неделя, 24 юли 2011 г.

Истина

The truth is scandalous. But without it, nothing has any worth. An honest and naive vision of the world is already a masterpiece.
You cannot love the truth and the world. But you have already chosen. The problem now is to adhere to this choice. I urge you to keep up your courage.


И умишлено няма да продължа с цитата на Michel Houellebecq, защото следващата част обхваща самотата. А аз не вярвам в самотата, като състояние на духа. Дори я намирам за нищожна пред истината. Еднократна и употребена. Докато истината е необратима и поглъщаща. Цял един механизъм на развитие, който ти позволява да бъде намерен, само когато пожелае. Истината ни удря в различни моменти. Понякога сме подготвени за нея, а в други случаи ни се иска да побегнем. И рано или късно я приемаме. Тя обезсмисля всичко останало.




Когато 18 годишни момчета пишат поезия - това не е истина. Когато възрастни жени влизат в скъп ресторант - това не е истина. Когато някоя партия спечели избори - това не е истина.

Истината сама по себе си се дели на два вида
- Основополагаща истина
- Истината на днешния ден

Знаете ли коя истина е основополагаща?
Тази, която изправя всеки велик човек пред вътрешния му страшен съд.
Тази, която подтиква всеки велик човек да поеме историческата си отговорност.
Тази, която се смее на глас на провалите ни.
Тази, която не описва Божественото слово, а мълчи пред него.

А истината на днешния ден е по-особена. Много хора се опитват да я променят или я обявяват за грешна. Но за мен тя е следната : "Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата!"




Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата.

С всяко повтаряне тази мисъл става по-силна и по-силна. Защото това трябва да бъде нашата истина, която да следваме през утрешния ден. Иначе сме загубени за самите себе си. Всичко останало остава на заден план.

понеделник, 20 юни 2011 г.

Via Diagonalis

Римски път, който бележи културното развитие на Балканите за векове напред.

Ето какво би ви посрещнало, ако тръгнете по него днес, въоръжени с добро настроение, усмивка и цветове.

Започваме балканският ни ден с Белград. Бялата крепост ни очаква рано сутрин, обвита в мъгла. Европа се буди.




Взимаме кафе и вестник. След това продължаваме напред.



Реките Дунав и Сава се сливат една в друга. Малко е студено. Всичко изглежда като една зимна приказка.



Стигаме до София. Блясък, красота и малки улици. Център на центъра на Балканите. Господ е тук с нас.



Има време да седнем и да вдишаме от чувството на града.



Хората не ни забелязват. Средата на един прекрасен ден е. Ние се шмугваме и продължаваме по малките улички към следващата доза удоволствие.




Пътуваме часове, но времето не ни притеснява. Знаем, че скоро идва лятото. Нашият "Диагонален път" няма да ни подведе. Той ще ни разкаже и за "градът на седемте тепета". Ето, първата гледка е пред нас.



Непреходността на тукашната класика витае из въздуха.




Градската легенда оживява

Войските на Филип Македонски неуспешно щурмували няколко пъти Тива, а градът опрелено не искал да се предаде. Тогава пълководецът издал заповед – който пръв се качи на крепостната стена, печели като награда управлението на града. Имало в армията му мнозина тракийци и един от тях успял да избегне вражеските стрели и мечове, да се покатери по стълбата и да стъпи на зъберите. След пробива градът паднал бързо и Филип Македонски изпълнил обещанието си – назначил смелия войнзса управител. Минали години, утвърдил властта си новият управник, но пък съседите му заплашвали да го нападнат. Точно тогава получил вест от родното си място, брат му го молел да им се притече на помощ срещу варварските племена. Не се отзовал тракиецът, твърде много се боял за поверения му град. Минало десетилетие и той отново получил вест от брат си – майка им била на смъртно легло и искала да го види за последен път. Отново не отишъл тракиецът, дворцови интриги заплашвали управлението му и твърде много се побоял за властта си. Преди да издъхне обаче майка му го проклела на камък да се превърне, ако отново стъпи в родния си край. Дошъл и края на живота на управника, последното му желание било да го погребат там, където се е родил. Най-верният му слуга натоварил ковчега с тялото му на няколко камили и тръгнал на път. Дълго вървял, много земи прекосил и накрая стигнал земите на днешен Пловдив. Спрял вечерта огън да накладе, а ковчегът се изхлузил от камилата, която го носела, паднал на земята, отворил се и тялото се изтърколило. Мигом всички се вкаменили – и мъртвия вече тракиец и слугата му и камилите, така се образували хълмовете.


След нея е време да си тръгваме...



На Югоизток маранята не прощава и на най-смелите. Цветовете се губят на влизане в града. Одрин, здравей!



Европа отстъпва мястото си на "другата" Европа. Ориенталското вече е нежна цигулка, минаваща на преден план. Цветовете се завръщат.



И въпреки южният полъх, ние продължаваме напред заедно. Одрин ни предлага мостовете и кулите си. Също като опиат, градът влиза под кожата ни. Близо сме до края.




Градът на градовете, Център на Вселената, Господар на Света. Византион. Константинопол. Истанбул.



Хилядолетните сгради наблюдават хората, а нашите крачки ни се струват толкова малки. И въпреки това вярваме в себе си.



А залезът ни напомня, че тук и слънцето се подчинява на волята на Истанбул. Никъде другаде голямото огнено кълбо не е толкова красиво. Животът започва и свършва, когато Столицата на градовете реши.



Ароматите. Слънцето. Луната. Истанбул.



Топлината на епохите. Композиция от цветове. Проблясъци на светлината и на мрака. Тук завършва и нашият "Диагонален път".




Лека нощ, любими Балкани.

събота, 29 януари 2011 г.

Ах, този фарс. Полиция ? Не.

Веско Маринов може да пее, че родната полиция ни пази ... сигурно е така. Пази ни от това да имаме пари в джобовете си. Точно преди минута пред очите ми се разигра следната сценка :

Излизам от банята, отваря прозореца и поглеждам през него. Отпред двама катаджии са спрели кола (точно под прозореца ми). Шофьорът си говори с тях, усмихва се и се запътва към колата си. Тя не беше нова - Форд Фиеста, ако не се лъжа (не разбирам много от коли, а и не се сетих да я огледам). След секунди колата се засилва по пътя и родните ни полицаи се поглеждат и остават на мястото си.

Както ги гледам, виждам че единия подава на другия нещо. О, богове, каква изненада! Подава му пари. Вторият катаджия ги хваща и се оглежда подозрително наоколо. Е, явно е доста интелигентен и не се сети, че може някой да гледа от кооперацията на 10 метра от него. Подържа банкнотите за малко в ръката си и скришно ги пъхна в дясното си джобче. Двамата милиционери останаха за още минутка по местата си, но май аз предизвиках изоставянето на бойното поле. Как ? Като се изсмях, както съм си на прозореца. Този, който прибра парите се огледа и ме видя. Не знам дали това ми действие или желанието да ги похарчат, накара двамата трудоемки господа да закрачат нанякъде. И то с каква стъпка само! Наперени като пауни! Същинска красота.

А, да. Май забравих да спомена къде се случва всичко това, а ? Е, още една изненада : На булевард "Левски" точно след Софийски Университет. На 200 метра от мястото, където народните представители си "вършат работата". В центъра на нашата европейска и прекрасна столица.



Предлагам на Веско Маринов да направи и песен за даренията за полицията. Че и без това сме цял народ дарители, а те горките катаджии са толкова мили и любезни, че не искат да си кривят душата и приемат ли, приемат.