tag:blogger.com,1999:blog-86939525855151690062024-03-13T21:55:26.245-07:00Живот като на театърQuestionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.comBlogger35125tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-30241308947188801252012-11-09T14:54:00.000-08:002012-11-10T03:54:25.622-08:00Промяната.<blockquote>10 ноември. България се промени много - аз също. </blockquote>
Превърнах се в типичното "западно" дете.
Имам всичко, което пожелая. Живея в центъра на София, но имам къща и вила в Морската столица на страната. Мога да си позволя всеки ден да бъда в различни ресторанти. Изкарвам и притежавам добри пари. Не карам кола, защото го намирам за долнопробно занимание, предвидено за крайните квартали. Успявам във всичко, с което се захвана. Говоря руски, но не намирам общ език с руснаците - чужди са ми. Нося дрехи, създадени за италианския пазар. Разбирам хората лесно. И все пак не обичам да ми влизат в личното пространство. Най-отдалечените точки на града, в които имам работа са на 500 метра от мен. Бил съм на 4 континента. Имам чай от бразилска Маракуя в малка дървена кутия от планините Монсерат в Испания, който пия, докато пуша турското си наргиле с тютюни донесени от Анадола. Звучи като рекламата на Загорка. А всъщност е напълно реален живот. И ми харесва.
<blockquote>Отегчен съм от живота. За мен успехът и щастието нямат алтернатива. За това и всичко е толкова скучно. Нямам емоции, защото не виждам смисъл в тях. Не си хабя времето, защото знам, че никой няма да ми го върне. Някои наричат този живот - "Живот на бели хора".</blockquote>
<blockquote>Поздрав за всички, които казват, че нищо не се е променило за тези 23 години. </blockquote>
<blockquote>Аз съм промяната. Вижте ме. Учете се от мен. </blockquote>
Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-22610372758425874642012-03-20T12:27:00.007-07:002012-03-20T13:59:53.222-07:00ЗвездопадАлександър я чу. Падащата бомба. <br /><br />Светът се променяше пред големите му черни очи. Той самият помнеше малко от преди голямата Перестройка. А тя се случи точно преди година. <br /><br />Бомбите продължаваха да падат от небето. На Александър му харесваше да гледа експлозиите, защото така осъзнаваше, че той все още е жив за разлика от хората, които се бяха оказали под тях. В тяхната смърт, обаче, нямаше нищо лошо или странно. Те бяха "Новото време". Всяко преразпределение наречено революция, перестройка, промяна, преход и т.н. има своите изкупителни жертви. Така беше прочел на някакъв плакат. Беше черно-бял и нямаше автор. Най-вероятно създателят му вече е мъртъв. <br /><br />Бяха им обещали: Нов свят. Нов световен ред. Нова свобода. Нова демокрация. Ново щастие. Нови възможности. <br /><br />Получиха: Нови отломки. Нов хаос. Нова порция безсмислие. Нова липса на алтернативи. Нова тъга. <br /><br />Всички бяха доволни. Александър осъзна, че винаги е бил посредствен и сега просто получи доказателство за това. Винаги е искал някой да го тъпче, да му казва какво да прави, да си играе с живота му. А преди години се беше самозалъгвал, че е нещо повече от другите. "Ти си специален, маме." му повтаряше майка му. Нея вече я нямаше. Един ден се оказа от грешната страна на барикадата. Падна мъртва на мига. Александър отиде до нея и започна да се смее над трупа й. Беше му смешно, защото вярваше, че е специален и смъртта не го лови, а горката му майка беше обикновена женица. Баща му не преживя тази гледка и полудя. Дни наред Александър се извиняваше за смеха си, но баща му вече беше загубил връзка със света. Единствено повтаряше "ти не си такъв" и "истината я няма вече". <br /><br />Оказа се, че лудият му баща беше прав. Истината наистина я нямаше и Александър не беше такъв. Кой би предположил? <br /><br />Чу се взрив. Мислите му секнаха. Така или иначе нямаше нужда от тях. Те бяха за тези, които имаха какво да губят. Той вече беше механизирал емоциите и движенията си. Усмихваше се при взрив, сваляше си очилата, когато чуваше човешки вик, за да има извинение, че не вижда къде е пострадалия, смееше се гръмогласно, чувайки прокламации за светлото бъдеще, което чака хората.