Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.





Червената шапчица, Омир
О, музо! Млъкни в този пагубен ден за онази,
що с шапка червена в гори тилилейски захожда
и кошничка с пити и вино принася за баба!
Тъй бързо край нея промъкват се сенки вековни
и Хелиос слънцезарен прогонват далече на запад,
та път да разчистят за хищник - коварен и гладен!
И стигна той бързо, подобно изплашен троянец,
преследван от псета и бързоноги ахейци,
до малката горска поляна със къща в средата.
Застанал на прага, ръката си вдигна и мигом почука,
а глас уморен и отпаднал повика го вътре…






Червената шапчица, Томас Харис
Той я погледна отново в светлината на свещите, поставени между нея и букета от есенни кленови клонки, скриващ леглото, където се мъжделееше човешка фигура в полуседнало състояние с комично наклонено на една страна розово боне. В бялата си вечерна рокля и кървавочервена наметка, с отметната назад качулка, поръбена с хермелин, падаща по млечноматовите й рамене, Скарлет Федора изглеждаше по-далеч от всякога, от онова объркано селско момиченце, което той видя за първи път от другата страна на бронираното стъкло в подземието на щатската клиника с особен режим.
- Чуваш ли още вълчетата, Скарлет? - почти прошепна той…






Червената шапчица, Ги дьо Мопасан
Вълкът я срещна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все още се преструва на невинна, ала той вярва на невинността й не повече от самата нея и вече сякаш виждаше как тя се разсъблича, как фустите й една по една падат и тя остава само по риза, под която се очертават сладостните форми на тялото й.





Червената Шапчица, Сър Артър Конан Дойл
- Холмс, бихте ли погледнали за момент?
Приятелят ми с известно неудоволствие се откъсна от цигулката, на която безуспешно се мъчеше от около половин час да транспонира основната тема от "Концерт за английски рог и оркестър" на Берлиоз, и се приближи до прозореца.
- Какво бихте казали за младата особа с кошница за пикник в ръка и наметало с червена качулка, която се приближава от ъгъла?
- Като начало, Волфсън, бих отбелязал, че вече сте женен мъж… Но извън това, то тази 16-годишна блондинка от Есекс, пристигаща от Падингтън Стейшън и по пътя си спирала в хлебарницата на моя стар приятел, евреина Хаим Халеви на Пикадили Съркъс, както и в магазинчето за вина на ъгъла на "Донингтън стрийт" и "Лоу Маркет Роу", очевидно е леко объркана за това, къде точно отива, въпреки точните инструкции на баба си…
- Потресаващо, Холмс! Как разбрахте всичко това само от един бегъл поглед? Сигурно по неравномерния наклон на кошницата, в единия край на която се е търкулнала бутилка или две вино, както и по червеникавата кал по ботушките й - каквато се намира край Падигтън… но убийте ме, не мога да си представя откъде ви хрумна това, за Есекс, за бабата, и че е блондинка, след като качулката изцяло скрива не само косите, но и лицето й?
Междувременно момичето се бе изгубило от погледа ми - вероятно бе влязло в някоя от къщите от близката до нас страна на улицата. Холмс със загадъчна усмивка се приближи до вратата и я отвори леко, точно в момента, в който отпред застана развълнуваната мис Хъдсън и обяви:
- Мистър Холмс, ще бъдете ли така любезен да слезете в салона, за да ви запозная с внучката си - мис Корделия Хънтър от Есекс, за която толкова съм ви говорила? Милото момиче е послушало съвета ми и е взело от любимите ви източни питки, както и бутилка "Шато Рено 1895", но запомняйки добре тези ми инструкции, отново е забравила точния ми адрес, или май, типично за днешната младеж, просто е решила да се поразходи, без да се замисля, че в почти всяка къща я причаква по един вълк… ще прощавате за неволния каламбур, доктор Волфсън!…





Червената шапчица, Лев Николаевич Толстой
Ловците убиха Вълка и извадиха от корема му Бабата и Червената Шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи, не трябваше да се случва. А щом не трябваше да се случва, то нямаше вече да се случи. И на нея й стана ясно, че това, което тя вършеше, мислеше и говореше досега, беше не това, което трябваше да върши, мисли и говори. И тя реши отсега нататък да върши, мисли и говори само това, което трябваше наистина да върши, мисли и говори.




Червената шапчица, Ерих Мария Ремарк
- Ела при мен - каза вълкът.
Червената шапчица наля две чаши коняк и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка. В този аромат имаше тъга и умора - тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът беше самият живот.
- Свършено е вече - каза тя. - Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще.
Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.







Червената шапчица, по Ф. Кафка
Вълкът избяга, понеже беше един много неспокоен, безличен и плах вълк. А такъв стана, когато една сутрин се събуди и безпомощно установи, че е хлебарка. Нададе немощен вой за "Добро утро", но всичко го разбраха погрешно, навярно долавяйки в държанието му някакви тайни упреци, и извършиха гротескна поредица от смущаващи движения, тъй като се разбра, че и куфарът му е изчезнал. Така въпросната особа се получи един много търпелив, внимателен и сериозен вълк с доста жълт цвят на лицето. Освен това се чувстваше неловко, понеже дъждът, който понякога валеше го изпълваше с униние.





Червената Шапчица, Елин Пелин
С ваше позволение, ще скрия името на онова село, дето попаднах, докато гонех един побеснял вълк из Балкана. Вълкът, уплашил едно малко момиченце по име Червенушка Шапкарова, така и не се мярна повече или поне не и в ония дълги, лениви и спокойни дни накрай селото, където бях отседнал при бабата на злополучното девойче - Евлампия Попсисоева. Докато обядвах под сянката на гъстолистната лоза, разстилаща над нас благословените си вейки, подобно на ливанските кедри над главата на Авраама, тази мъдра жена примесваше покрай мен благовонни планински билки, заедно със сладките приказки, в които поравно се заслушвахме и аз и внучката й.
- Пътеките, които тръгват оттук и водят в гората, - казваше баба Евлампия, а Червенушка, подобно на името си се гушеше, като птиченце на ръба на пейката, - са като хората. Те тръгват отнейде и дорде друг човек не ги проследи докрай между скриващите ги дървета, остават самотни и неопознати… а край тях дебнат вълци, но само непозналия другарството се бои от тях.
И тя - нисичка и здрава, с младежки присмех в очите, хвърляше по някоя троха на врабците и кокошките, които я наобикаляха…






Песничка за Червената Шапчица
Недялко Йорданов


И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена Шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза й: "Със мен ела!"
И тя повярва на вълкът
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър -
тя по-добра, той - по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена Шапчице, здравей -
недей да плачеш ти, недей!
Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.






Червената шапчица, пиеса от Уилям Шекспир
Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.
(двоуми се)
- Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре - да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах -
тогава би могъл…
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива…
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на смелостта.
Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!







