Промяната.

10 ноември. България се промени много - аз също.

Превърнах се в типичното "западно" дете. Имам всичко, което пожелая. Живея в центъра на София, но имам къща и вила в Морската столица на страната. Мога да си позволя всеки ден да бъда в различни ресторанти. Изкарвам и притежавам добри пари. Не карам кола, защото го намирам за долнопробно занимание, предвидено за крайните квартали. Успявам във всичко, с което се захвана. Говоря руски, но не намирам общ език с руснаците - чужди са ми. Нося дрехи, създадени за италианския пазар. Разбирам хората лесно. И все пак не обичам да ми влизат в личното пространство. Най-отдалечените точки на града, в които имам работа са на 500 метра от мен. Бил съм на 4 континента. Имам чай от бразилска Маракуя в малка дървена кутия от планините Монсерат в Испания, който пия, докато пуша турското си наргиле с тютюни донесени от Анадола. Звучи като рекламата на Загорка. А всъщност е напълно реален живот. И ми харесва.

Отегчен съм от живота. За мен успехът и щастието нямат алтернатива. За това и всичко е толкова скучно. Нямам емоции, защото не виждам смисъл в тях. Не си хабя времето, защото знам, че никой няма да ми го върне. Някои наричат този живот - "Живот на бели хора".

Поздрав за всички, които казват, че нищо не се е променило за тези 23 години.

Аз съм промяната. Вижте ме. Учете се от мен.

Звездопад

Александър я чу. Падащата бомба.

Светът се променяше пред големите му черни очи. Той самият помнеше малко от преди голямата Перестройка. А тя се случи точно преди година.

Бомбите продължаваха да падат от небето. На Александър му харесваше да гледа експлозиите, защото така осъзнаваше, че той все още е жив за разлика от хората, които се бяха оказали под тях. В тяхната смърт, обаче, нямаше нищо лошо или странно. Те бяха "Новото време". Всяко преразпределение наречено революция, перестройка, промяна, преход и т.н. има своите изкупителни жертви. Така беше прочел на някакъв плакат. Беше черно-бял и нямаше автор. Най-вероятно създателят му вече е мъртъв.

Бяха им обещали: Нов свят. Нов световен ред. Нова свобода. Нова демокрация. Ново щастие. Нови възможности.

Получиха: Нови отломки. Нов хаос. Нова порция безсмислие. Нова липса на алтернативи. Нова тъга.

Всички бяха доволни. Александър осъзна, че винаги е бил посредствен и сега просто получи доказателство за това. Винаги е искал някой да го тъпче, да му казва какво да прави, да си играе с живота му. А преди години се беше самозалъгвал, че е нещо повече от другите. "Ти си специален, маме." му повтаряше майка му. Нея вече я нямаше. Един ден се оказа от грешната страна на барикадата. Падна мъртва на мига. Александър отиде до нея и започна да се смее над трупа й. Беше му смешно, защото вярваше, че е специален и смъртта не го лови, а горката му майка беше обикновена женица. Баща му не преживя тази гледка и полудя. Дни наред Александър се извиняваше за смеха си, но баща му вече беше загубил връзка със света. Единствено повтаряше "ти не си такъв" и "истината я няма вече".

Оказа се, че лудият му баща беше прав. Истината наистина я нямаше и Александър не беше такъв. Кой би предположил?

Чу се взрив. Мислите му секнаха. Така или иначе нямаше нужда от тях. Те бяха за тези, които имаха какво да губят. Той вече беше механизирал емоциите и движенията си. Усмихваше се при взрив, сваляше си очилата, когато чуваше човешки вик, за да има извинение, че не вижда къде е пострадалия, смееше се гръмогласно, чувайки прокламации за светлото бъдеще, което чака хората.

Все пак той беше жив, за разлика от хиляди други. Колосалните промени представляват звездопад от човешки съдби. Миналото спира да съществува. Бъдещето не идва. Настоящето е смешно до болка.

Александър си спомни какво казваше Егор преди години: "Всё идёт по плану..."