<br /><br />Все пак той беше жив, за разлика от хиляди други. Колосалните промени представляват звездопад от човешки съдби. Миналото спира да съществува. Бъдещето не идва. Настоящето е смешно до болка. <br /><br />Александър си спомни какво казваше Егор преди години: "Всё идёт по плану..."Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-27182625743541051442011-07-24T16:53:00.000-07:002011-07-24T17:28:49.118-07:00Истина<blockquote>The truth is scandalous. But without it, nothing has any worth. An honest and naive vision of the world is already a masterpiece.<br />You cannot love the truth and the world. But you have already chosen. The problem now is to adhere to this choice. I urge you to keep up your courage. </blockquote><br /><br />И умишлено няма да продължа с цитата на Michel Houellebecq, защото следващата част обхваща самотата. А аз не вярвам в самотата, като състояние на духа. Дори я намирам за нищожна пред истината. Еднократна и употребена. Докато истината е необратима и поглъщаща. Цял един механизъм на развитие, който ти позволява да бъде намерен, само когато пожелае. Истината ни удря в различни моменти. Понякога сме подготвени за нея, а в други случаи ни се иска да побегнем. И рано или късно я приемаме. Тя обезсмисля всичко останало. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvBZnoR7gQMDtsmWvhyphenhyphendTk4m05CmHmqIdtPYmzUJI_7y-S9CU7514-HnNZf2JVbjBcefjaLPriPM_16iL78MVR4HRAOVCQqFWUJe11WEHuyXUDg57E6FeJTi9Zg608EYtr35Kvivehvas/s1600/the_truth_by_ahermin-d3k4cxt.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 267px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvBZnoR7gQMDtsmWvhyphenhyphendTk4m05CmHmqIdtPYmzUJI_7y-S9CU7514-HnNZf2JVbjBcefjaLPriPM_16iL78MVR4HRAOVCQqFWUJe11WEHuyXUDg57E6FeJTi9Zg608EYtr35Kvivehvas/s400/the_truth_by_ahermin-d3k4cxt.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5633073608986643186" /></a><br /><br /><br />Когато 18 годишни момчета пишат поезия - това не е истина. Когато възрастни жени влизат в скъп ресторант - това не е истина. Когато някоя партия спечели избори - това не е истина. <br /><br />Истината сама по себе си се дели на два вида <br />- Основополагаща истина<br />- Истината на днешния ден<br /><br />Знаете ли коя истина е основополагаща? <br />Тази, която изправя всеки велик човек пред вътрешния му страшен съд.<br />Тази, която подтиква всеки велик човек да поеме историческата си отговорност.<br />Тази, която се смее на глас на провалите ни. <br />Тази, която не описва Божественото слово, а мълчи пред него. <br /><br />А истината на днешния ден е по-особена. Много хора се опитват да я променят или я обявяват за грешна. Но за мен тя е следната : "Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата!" <br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-i5n4ZrUPPVN6h4mwrLsqLWlZgLogDEoZom2TiRChOlEQoxvrH4ddDx2uQJ6B8aOAQrjevz7pTPq2cutTB5dPhJ5_1Ne2YISEJ2rdI5fuRMTsFf4cumkwNgCMQ-gx-9f1KewE9EsV-D8/s1600/The_Naked_Truth__Pt_1_by_1uno.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg-i5n4ZrUPPVN6h4mwrLsqLWlZgLogDEoZom2TiRChOlEQoxvrH4ddDx2uQJ6B8aOAQrjevz7pTPq2cutTB5dPhJ5_1Ne2YISEJ2rdI5fuRMTsFf4cumkwNgCMQ-gx-9f1KewE9EsV-D8/s400/The_Naked_Truth__Pt_1_by_1uno.