Червената Шапчица, Стивън Кинг
…Червената Шапчица влезе в къщичката на баба си. Във въздуха витаеше някаква странна, смътно позната миризма, примесена с обичайните аромати на бабината кухня и тази на десетината снопчета изсъхнали горски треви, висящи под една греда на тавана вляво. Една оса мързеливо се носеше между прозореца и най-близкото от тях, осветено от лъчите на залязващото слънце, преминаващи между полуспуснатите жалузи на западния прозорец и леглото, където лежеше баба й.
- Ела тук, дете мое! - думите я стреснаха и тя подскочи - кошничката с пилето я удари болезнено под натъртеното коляно.
Гласът на баба й бе дрезгав и излизаше изпод зеленото одеало на тласъци. Шапчицата направи три плахи стъпки в посока на спазматичното хъркане, заместващо сега познатия й тих глас на старата жена. После се престраши и погледна надолу и над ръба на зеленикавото покривало, отпуснато в равномерни гънки, подобно на погребален саван. За малко да извика, но навреме се сдържа и вдигна длан до устните си. Очите й се уголемиха, нещо се надигна в гърлото й и тя захапа показалеца си до кръв.
- Бабо, какво е станало с ушите ти? - изкрещя накрая тя.
- Не викай така, моля те! - хъхренето се разнесе отново и нова вълна от познатата, сладникава миризма се разнесе над леглото. - Сега чувам много по-добре и…
- …и с ръцете ти?
- …артритът ми изчезна и мога да те прегър…
- …и зъбите ти не са същите!
Зъбите наистина не бяха същите. Сега в устата на бабата се намираха поне три реда блестящи остриета, които като че се движеха от само себе си, в бавен, влудяващ, хипнотизиращ ритъм, от който Червената Шапчица не можеше да откъсне очи. Тя усети, че прави нова крачка напред и последното нещо, което видя преди да политне към тунела на отворилото се пред нея гърло бе как изпод одеалото за момент се мярна абсурдно реална, покрита с посивяла козина вълча опашка…





Червената шапчица, Ярослав Хашек
- Е, и какво направих? - мърмореше си вълкът - едно голямо лайно напpавих, това е…





Червената шапчица, разказана от неизвестен фен на рока.

Значи родителката на Блъди хет (Червената шапчица), стара хипарка, я накарала да отиде до баба си и да вземе два албума на Юрая Хийп и един на Лед Цепелин. Обула си шапчицата метълските кубинки, сложила якето с гърба на Содом, пуснала си уокмена с Криейтър, яхнала харлея и фестър ден дъ спийд ъф лайт и отпрашила към дарк замъка на бабата. Като си карала мотърхеда, по едно време я изпреварил Улфа (Вълка), а тя му се ядосала и му се развикала:
- Пантера са бездарници, една скапана група, мадъфакъъ! Шъ тъ Kill by death!
Тогава Улфа се ядосал и й отвърнал:
- Брус Дикинсън го духа на негри!
Ама това не му стигало, ами решил да си го върне здраво на Червената шапчица и на оная депешарка, баба й, с един Iron fist. Затова дал на четвърта и минал по земния път и пръв стигнал до фермата на бабата. Бабата по това време си била пуснала Напалм дет и въобще не чула как идва Улфа. В това време той влязъл и се направил на Мастър ъф пъпетс, абе изял я. След това й свалил коженото яке с гърба на Слейър, обърнал се с гръб към вратата и зел да куфее, за да не го познае Червената шапчица.
В това време дошла Блъди хет и зела да го пита:
- Абе, бабо, коя е тая група, мяза ми на Тестамент?
- Не ма, това са УОСП, ма, ба, ква си задръстена - отвърнал Улфа.
- Абе, бабо, нещо много ти е порасла кичарата ма?
- Щото съм метълка, ма! - пак отвърнал Вълка.
- Ми що са ти такива големи кубинките?
- Ми щото да ритам разни дискари като теб! Hell awaits! - отговорил вълка и я заритал здраво и после я изял.
Като я изял рекъл:
- Значи Пантера били скапана група, твойта мама депешарска! Ей да имаше някоя бира тука и една касета на Меноуър да покуфея още малко. Я па тая дъртата има само "Арда". Пфу!
Вълка бръкнал в хладилника и там намерил двайсетте бири, дето бабата ги била приготвила за концерта на Гънс довечера по първа. Добарал ги той, пуснал си Танкард и ги изпомпал. Като ги изпомпал взел че заспал. По това време в къщата на бабата дошъл WitchHunter (ловеца), и си носел китарата да опънат
некоя жица с бабека, щото мислели да правят демозаписи. Като видял Улфа се сетил к"ва е работата с бирите и яката се ядосал и фанал ножицата и му офъкал кичарата.
На сутринта Улфа се събудил и като се видял без кичара умрял от мъка.





Червената Шапчица, Микеланджело Буонароти
…А в тази зала, уважаеми посетители, е изложена една ранна и не особено добре позната творба на Микеланджело - "Момиченце с кошничка и червена шапка". Забележете объркания, но съсредоточен израз на лицето й - горкото дете сигурно се е загубило? Приближете се и внимателно надзърнете в кошничката й - с невероятна детайлност там са изваяни дори бутилка вино и загъната в кърпа пита, която като че още пари… За силата на въздействието на това произведение говори една легенда, която може би се основава и на някакъв подобен, но не тъй драматичен случай. Накратко - статуята е стояла дълго време близо до ловната беседка на известния флорентински аристократ Отавио Аполони. Един ден, отправяйки се към гората, сеньор Аполони и хората му с учудваща лекота простреляли един вълк, който, както свидетелствували по-късно под клетва всичките четиринадесет придружаващи го благородници, както и той самият, безуспешно се опитвал да захапе ръката на момиченцето статуя. Ето тези три резки, които трябва да са дело на зъбите на хищника, и до днес говорят за случилото се…




Червената шапчица, Джоузеф Хелър
- А пък на мен името ми е Вълк Вълк Вълк - интимно отвърна вълкът, - ти да не си медицинска сестра?
- Не съм, но те каня при баба - отвърна тя загадъчно.
- Ти си луда!
- Защо да съм луда?
- Защото не мога да дойда - пламенно отговори Вълк Вълк Вълк.
- Защо?
- Защото съм девствен!
- Че какво общо има това с баба?
- Никой не кани вълк при баба си при такова положение.
- Аз те каня! Каня те у баба си!
- Не, не мога да дойда.
- Защо не?
- Защото си луда.
- Защо да съм луда?
- Защото искаш да дойда при баба ти.
Червената шапчица набръчка чело:
- Не искаш да дойдеш, защото съм луда, а смяташ, че съм луда,
защото искам да дойдеш, така ли?
- Si.






Червената шапчица, Хорхе Луис Борхес
Червената шапчица имаше шапка, която се намираше в сфера, която
всъщност бе библиотека, чийто точен център пак бе която и да е шестоъгълна галерия. Във всяка галерия имаше по 5 девици на стена с по 32 наредени червени малки шапки на всяка лавица. Обаче сферата бе (и е) с окръжност, абсолютно недосегаема, и е безкрайно число несъответствия, които следват от бъдещата вечност на света. Подозира се, че дори и хората да изчезнат, то Шапчицата-сфера ще продължи да съществува: осветена, безкрайна, съвършено неподвижна, изпълнена с шапчици (5 х 32 х безкрайност), безполезна, нетленна, трескава. Разклоняваща се.




Червената шапчица, Дж. Селинджър
- Ако сте по-особено животно и разбирате човешка реч, сигурно ще искате да узнаете как съм почервеняла през глупавото си детство - цялата тая плява от рода на "Дейвид Копърфийлд", в която хич не ми се ще да се ровя: родителите ми като нищо ще получат по 2-3 кръвоизлива, натопя ли ги в смахнатата история на идиотската си биография. Брат ми - Червеният калпак, отиде в Холивуд - продаде се като проститутка. Ама аз не съм такава! - каза момичето към косматия вълк първа.





Червената шапчица, Жак Превер
Вълка в зори ловци ще спрат.
А в нощната тъма - комини, смърт!
Не знаем - мрак, звезди,
безброй съдби…
Защо ридаем аз и ти…




Червената шапчица, по Реймънд Чандлър
Тази вечер духаше пустинен вятър - от онези сухи и горещи ветрове, които се изнизват от планинските проходи, къдрят косите, опват нервите и сърбят по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой.
Хрисими по природа женици опипват с пръст острието на месарския нож и съзерцават вратовете на съпрузите си. В такива вечери остромуцунест силует може да се появи зад стъклото на кантората ви.




Червената Шапчица, Йордан Йовков
Като вълча глутница се спуснаха делибашиите от Узун Кюприя надолу в равното. Напред беше Кармазъ Чалмали с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв за кървища и побои, наваляха без ред табуните на Доган бинбаши, Ердем Авджиоглу, Осман Чифчията и други главатари.
Рядко се беше виждало такова страховито сборище: анадолци, зебеци, мамелюци и кюрди, афганци и парси-капсъзи - все хора от кол и въже, едни в дрипи, други - облечени в сърма и гайтани се изсипаха накарай селото и запряха пред къщата на бабата на Кармазъ Чалмалията…





Червената шапчица, Реймон Кьоно

- …към 5 часа все малки коли пускат…
- …тоя, готиничкия, му давам около трийсетак, ама сигурно това червеникаво кепе го състарява. И това тъпо шнурче отзад…
- …ами! Я има 25, я не…
- …като ти обърша един по дългия врат, още на два пъти ще ти го разтегна…
- Момку, ша слазяте ли?
- Не, уважаемо мрънкало! Ако ще ми се блъскате така на всяка спирка…
- …я си затваряй блеещото устройство, бе! На дъртия вълк тъпи номера ще пробутва!
- …виж го, бе! Млад бил, ама уморен! Я как се настани, а ние, бабите с багажа, да висим…

- Уважаеми радиослушатели, следват новините в 7 часа. Днес, по време на лов във…
- Следваща спирка - Римски площад. Който е за гара Сен Лазар, да се приготви за…
- …ей, го пак готиничкия - ей там, май има среща с някакъв приятел. Ох, горкия - паднало му е едно копче на сакото… ама май му го намериха… Сладур - иде ми да го схрускам!







Червената шапчица, по Йордан Радичков
- Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.
- Ще го убие! - говореха ловците. - Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълците от своя страна взеха, че умряха.
А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина "Сингер", има такива машини, та като го види ловецът да си рече: "Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница". Да рече тъй и да си иде.






Червената шапчица, Робърт Бърнс
- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Вълчо.
- Иди си. Всички спят у нас.
- Не всички - каза Вълчо.
- Не зная как си се решил!
- Реших се - каза Вълчо.
- Ти май си нещо наумил?
- Май нещо - каза Вълчо.
- Веднаж да минеш моя праг…
- Да мина - каза Вълчо.
- Ще те посрещна като враг!
- Посрещай - каза Вълчо.
- Ще ти отворя, ала чуй…
- Отваряй - каза Вълчо.
- Утре ти ще дойдеш пак!
- Ще дойда - каза Вълчо.
- Ни дума никому за туй!
- Ни дума - каза Вълчо.






Червената Шапчица, Джон Р. Р. Толкин
Вълкът захленчи и се заизвива в краката на Червената Шапчица като куче, ударено от господаря си. Тя го изгледа строго, след което погледът й омекна. Червената Шапчица прибра под плаща си елфическия кинжал.
- Стани, - каза тя с уморен глас. - Никакво зло не си ми сторил и не ще отмъщавам. Можеш да вървиш накъдето видят очите ти.
- Мръсссна ссстара вешшштица! - изсъска задавено Вълкът. - И последното удоволствие ми отне, удоволствието да те изям! Но предричам, че не ще живееш дълго! Защото дълги са ръцете на Вълка и не една злина е сторил той в таз гора.
В този момент в далечината се разнесе мощната песен на рог и заехтя над хълмове и гори. Роханските конници идваха! Тропотът на копитата им разтърси земята и дружната им песен възрадва сирцето на Червената Шапчица, а в душата на Вълка всели страх и ненавист. Червената Шапчица изправи рамене и сякаш израстна. И не малко момиченце, а велик владетел човешки като че се бе завърнал от древните времена сред тази горска обител.





Червената шапчица, Дж. Р.Р. Толкин (втора версия)
В една хралупа край Старата Гора живееше семейство шапипити. Това, обаче, не беше някаква мръсна и запрашена от стара дъбова кора и потрошени желъди хралупа, с под, осеян с опадала козина от белки и катерички и с миризма на стари гъби; не беше и някоя с тънки и напукани стени, в която, където и да седнеш зиме, вятърът навява ледени иглички зад яката ти. Не - това беше хралупа на шапипити, а хралупа на семейство шапипити, това означава удобен и уютен дом.
Тези шапипити не бяха заможни, но в рамките на скромните си възможности се бяха устроили доста добре. Наричаха се семейство Коутингс и бяха майка и дъщеря. Коутингсови живееха в тази горичка май от как свят светува и всички ги уважаваха, при това, не защото бяха богати, а заради това, че все се спускаха в забавни приключения или правеха нещо неочаквано и весело, което бързо се превръщаше в предмет на разговор между съседите и в разгорещени спорове по време на ежевечерните събирания под Големия Ясен, докато се обсъждаше "какво още ще хрумне на ония най-луди от всички шапипити - Коутингсови".
Тук му е мястото да споменем, откъде идва названието на тези необикновени същества. Някои са на мнение, че "шапипит" идва просто от "шапка", и е свързано с навика на тези обитатели на Старата Гора, да носят почти постоянно червени шапчици, с най-различна форма, размери и оттенъци на червеното. Те, обаче, дълбоко се заблуждават. "Шапипит" е древна дума, произлязла от руните "ша-наул-ра", което в превод от езика на кудук-кан ще рече "тих", "спокоен"; и "к"тупи-то-ваг", което пък е заето от диалекта на горските джуджета - търговци на накити и следва да означава "горен свят" и въобще се отнася до всичко, живеещо над земната повърхност. Повторена два пъти в името им, сричката "пи" ("там горе") добре описва факта, че шапипитите правят своите домове най-често в хралупи или гнезда по високите и яки дървета… Тоест, става дума за едни тихи обитатели на гъстия клонак над главите ни.
Шапипитите се спогаждаха добре с всичките си съседи - и горските елфи от Гловинейл и с джуджетата от близката мина - Болиункайл и с рядко преминаващите с понитата си на път към или от съботния пазар в близкото село Вемивел, хобити… Единствените горски жители, с които те бяха стари врагове и от които наистина се бояха бяха Черните Вълци…







Червената Шапчица, Джаксън Полак
(откъс от статия в ежемесечния журнал "Ars Ultima - Ars Magna")
…по силата на допълнение към завещанието на художника, считано за загубено, но открито миналата седмица при реставрацията на картината му "Изкушенията на Свети Антоний" (белия правоъгълник, вляво от центъра), то с днешна дата името на култовото му платно, изпъленно в техника "черно върху черно" - "Бой на негри в тунел", бива заменено в каталозите на "Сотби" от далеч по-описателното - "Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й в стомаха на вълка. Час първи". Въпреки това, близки на гениалния маестро твърдят, основавайки се на очевидно неуместната в общата композиция бяла резка с дължина около два инча в горния десен ъгъл на картината, че изложеното в "Метрополитън" платно е не посоченото в завещанието, а далеч по-късна и зряла творба, а именно "Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й. 4 секунди след намесата на ловеца"…





Червената шапчица, Луис Каръл
Червиса изобщо не се почуди (а стори й се, че би трябвало да се зачуди), когато този бял вълк важно извади часовник от джоба на жилетката си и, мърморейки "О, божичко, ще закъснея", се разбърза нанякъде. Тя го последва, пламнала от любопитство…