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5633077484991032626" /></a><br /><br />Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. <span style="font-weight:bold;">Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата.</span><br /><span style="font-style:italic;"><br />С всяко повтаряне тази мисъл става по-силна и по-силна. Защото това трябва да бъде нашата истина, която да следваме през утрешния ден. Иначе сме загубени за самите себе си. Всичко останало остава на заден план. </span>Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-43491194757828487052011-06-20T11:49:00.000-07:002011-06-20T14:38:30.230-07:00Via DiagonalisРимски път, който бележи културното развитие на Балканите за векове напред.<br /><br />Ето какво би ви посрещнало, ако тръгнете по него днес, въоръжени с добро настроение, усмивка и цветове. <br /><br />Започваме балканският ни ден с <span style="font-weight:bold;">Белград</span>. Бялата крепост ни очаква рано сутрин, обвита в мъгла. <span style="font-weight:bold;">Европа</span> се буди. <br /> <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAP_jDnMJ-HMxwBNCK8vbng-YVIqUZVQKQwX7TPMQ1uNB0wKyMRiPGzMwyIw3KX4LixI8NEJkgqSxAYglzWCmQ_xu5uobMTrUAZvJSL13KLZzkhTNoOL3YzIaeABTUjNr_Zv6fzEcptrU/s1600/belgrad1.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 260px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAP_jDnMJ-HMxwBNCK8vbng-YVIqUZVQKQwX7TPMQ1uNB0wKyMRiPGzMwyIw3KX4LixI8NEJkgqSxAYglzWCmQ_xu5uobMTrUAZvJSL13KLZzkhTNoOL3YzIaeABTUjNr_Zv6fzEcptrU/s400/belgrad1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620378989269967138" /></a><br /><br />Взимаме кафе и вестник. След това продължаваме напред. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgNHZU_syNyqI6fThvAw-KIAOFpsFqudrIz6Q1upg6_ngUIFSc5joZSjT0i-QZc47qFav41ypyv_s1RkQfRDoPJRAU261fOZ0eVmYpVa1nZD9cxooMLErbPeIZz_FHC-kwwrIv4cQIPqSY/s1600/belgrad2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 322px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgNHZU_syNyqI6fThvAw-KIAOFpsFqudrIz6Q1upg6_ngUIFSc5joZSjT0i-QZc47qFav41ypyv_s1RkQfRDoPJRAU261fOZ0eVmYpVa1nZD9cxooMLErbPeIZz_FHC-kwwrIv4cQIPqSY/s400/belgrad2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620380947749135730" /></a><br /><br />Реките Дунав и Сава се сливат една в друга. Малко е студено. Всичко изглежда като една зимна приказка. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7ArKMpGhWQFIHY6P0CReWw0XyxnWUCBXnrLOxjfAWN-iXejHjJdcJtU2RybAfzitWlx1l9HI5N6jKzwYNVnw01VtSIz0oO5kaSIkq2BxropQOqYNDj8XrH1TV8Or0UhRF9oCzTxaaxGA/s1600/belgrad3.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 399px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7ArKMpGhWQFIHY6P0CReWw0XyxnWUCBXnrLOxjfAWN-iXejHjJdcJtU2RybAfzitWlx1l9HI5N6jKzwYNVnw01VtSIz0oO5kaSIkq2BxropQOqYNDj8XrH1TV8Or0UhRF9oCzTxaaxGA/s400/belgrad3.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620382171696556130" /></a><br /><br />Стигаме до <span style="font-weight:bold;">София</span>. Блясък, красота и малки улици. Център на центъра на Балканите. <span style="font-weight:bold;">Господ<span style="font-style:italic;"></span></span> е тук с нас. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLepBZ1ft4evNJX_T-7BBIywE3v0lL6cvz8Nq3HxUgYECZ81RQFVoTjJ-3K6AUgyDQDTdQVf00MB3ayccUxYBKTqnqPgUfIMLn9Ex6XGnGt8KrSB8I3GwC_T10Fti45fNa5_kCwlK4TgU/s1600/sofia1.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 283px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLepBZ1ft4evNJX_T-7BBIywE3v0lL6cvz8Nq3HxUgYECZ81RQFVoTjJ-3K6AUgyDQDTdQVf00MB3ayccUxYBKTqnqPgUfIMLn9Ex6XGnGt8KrSB8I3GwC_T10Fti45fNa5_kCwlK4TgU/s400/sofia1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620384037488211954" /></a><br /><br />Има време да седнем и да вдишаме от чувството на града.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvkP_2sFVMVKheHSyOBuEpWXrnZVLalLHLUQqYKdwfKrszF_rt8PGTAVkCbCmsMGhxyMNhvdSuZblIAFT2ravbKAjr6wvnFHj9OdSlTrHWB5ZoQrXwdRQlI0ORXpzzLiZGmDully1n08c/s1600/sofia2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 265px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhvkP_2sFVMVKheHSyOBuEpWXrnZVLalLHLUQqYKdwfKrszF_rt8PGTAVkCbCmsMGhxyMNhvdSuZblIAFT2ravbKAjr6wvnFHj9OdSlTrHWB5ZoQrXwdRQlI0ORXpzzLiZGmDully1n08c/s400/sofia2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620384595870635730" /></a><br /><br />Хората не ни забелязват. Средата на един прекрасен ден е. Ние се шмугваме и продължаваме по малките улички към следващата доза удоволствие. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfODcX8cnhZFyqRbBMN2bwFvtU-3LUJBq8_5zmXGSkihoXfVm3CrTWU-24RB9AXQy26B-b3y9_T9u3n-UZAG6nMK3tuai7q68oQqwV5R8POO0M__RfuV_DRgSdEPRQlhd8tP1bmOb8CDA/s1600/sofia3.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 389px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfODcX8cnhZFyqRbBMN2bwFvtU-3LUJBq8_5zmXGSkihoXfVm3CrTWU-24RB9AXQy26B-b3y9_T9u3n-UZAG6nMK3tuai7q68oQqwV5R8POO0M__RfuV_DRgSdEPRQlhd8tP1bmOb8CDA/s400/sofia3.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620385085541770706" /></a><br /><br /><br />Пътуваме часове, но времето не ни притеснява. Знаем, че скоро идва лятото. Нашият "Диагонален път" няма да ни подведе. Той ще ни разкаже и за "градът на седемте тепета". Ето, първата гледка е пред нас.<br /><br /> <a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjl0VPKiW404-RtrLqk6xN-uJPn31pRc-4JGcn9L1vXUDZeZWVdDSmnrlEoMfTptONAP8V-8dJ9h2DfS9mQt9gVm5hQAmqpboMGXOpVD9JLHMhlRWnqE4mlh8b_igIrwx-1cE5N4vPHIWI/s1600/plovdiv1.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 257px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjl0VPKiW404-RtrLqk6xN-uJPn31pRc-4JGcn9L1vXUDZeZWVdDSmnrlEoMfTptONAP8V-8dJ9h2DfS9mQt9gVm5hQAmqpboMGXOpVD9JLHMhlRWnqE4mlh8b_igIrwx-1cE5N4vPHIWI/s400/plovdiv1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620386739227473042" /></a><br /><br />Непреходността на тукашната класика витае из въздуха. <br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiClPA4UB4rrii5xVlPJNbJ4c5I2ty7BdmyJ8a3mQiHD6wgd5TvJTIj1AJxxwmuH-fYO0ZDP5yeJljlLU1tGcZwiYjGoobitPoDyOW_o3FVsrJGbX6TD7_x3ga-cy6mefBDqyLXNzIc__8/s1600/plovdiv2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiClPA4UB4rrii5xVlPJNbJ4c5I2ty7BdmyJ8a3mQiHD6wgd5TvJTIj1AJxxwmuH-fYO0ZDP5yeJljlLU1tGcZwiYjGoobitPoDyOW_o3FVsrJGbX6TD7_x3ga-cy6mefBDqyLXNzIc__8/s400/plovdiv2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620387176088276322" /></a><br /><br />Градската легенда оживява<br /><br />Войските на Филип Македонски неуспешно щурмували няколко пъти Тива, а градът опрелено не искал да се предаде. Тогава пълководецът издал заповед – който пръв се качи на крепостната стена, печели като награда управлението на града. Имало в армията му мнозина тракийци и един от тях успял да избегне вражеските стрели и мечове, да се покатери по стълбата и да стъпи на зъберите. След пробива градът паднал бързо и Филип Македонски изпълнил обещанието си – назначил смелия войнзса управител. Минали години, утвърдил властта си новият управник, но пък съседите му заплашвали да го нападнат. Точно тогава получил вест от родното си място, брат му го молел да им се притече на помощ срещу варварските племена. Не се отзовал тракиецът, твърде много се боял за поверения му град. Минало десетилетие и той отново получил вест от брат си – майка им била на смъртно легло и искала да го види за