Червената шапчица, Марио Пузо
Едрият мъж зад бюрото в дъното на стаята се раздвижи. Очите му проследиха как възрастната жена пред него прехвърли бастунчето си от другата страна на високия стол за посетители, а после го върна обратно. Макар и приглушена, силната, непривична за слуха му джазова музика отвън го накара да се намръщи и той махна леко с ръка на телохранителя до прозореца. Когато капаците щракнаха един в друг и в стаята се възцари полумрак, той отново се обърна към посетителката.
- И какво точно искате от мен, signora Редкъп? - гласът на дон Нимрод Аполоне бе дълбок и хрипкав и сякаш излизаше от тялото му не съвсем в синхрон с движението на тънките, но изразителни устни под елегантните, напомадени мустачки.
- Кръстнико!… Mia filia… т.е. - внучка ми,… дон Аполоне!!! Отначало този pazzo… откачен изверг - Лупо Гросси - отвлече мен, но само колкото да примами бедното дете и сега я държи като заложничка, заплашвайки, че ако не платя, то ще ми я връща… на части, но частите… няма да са всички…, за-…,а… -
Сеньора Редкъп се разхълца отново и дон Аполоне довърши вместо нея:
- …защото в шкафа си държи все още достатъчно от любимия сос на престарялата си майчица!… Вече съм чувал тези му думи, signora! И ви благодаря, че навреме се обърнахте към мен, в този щастлив ден, в който омъжвам най-малката си дъщеря. Разбирам ви напълно и мисля, че само след минути моят consigliere ще направи на Лупо Гросси предложение, на което той няма да може да откаже…






Червената шапчица, Оноре дьо Балзак
Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха. По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария - Антоанета и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновена и затова няма да се спираме по-подробно на нея.




Червената шапчица, Кърт Вонегът
Майката на Червената шапчица беше голяма майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички тлъсти евреи, убити през Втората световна война. Тогава убиваха евреи с подобни цели. Така е то…
Сега, като настана световния глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги. Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.
Але-хоп.
Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная - и вие сте засегнати от световния глад. Така е то…
Але хоп.
Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още по мое време, когато бях стар пръдльо. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.
Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.
Але хоп.
Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците. Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика и т.н.
Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. И всеки от тях имаше ерекция. Така е то…
В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад. Така е то…
Але хоп.
Но сега Червената шапчица изпитваше адски сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата баница и умря от преяждане. Така е то.




из "Червената шапчица", Сан Антонио
Тъй значи. Вдигаме тупурдия пред главния вход, правим се, че си търсим ключовете, а ето че мацето - хоп! - цъфва от килера зад кухнята.
Корсажът й току-виж се разхвърчал на сегменти под огромния натиск, който съдържанието му налага с ентусиазма на гъби след дъжд. И в този момент батко ви Ам Амтонио тегли такава пламлива бабешка усмивка, че сигурно се размирисва на пържени ченета.
- Здравей, мръвчице малка - изхърхорвам миловидно, разтърсвайки дружелюбно цялата пухена ос на пейзажа. Нашапотената госпожичка обаче вади отнякъде древно чифте с калибър като врата на месарница. Знам колко сте задръстени и ще ви подскажа, че се цели съвсем насам. Изритвам юрганището като катапулт и се мятам между трясъци, пушек и фотьойл. За щастие женските нямат рефлекси, а това, което имат е доста време, докато заредят отново. Навсякъде витае перушина, а аз на място разфасовам кукличката с ентусиазъм, от който сигурно могат да ви потекат лигите.
Време е да се омитаме, но не и преди да му дремнем по едно.




Червената шапчица, А. и Б. Стругацки
- Е, така нещата ще тръгнат по-бързо, - каза Редхът. - Гала! - изкрещя той към кухнята. - Дълго ли още ще ни мориш от глад?… Заради тебе се старае, - обясни той по-тихо на Хънстман. Сто процента, сега приготвя любимите ти питчици, с мидички, отдавна ги пази тя, видях я… А как са работите в Забранената Гора? Нещо новичко? Казват, сега там всички пътечки и храстчета са ви означени, автоматчета, дето им ги пробутваш, щъкат ли щъкат, ама полза - никаква…
Хънтсман се хвана да разправя за неразбориите с фактурите и докато говореше, до него неусетно приседнаха Шапчицата и Вълка. Шапчицата постоя, после сложи на масата бледите си ръчички и изведнъж, със съвършено детско движение, но без да променя застиналата маска на неподправен ужас на лицето си, се облегна на рамото на Вълка. Той не помръдна. Устата му, с бездънното гърло зад нея си стоеше все така отворена, а зъбите и провесения език блестяха, отразявайки светлината на голата крушка над тях. Хънтсман, продължавайки да бъбри, си помисли, гледайки тези невероятни творения на Забранената Гора: "Господи, какво ОЩЕ?" Какво още трябва да се появи оттам, за да се освестим? Малко ли ни е ТОВА? …О, да, той знаеше, че е малко? Знаеше, че милиарди и милиарди не знаят нищо или нищо не искат да знаят, а ако узнаят, то ще се почудят десетина минути, ще се ужасят и… ще претръпнат. И всичко ще си бъде пак същото?
- Какво си ги зяпнал? - приглушено попита Редхът. - Не се безпокой, нещо няма да й направи. Не и сега. Навярно ще разказват приказката довечера, ама тя ще е като нова 15-20 минути след като свършат, и той също, и бабата - ти нея не я познаваш? И даже ще са по-здрави отпреди, нали това го доказаха миналата година…
- Да, знам, - отвърна Хънтсман и пресуши чашата си на един дъх.
Влезе Гала и остави на масата чинийка питки за него. После приседна и майчински привлече Шапчицата в скута си. Вълкът направи крачка напред и се сви в краката й, изолирайки я от търговеца. После близна леко Гала по глезена.
- Е, момчета, - каза възхитено Редхът, - сега вече веселбата ще потръгне!





Червената шапчица, разказана от анонимен тинейджър:
Абе, копеле, к"во да ти кажа, значи дъртата на Червената шапчица я ръга да ходи при баба си, дето живеела насред гората, та да й носи ня"кви кроасани и тем подобни глупости. Значи, копеле, отива мацката, Червената шапчица де, към гората и там я скива вълкът, звяр значи, изверг! Изрода я пита:
- Абе, ти къде си тръгнала ма?
А оная му вика:
- Отивам да вида некролога, щото чакам да хвърли топа всеки момент, та да й взема гарсониерата. Носа й тук няк"во ядене.
А вълкът:
- Добре си тръгнала към дъртата, прати й много поздрави от мен.
- Шъ й пратя, ако не взема да забравя.
И си продължила мадамата към съборетината на дъртата. Ама вълка в това време си вика: "Абе, що не взема да мина напряко и изям дъртофелника, а после шъ вида к"во да права с оная пичка".
И засилил се мутанта, стигнал пръв, потропал на вратата и некролога отвътре му вика:
- Къв си ти, бе?
А вълкът си направил педерастки гласа и й вика:
- Аз съм, ма! Червената шапчица. Отваряй щото брадясах, докато те чакам!
Тогава пенсията му отворила и оня я лапнал от раз, баш като Зуза от петдесет и първи блок, само дето оная не лапа дъртаци. Значи, копеле, лапнал я вълка, взел че й облякъл нощницата и й легнал в леглото. Абе, извратен, ама после ще ти разказвам. Лежи изрода и чака да дойде Червената шапчица. По едно време се хлопа на вратата.
- Влизай - вика оня.
И к"во гледа-оная пичка, Червената шапчица влиза и сяда до леглото. И почва да го разпитва. Що му били такива големи очите, що са му такива големи ушите. Да ти кажа, бабека бил толкова грозен, та Червената шапчица въобще не познала вълка. И по едно време пичката пита изрода:
- Абе, бабек, що са ти такива големи зъбите?
А вълка не се сдържал и й вика:
- За да тъ изям, твойта мама!
И я изял. Ама лафа не свършва до тук, щото по едно време дошъл един ловец в къщата на бабата. Тоя явно й е бил няк"во гадже и дошъл да я наръби, ама като видял вълка с пълен корем извадил мозберга, от ония дванайсет и седем милиметровите, и му теглил куршума. Извадил после чикията и му резнал корема, а оттам взели че излезли дъртофелника и оная пичка, Червената шапчица. Та затова ти разправям за Зуза и лапането на вълка.




Червената Шапчица, Родерик Торп
…Червената Шапчица напредваше бавно по килима от жълтеникави листа между дърветата в Сивата Гора, внимавайки да не настъпи отново някоя потрошена бутилка "Smirnoff". Притихнали катерички следяха с напрегнато недоумение куцукащото й прокрадване й покрай Стария Дъб, посаден още през миналия век от Накатоми-сан.
Внезапно пред нея, иззад дъба, изскочи Волфганг "Хищника" Грубер- третия и най-гаден тип от поредицата. Очите му горяха, а по изранените устни и увисналия език се стичаха кръв и слюнка, оставяйки мътни вадички по покритата му с прах брадичка.
- Накъде така, Черве…
Гласът му увисна във въздуха и Волфи така и не успя да довърши дежурната си фраза - с неуловимо движение Червената Шапчица бе извадила от кошничката си своя стар "Smith & Wesson", .52, със скъсено дуло и дебалансирани подкалибрени куршуми с връх от обеднен уран в стоманена ризница, а после с два чисти изстрела от упор отнесе горната половина на черепа на му. Третия изстрел, преминал през полуотворената уста, пробивайки небцето и разпръсквайки към Дъба на Накатоми остатъците от болния мозък на "Хищника" във фонтан от сиви пръски и парченца кост, бе определено излишен, но Червената Шапчица бе прекалено изнервена за да забележи това…
Пак беше Коледа…





Червената шапчица, Oскар Уайлд
Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но…
Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. C какво мога да ви услужа?
Вълкът: Виждате ли… Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям.
Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен.
Вълкът: Но аз говоря сериозно.
Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост.
Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих.
Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус.
Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно?
Бабата: Разбира се, към глупостите. Но вие сте непоносим!
Вълкът: Кога един вълк е непоносим?
Бабата: Когато прекалява с въпросите.
Вълкът: А една жена?
Бабата: Когато никой не може да я постави натясно.
Вълкът: Много сте строга към себе си.
Бабата: Разчитам на вашата дискретност.
Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо.
(изяжда я)
Бабата: (от коpема на вълка) Жалко, че избързахте. Tъкмо си бях приготвила една твърде приятна духовитост.





Червената шапчица, по Хулио Кортасар
Ловецът вече цяла седмица беше по петите на вълка. Преследваше го
по един издайнически косъм - косъм с възел точно по средата. Първо отвъртя сифона на мивката и огледа най-педантично всички налични косми вътре. После с кирка тръгна по тръбата - отделяше, изследваше… След това шахтата, колектора, канала под гората. Зад него оставаха купчина косми, положени напряко на тунела.




Червената шапчица, Маркиз дьо Сад (из "Диалози в горската къщичка")
Виконт дьо Люпен: …Е, какво пък, скъпа любов моя, за да ти се отплатя за днешната любезна сговорчивост, то ще възнаградя страстта Ви с една невръстна девственица, красива, като самата Афродита.
Графиня Гран-Моазел: Какво? Вие знаете тайното ми желание? Да бъда с жена?
В. дьо Л.: О, това ще е само един урок за начинаещи; тя е едно момиче, с което се запознах миналата есен в един манастир, докато очаквах де предприема едно морско пътешествие. Там не ни се представи кой знае какъв случай, за да се осмелим на нещо повече - прекалено много очи ни гледаха иззад храстите, подобно ловци, дебнещи напразно вълци край известна на всички пътека? Но, вън от всяко съмнение, си обещахме, че ако се срещнем отново, то ще се отдадем на единственото си, така и останало неудовлетворено желание… Скоро красавицата, наричана още гальовно - "Le Petit Chaperon rouge", се очаква да пристигне тук и да прекара с нас, а най-вече - с теб, приятелко моя, цели два дни… два прекрасни дни, по-голямата част от които възнамерявам да употребя за възпитанието на тази млада особа и обучението и в началата на познанието на това, което за нас мъжете е аналога на зъбите и ноктите в любовната борба… Е, графиньо, достоен ли е за въплъщение във вашите покои, този план, изникнал отдавна в моето въображение?
Г. Г.-М.: Само и единствено в това въображение той и би могъл да се роди, кавалере мой, а аз обещавам да го следвам неукоснително и да изиграя докрай отредената ми от вас роля.



Червената шапчица, Омар Хайям
Когато вълци обикалят, пътеките в гора позната,
а в къщата що уж те чака - заключена е пак вратата,
то сваляй шапката червена, поспри на някоя полянка
и виж дали върви добре, туй тежко вино в гъста сянка…





Червената Шапчица
Дигитална осъвременена версия на класическата приказка
Имало едно време една млада системна администраторка, на която й казвали Червената Шапчица, защото работела на Red Hat Linux. Един ден майка й, стара компютърджийка, й казала:
- Вземи това TCP/IP пакетче и го занеси на баба си, дето се хоства отвъд дебрите на големия тъмен нет. Но не се доверявай на непознати рутъри и не спирай да браузваш по пътя, че опасният хакер Големият Лош Вълк отдавна търси пробив в секюритито ни.
И така, взела пакетчето Червената Шапчица и тръгнала из дебрите на нета - от рутер на рутер - към хостинга на Бабата. Но не щеш ли, по пътя й доскучало и решила да влезне за малко в IRC, да почати с аверчетата. Майка й била казала да не браузва и да не се доверява на непознати, но за IRC нищо не била казала, така че Шапчицата без колебание се логнала в любимия си канал, където стария й познайник Трите Прасенца тъкмо се хвалел на всички с новата си тухлена версия файъруол, която за разлика от предишните сламена и пръчкова версии, била абсолютно непробиваема. На Трите Прасенца прякорът му бил такъв, защото тежал 170 кг. и не можел да се надигне от стола си без чужда помощ, но всичко било наред, защото така и така столът му бил позициониран на идеалното място - пред компютъра, а освен това бил на колелца, та можел лесно да се придвижва и до хладилника. Разговорът им протекъл горе-долу така:
RedHat: Hi, shishko!
3pigs: Maraba!
RedHat: Sega neam wreme za chat, shtoto byrzam kym babata da i dostawq 1 paketche.
3pigs: Whatever…
RedHat: Btw, wsichko towa da si ostane mejdu nas, OK?
3pigs: Whatever, seginka shte go postna w neta.
RedHat: LOL. ROLF! C U.
*** RedHat has left #****
Но не щеш ли разговорът им бил подслушван от опасния хакер с прякор Големият Лош Вълк, които тутакси започнал да флуди Червената Шапчица, за да забави прогреса й, а самият той избързал към хостинга на Бабата и преодолял файъруола й, маскирайки IP-то си през проксито на Червената Шапчица. Влезнал той в хостинга на Бабата, изкопирал цялата секретна информация, подобрил рекорда й на Minesweeper и я изял. В това време Червената Шапчица, която вече успяла да пренасочи флуда към сървъра на Microsoft, стигнала до хостинга на бабата и се логнала. Вътре я чакал Вълкът, широко отворил уста, за да я изяде. Но преди да щракне с челюсти, Шапчицата се разбъбрила:
- Бабо, бабо, защо си се кирилизирала с FlexType?
- За да те из….
- Бабо, бабо, а защо пишеш на фонетична а не на BDS?
- За да те из….
- Бабо, бабо, а защо ти е толкоз смотан файъруола?
- За да те из….
- Бабо, бабо, а как успя да направиш толкоз добър рекорд на Minesweeper?
На Вълка му писнало от толкоз въпроси и я изял. Но той дори не подозирал, че в момента към бабата се приближавал стар дуумър, който искал да я покани в кварталното клубче за едно бързо детмачле. Вълкът понечил да го изяде и него но му излязло съобщение за грешка - не му достигнала оперативна памет. В това време Ловецът без много да му мисли извадил едно BFG и го гръмнал право между очите. От кървавата каша се измъкнали Шапчицата и бабата, на по 1% жизненост. За щастие, бабата си била купила един голям медикит с последната пенсия, та като си го поделили двете, раните и обгарянията от експлозията по чудодеен начин изчезнали. След това бабата, Шапчицата и Ловецът се запътили към кварталния клуб, където направили едно хубаво тройно детмачле. Между другото бабата спечелила, но другите я обвинили че чийтва.




Червената шапчица - доклад на майор Петковски от мотострелковия полк в Елхово
Майката на Червената шапчица й възложила задача да проникне в тила на вълка нанасяйки му изпреварващо доставяне на продоволствие и запасни части и прибори на бабата на редник Червена шапчица. Червената шапчица се отправя към изпълнение на задачата, когато бива засечена от визуално наблюдателен и оповестителен пост на вълка. След кратка размяна на шифровани съобщения вълкът успява да узнае възложената задача на Червената шапчица. Той предприема ответни действия изразени в ускорено придвижване към кота 322 - домът на бабата. В резултат бабата е поставена в обкръжение и принудена да се предаде. Вълкът изконсумирва бабата и използва униформата й като камуфлаж, за да привлече в близост до разположените около кота 322 огневи точки с цел да порази и/или унищожи Червената шапчица. В това време ударното съединение на Червената шапчица, неподозиращо замаскиралия се противник, се доближава на пределно близка дистанция до него. Червената шапчица се опитва да се свърже с него и започва размяната на позивни, през което време тя е нападната изненадващо и унищожена. Загубите вече възлизат на баба-един брой и Червена шапчица-един брой и двете използвани като тилово осигуряване на продоволствени ресурси (изконсумирани).
Но по липсата на съобщения намиращата се наблизо войскова единица Ловец предприема операция, наречена с кодовото име "Разпори и извади", чиито цели са:
Първо: Унищожаване на вражеското съединение "Вълк";
Второ: Спасяване на подразделенията "Баба" и "Червена шапчица";
Ловец е подкрепена с допълнително доставени двеста и десет милиметрови гаубици, както и от специализирана рота за рязане и пробождане. Операцията е успешна, главно поради занижената бдителност и бойна подготовка на вълка. И двете цели са изпълнени с минимални загуби.
За проявена небрежност по време на изпълнение на бойна задача бабата и Червената шапчица са наказани съответно с по пет и десет денонощия арест.




Червената шапчица, Анди Уорхол
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш. Ч. Ш.
Мастило за копринена щампа върху синтетични полимерни бои на платно с размери 206 х 145 см.
Частна колекция
С разрешение на "Фелдман Файн Арт Гелъри", Ню Йорк.





Червената шапчица и вълка на латински:
Lupus: Quo vadis, Vulva hypnotika?
Capela Rubra: Ego non sum Vulva hypnotika, ego sum Capela Rubra…
Lupus: Si tu es Capela Rubra, que est tua capela?
Capela Rubra: O, qua sum Vulva hypnotika





Червената шапчица, O"Xенри
Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня…



Червената шапчица, разказана от програмист
Още докато е под DOS юзера "Mother" подава сигнали към шината на Червената шапчица да копира малко банички в директорията на старата версия Баба 1.2. Червената шапчица започва незабавно да отделя процесорно време за обработка на сигнала и копирането. Но в това време се оказва, че в оперативната памет се е намъкнал вируса "Вълк" версия 2.11, и започва да чете хекс-кода на Червена шапчица. Така Червената шапчица преминава в режим на времеделение и процесора й започва да работи по-бавно. Вълкът, който е ъпгрейдвана версия, (добавена му е командата Search) се оказва с по-голяма производителност и пръв файндва архивните копия на Баба 1.2 и дава ирейз на цялата версия на Баба 1.2. Вълкът настанява свои файлове в директорията, която остава със същото име и така си осигурява свободен достъп до архивите на Червена шапчица. При достигането на обработените данни на Червена шапчица, той ги делейтва, като игнорира опитите й да ги разпознае от архива.
Обаче в това време антивирусния пакет, последна версия "Ловец" 6.29, снабден с ъпгрейдавана версия за унищожаване на вируси "Автомат Калашников 4.7", открива вируса Вълк и го изтрива, като го маркира като бед сектор. По-нататъка Ловец 6.29 ъндилейтва успешно изтритите фаилове на Баба 1.2 и Червена шапчица, които остават годни за по-нататъшна експлоатация.




Червената шапчица, Дан Симънс
- Как се казваш? - попита полковник Канис Лупус, когато напуснаха старата къща с полусрутена мансарда и закрачиха из мъртвата гора.
- Гарнет, - рече сънят му, - или Ръбикъп, както повече ти харесва.
- Гарнет, - прошепна Канис. Погледна нагоре и видя две малки слънца, които се издигаха в синьо-зелено небе. - Това Хиперборей ли е?
- Да.
- Как се приземих? Със задържащо поле? Или парашутът все пак се отвори?
- Клонките на кленовете те поеха в последния момент.
- Нищо не ме боли. Никакви рани ли нямах?
- Погрижих се за това.
- Какво е това място?
- Полянката край къщата на баба ми. Изоставена е преди повече от сто стандартни години. Отвъд този хълм се намират Гробниците на Ловците на Изгубеното Време. Ела! - рече Гарнет-Ръбикъп.
Мъртвата гора завършваше в пустиня. Фин пясък се плъзгаше из море от приведени сенки, една от които трябва да беше Господарят на Болката…





Червената шапчица, Жорж Луис Юисманс
Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв - тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала безумна ярост, която ме превръщаше в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят - червеният.
Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под кинжала ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.
Отстъпих залитайки крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.
Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори, а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:
- Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?






Червената шапчица, разказана от филмов критик
Действието на филма "Червената шапчица" е ситуирано в един екзотичен за повечето зрители район - гората, в която живее бабата на Червената шапчица. Главния персонаж - Червената шапчица, чиято роля е изпълнявана от известната холивудска актриса Шарън Стоун, въпреки нетрадиционното си облекло и поведение, е носител на редица черти от общочовешки характер. Въпреки демонстрирания в началото на филма наивитет по фундаментални битийни въпроси, в развитието на действието забелязваме едно значително творческо съзряване особено при втората си среща с Вълка (Том Круз). Житейските въпроси, които тя задава към замаскиралия се вълк, са всъщност една горчива пародия на нашето ежедневие. Въпреки че на пръв поглед филмът изглежда не третира дълбоки философски въпроси, в него се кръстосват редица злободневни теми - като за размера на ушите, което всъщност е метафора на дълбокия онтологичен въпрос за същността на човешката природа. Един от основните негативни персонажи - Вълкът, е цел на режисьора, с която той, чрез сюрреалистичния инструментариум, цели да ни поднесе по изтънчен начин един от основните въпроси на човешкото съществуване - за дълбоката човешка природа, за борбата на двете начала - доброто и злото, тъмната и светла половина на човешката душа.
Мисля, че тук е мястото да кажа, че "Червената шапчица" не е просто един екшън, чийто герои за само добри или зли. Това е филм, който не просто изобразява американската действителност, а който утвърждава ценности, присъщи на всички хора по земята. Основните акценти във филма са възвишените идеали, идеалите не само на Червената шапчица, но и на Вълка, който въпреки излятия негативизъм, крие в себе си редица положителни черти, които се забелязват във финалните кадри на филма - изповедта и разкаянието на Вълка. Този малък щрих допълва цялостния портрет на този персонаж, описван в досегашните ни представи като изцяло отрицателен герой. И все пак, въпреки хепиенда на тази суперпродукция на режисьора Стивън Спилбърг, буди у нас една носталгия и меланхолия, стремеж да си зададем редица въпроси за смисъла на човешкото съществуване, достатъчността на човешкото битие и стремежа на отделната личност за изграждане на един по-добър вътрешен мир, един по-съвършен и хармоничен свят, в който царуват не насилието и подтисничеството, взаимната търпимост и толерантност между бабите, внучките и вълците.





Червената шапчица, Чарлз Дикенс
Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.




Червената шапчица
Умберто Еко
Конусът на Ардан
"- Парабола, скъпи ми Мишел…
- Не - хипербола! - отсече председателят на Оръдейния Клуб.
- И какво означава това на вашия учен език, уважаеми Барбикейн?… Каква е ползата ни от всяка една от тези две странни криви, ако и двете ни водят към Безкрайността?…"
Jules Verne, "Около Луната"
…и тогава видях Конуса.
Конусът стоеше в центъра на откритата площ, мълчаливо и неподвижно, в онази прикрита форма на движение, която окото успява да улови или още в първия момент или едва след часове упорито сърцезание. Аз знаех, че всеки би трябвало да го усети - тихото величие на опасващите го по хоризонтала кръгове, милиардите елипси по наклонените равнини, непресичащи основата му, квинтилионите параболи, водещи към безкрайността, минавайки упорито край точката на фокуса си и множество (с мощност на континуума, поне ?0^2) хиперболи, идващи от съседна, но така подобна на първата безкрайност… аз знаех, че това многообразие на идентичности, по силата на някаква надбожествена логика, свързва орбитите на всички планети и звезди, на всичко изследвано от Кеплер, Галилей и Нютон и разглеждано от Халей, Шумахер и Леви, с далеч по-прозаичните, но по-разбираеми треактории на онези двадесетинчови цилиндри, преминаващи и завършващи в източен конус (отново КОНУС!), запращани над хилядите изтощени човешки същества, сврени в окопите край Марна, за да се взривят, с щрапнелен вълчи вой, подобно на пагубни фойерверки, в покрайнините на Париж, предавайки последен поздрав от някаква смътно позната, позакръглена германска hausfrau, някоя си Berta Rotshappe.
Осветен от залязващото слънце, червеният конус хвърляше отчетлива черна триъгълна сянка по паважа - един триъгълник, сравним с хилядолетната, отпечатала се навярно в пясъците следа от ежедневния ход на многобройните му, далеч по-големи събратя в Долината на Царете, простиращи се от основата на принадлежащата им пирамида по обед, до най-далечните кътчета на Галактиката - привечер, когато Слънцето, миг преди да се гмурне зад хоризонта, някъде над Либия така и не успява да изпрати към Гама от Лебед и Омикрион от Дева няколко фотона вповече, нещо което милиарди години по-късно, за нечие страно, свръхчуствително око би могло да разкаже за Земята и отдавна изтлялото човечество далеч повече от златната плочка на "Pioneer One" и импулсите, разпращани по проекта S.E.T.I. …
…в този момент, едно момиченце с червена пелеринка и отметната назад качулка вдигна тържествено картонената карнавална шапка, захвърлена навярно от мъждеещата се в края на улицата група припяващи американци и усмихнато се опита да я сложи върху непокорните си златисти къдрици под укорителните и завистливи погледи на по-голямото си братче, маскирано като Лошия Сив Вълк…
(Бележки на българския преводач: Моля любезните читатели да ми простят неудобството от това, тази предварителна публикация на първата страница на новия роман на У.Еко, да е лишена от тъй необходимите бележки под линия. Надявам са, че в близко време ще успея да преведа и публикувам и двата тома с бележки към горните редове…)





Червената шапчица, Рон Хърбърт
Червената шапчица се приближи:
- Извинявай, Вълк. Hищо лично, просто така ми нареди училищният психолог.





Червената шапчица, Иван Вазов
…накрая народът се умири.
Сега най-малкото човече - момиченце с червена забрадка, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.
- Спи, бабината, спи, че вълците ще дойдат да те грабнат - казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
Старата чорбаджийка се навъси.
- Мале - каза той, - стига си плашила с тия вълци детето! Ще му оживей страхът на сърцето.
- Ех, така зная аз - отговори баба Иваница, - и нази са с вълци плашили, че и аз тебе малко съм те плашила.. та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде един ловджия да ни отърве от тия пущини, що се навъдиха тъдява!
- Бабо, аз, кога пораста, ловджийка ще стана! - извика с пламнали очи момиченцето. - Ще тръгнем аз и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем тейковата кремъклийка и всичките вълци ще ги опушкаме!
- Оставете баре един жив, бабината!





Червената шапчица, по Едгар Алън По
Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше Червената шапчица.




Червената шапчица,по Ърнест Хемингуей
Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.
- Eто - каза майката.
- Какво - попита Червената шапчица.
- Ето това - каза майката - Ще го занесеш на баба си.
- Добре - каза Червената шапчица.
- И си отваряй очите - каза майката - Вълкът.
- Да.
Mайката гледаше как дъщеря й, която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли, че вълкът беше започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.






Червената шапчица, Лао Дзъ
Когато в гората съществува Дао,
Червените шапчици берат цветя.
Когато в гората отсъства Дао,
Вълците разкъсват бабички.
Вълкът верен на Дао
Не нахълтва в къщата на бабата,
Защото ловецът ще се обърне срещу него.
Когато ловците стрелят, вълци погубват.



Червената шапчица, Уди Алън
Появи се самият У. А. Той има сдъвкан вид, непрекъснато клати глава и завършва всяко изречение с "терифик" (страхотно). Камерата го показва в едър план.
- Прелъстих с кифла сладката Ред Шапщайн, племенница на едно приятелско еврейско семейство, което, кой знае защо, непрекъснато ме вземаше за телефонния техник, който се появил в чекмеджето през 1952-ра. У.А. повтаря изречението 15-20 пъти - колкото са и филмите му. Тонът му е приобщаващо изповеден и очистително интимен.



Червената шапчица, Башо
Шапка се движи сред храстите.
Вълк я очаква припряно.
Есен е. Всичко остава червено.





Червената Шапчица, Роджър Зелазни
Червената Шапчица застина. Вълкът се вгледа напрегнато в нея - някой се опитваше да се свърже с нея чрез картата й.
Внезапно пред очите на момичето изникна баба й. Тя се намираше в някакво черно място, изпълнено със странни шумове и зад гърба й се плискаха зелени лениви вълни.
- Помогни ми! - извика бабата. Но върху връзката се стовари нечия силна воля и я прекъсна. Червената Шапчица се опита да проследи натрапника, но колкото по-далеч отиваше, толкова по-силно я засмукваше черният кладенец без нищо в другия си край и накрая тя с последно усилие се откъсна и се върна в реалността.
Точно в този момент Вълкът замахна с меча си.



Червената шапчица, Айзък Азимов
Червената шапчица остави празната си чаша.
- Да, разбира се - каза тя - само че баба ми - Фондацията е задължена да помага на всяка нация, която поиска от нея научна помощ. Поради високия идеализъм на правителството ни и великата морална цел на нашия основател Шарл Селдън ние не сме в състояние да отдаваме предпочитания. Това не може да се промени, Ваше превъзходителство.
Усмивката на Вълкенис се разшири.
- Не обявявам война и вие въобще няма да се свързвате с баба си. Когато войната избухне - не се обяви, шапчице, а избухне, баба ви ще бъде уведомена своевременно от атомните изтрели на анакреонската флота, начело с кръстосвача Вълкенис.
Прихваната от силовото поле, Червената шапчица не можеше да помръдне. И все пак тя спокойно се усмихваше, заобиколена от перленото сияние на ореола си. Вълкенис изкрещя някакво проклятие, насочи атомния бластер към Червената шапчица, която не помръдна, натисна спусъка и го задържа. Бледият непрекъснат лъч удари в защитното силово поле и безобидно бе всмукан и неутрализиран.
Тогава влезе търговеца Малоу и със бързо движение насочи бластера си към Вълкенис. Той се стовари на пода с взривена, изчезнала глава.




из "Червената шапчица", Лоис Макмастер Бюджолд
Изведнъж по тялото му преминаха конвулсии и вълкът се замисли болезнено: "Това ли е моето призвание, моята съдба, моята болка, моята диагноза. Спри, не сега, недей отново…"
С изпотени лапи Вълкът събра остатъците от своята чест и трескаво почука на вратата.





Червената шапчица, Максим Горки
I Вариант:
Стаята на бабата беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.
- Здравей, Никитишна - поздрави с мазен глас той.
II Вариант:
Щом видя вълка на прага, тя се изправи - силна, смела кат богиня - се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.
- Какво искаш, сиви вълко? - каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.







Жорж Перек (из "Червените шапчици - начин на употреба")
Червената Шапчица върви през гората. В дясната си ръка носи плетена кошничка, покрита с поизбеляла ленена покривка на широки бледоооранжеви квадрати, втъкани с помощта на така наречената Гьотинтенска плетка от домашно боядисани в отвара от люспи от стар лук памучни нишки. Кошницата е вероятно дело на унгарски цигани-кошничари, разменена за десетина яйца или някое мършаво пиле в пограничните села на Горна Силезия, малко преди представителите на Египетското племе да напреднат към Рурските планини.
В кошницата има няколко предмета, които могат да задържат вниманието ни за около минута. Това са - домашно приготвена пита от бяло пшенично брашно, мляно ръчно в хромел, чиито произход се губи във вековете около Кръстоносните походи и се намира в семейството на майката на Червената Шапчица от поне триста и петдесет години; позапрашена бутилка от дебело зелено стъкло, от долния ръб на която липсва парченце, колкото монета от едно су, отчупено при удара от падането на бутилката върху каменния под на избата на дядото на Червената Шапчица, при новината за раждането на момиченцето, или поне така е твърдял въпросния дядо, противно на версията за сприхавия му характер, чиито изблици са се изразявали в замерване, както на ратаите, така и на домашните му, с каквото му попадне под ръка. В случая бутилката е пълна с миналогодишно червено вино, от добър Мозелски сорт, но самата реколта, както и не особената настойчивост на майката на Червената Шапчица в "отглеждането" на виното са му придали към настоящия момент тъмен и повече от необходимото тръпчив привкус, както и висок процент утайка, чиито негативен ефект спрямо виното момиченцето увеличава непрекъснато, разклащайки кошницата. Там се намира и…





Червената Шапчица, Джеймс Хадли Чейс
… Червената Шапчица вървеше по пътечката. Пред нея се изпречи големият страшен Вълк, оплези език и прохъхри:
- Накъде така, Червена Шапчице?
Червената Шапчица не отговори. Само повдигна леко покривалото на кошничката, измъкна оттам своя стар "Хеклер и Кох" с полуавтоматичен затвор и дебалансирани куршуми, и с четири отсечени изстрела от упор отнесе във вихър от кървави пръски черепа на Вълка…





Червената шапчица, по Конфуций
Чер Ве На Та-ша попита:
- Какво трябва да направи един вълк, щом го канят на вечеря?
- Благородният вълк има апетит, но никога не е гладен, простият вълк няма апетит, но винаги е гладен - отвърна вълкът с достойнство, изнасяйки се на заден ход. Чер Ве На Та-ша автоматично записа думите му, изпадайки в медитация.





Червената Шапчица, Салвадор Дали
(из "Дневници на един гений")
…Тази сутрин в съня ми се появи Червената Шапчица. Пред мен се появи не приказката, а поредица образи, съпроводени от символи, всички с ярка фройдистка насоченост. Докато сънувах, че се събуждам, то редица елементи се трансформираха в първичния си символистически вид - т.е. дърветата в гората, Майката, Бабата, и най-вече Вълкът и Ловецът се превърнаха във фалоси, кръжащи около момичето, което ми обърна гръб и се загледа в тях. После сънувах, че съм грабнал четката и съм я нарисувал, но тъй като по някое време в съня ми се намеси и Гала, то реших, че може би все пак съм буден и погледнах за последен път към бялото платно, което обикновено държа до леглото си, когато сме в Порто-Лигате. Без особена изненада открих, че платното вече бе запълнено от това, което импулсивно, но напълно подходящо и в духа на тъй сънуваната приказка нарекох "Девственица, изнасилена от собственото си въображение"… Но аз разбира се, съм гений и това ми платно бе само един, при това не особено важен епизод от развитието на моето съвършенство…





Червената шапчица, разказана от каруцар
Еба да го оба, оная майката вика на Червената капа да въри да носи на баба си качамак със зеле у горътъ, у къщата й. Каскета тръгнал да го оба, ама го срещнал вълка и му кай дека е тръгнала. Оная му вика, че е тръгнала къде баба си, нал й е унука, и й носи качамак със зеле, да го ебъ у гъзъ. Тогава вълка, да го еба в детето, тръгнал по прекото, стигнал пръв и зел да лопа на портата. Пъкнала бабата и оня я изел, деба тая женка парлазирана. Еба й се мамата, начи. Тогава вълка зел дрехите на дъртата и ги навлекъл и се завил у леглото й. Тогава иде Червената капа, деба нейната пичка тясна, влезла у дома и гледа баба си с ей такива очи, ей такива уши, бе ебала си е майката. И почва да я пита, деба нейната мама проста, що има такива очи, що има такива уши, бе пита я, сякаш си нема друга работа, да й го тура отзаде, мама й деба. И вълка по едн време зел, че я изел. Та като се наял зел, че заспал и по едно време дошъл авджията и му ебал мамата с бриникето. После зел че му разпорил тумбака и оттам пъкнали Червената капа и бабата, да й го тура у устата.




Червената Шапчица, Джеймс Хадли Чейс

... Червената Шапчица вървеше по пътечката. Пред нея се изпречи големият страшен Вълк, оплези език и прохъхри:
- Накъде така, Червена Шапчице?
Червената Шапчица не отговори. Само повдигна леко покривалото на кошничката, измъкна оттам своя стар "Хеклер и Кох" с полуавтоматичен затвор и дебалансирани куршуми, и с четири отсечени изстрела от упор отнесе във вихър от кървави пръски черепа на Вълка...




Червената шапчица, по Реймънд Чандлър
Тази вечер духаше пустинен вятър - от онези сухи и горещи ветрове, които се изнизват от планинските проходи, къдрят косите, опват нервите и сърбят по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой.

Хрисими по природа женици опипват с пръст острието на месарския нож и съзерцават вратовете на съпрузите си. В такива вечери остромуцунест силует може да се появи зад стъклото на кантората ви.



И така.Това е, което намерих за момента.И все пак няма да бъде нормално, ако не завърша с един виц за Червената шапчица за тези, които са успели да изчетат всичко това и са стигнали до края :


Върви Червената Шапчица през гората и вижда Вълка, мята му се на врата и казва: “Искам да ми направиш нещо мръсно…” Вълка учуден: “Ама как така не разбирам?” “Абе да да ми направиш нещо много лошо… бъди лош с мен…”
“Добре” - казал Вълка и й счупил крака…

Приятен ден и до нови срещи.