последен път. Отново не отишъл тракиецът, дворцови интриги заплашвали управлението му и твърде много се побоял за властта си. Преди да издъхне обаче майка му го проклела на камък да се превърне, ако отново стъпи в родния си край. Дошъл и края на живота на управника, последното му желание било да го погребат там, където се е родил. Най-верният му слуга натоварил ковчега с тялото му на няколко камили и тръгнал на път. Дълго вървял, много земи прекосил и накрая стигнал земите на днешен Пловдив. Спрял вечерта огън да накладе, а ковчегът се изхлузил от камилата, която го носела, паднал на земята, отворил се и тялото се изтърколило. Мигом всички се вкаменили – и мъртвия вече тракиец и слугата му и камилите, така се образували хълмовете. <br /><br /><br />След нея е време да си тръгваме...<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSbKA6JbH52vjisJWM-xK-Ud27qbIGnq-3scGzBj2Wpu_RI0eg7asOrEeS5LC9va_J8GAFronn2A55kIm2rjuhbEyb-u227R9K7KMnsNwvC8m2SK8zo26SvraFClQC0F9Xdqn0c35OrCA/s1600/plovdiv3.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 267px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSbKA6JbH52vjisJWM-xK-Ud27qbIGnq-3scGzBj2Wpu_RI0eg7asOrEeS5LC9va_J8GAFronn2A55kIm2rjuhbEyb-u227R9K7KMnsNwvC8m2SK8zo26SvraFClQC0F9Xdqn0c35OrCA/s400/plovdiv3.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620387742692392274" /></a><br /><br />На Югоизток маранята не прощава и на най-смелите. Цветовете се губят на влизане в града. <span style="font-weight:bold;">Одрин</span>, здравей!<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi1ncHpTSlMhOsOBmYz5H-j4OdDh5IqWOLWVbFlxWVC_1g3eh9DOYFp1aGBsjuuvymbl8yBHhEMedFWCrQ_EL4XSti_eJZpFAiVYBoQnlhidB6Dv7APb2YXyMkVwpqZkmcN-_LNov4lu2M/s1600/odrin1.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 274px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi1ncHpTSlMhOsOBmYz5H-j4OdDh5IqWOLWVbFlxWVC_1g3eh9DOYFp1aGBsjuuvymbl8yBHhEMedFWCrQ_EL4XSti_eJZpFAiVYBoQnlhidB6Dv7APb2YXyMkVwpqZkmcN-_LNov4lu2M/s400/odrin1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620388300431318386" /></a><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Европа</span> отстъпва мястото си на "другата" <span style="font-weight:bold;">Европа</span>. Ориенталското вече е нежна цигулка, минаваща на преден план. Цветовете се завръщат. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjv4g2kXK3DgCQyRrj_a51OiGwT6LPNbGMNIJuEMjbgkcsUXosAo1gxv1jkF9JaDsvDkfl6ckVOhcw7VlyWa6gBx8Wxj8YCQFC_wz9V-NQ2SH7ZjqCrG8qzNWaTbFLiD7PmkW2KCKYCxE/s1600/odrin2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 268px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjv4g2kXK3DgCQyRrj_a51OiGwT6LPNbGMNIJuEMjbgkcsUXosAo1gxv1jkF9JaDsvDkfl6ckVOhcw7VlyWa6gBx8Wxj8YCQFC_wz9V-NQ2SH7ZjqCrG8qzNWaTbFLiD7PmkW2KCKYCxE/s400/odrin2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620388771082980082" /></a><br /><br />И въпреки южният полъх, ние продължаваме напред заедно. <span style="font-weight:bold;">Одрин</span> ни предлага мостовете и кулите си. Също като опиат, градът влиза под кожата ни. Близо сме до края. <br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh0hcFsVPVnozu7qAezHMWUn8Ik6TK4cnqu71OYEthamWHz4SJQVhgeTH0IxpDJmfBOtLCfod58E-cQNyXA7FRBknRi-dNd5HqE2oreTDXcmEaZ6GwdRLf1chUKVQY11EPNvt1_zZEHISc/s1600/odrin3.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh0hcFsVPVnozu7qAezHMWUn8Ik6TK4cnqu71OYEthamWHz4SJQVhgeTH0IxpDJmfBOtLCfod58E-cQNyXA7FRBknRi-dNd5HqE2oreTDXcmEaZ6GwdRLf1chUKVQY11EPNvt1_zZEHISc/s400/odrin3.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620389576244062866" /></a><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Градът на градовете, Център на Вселената, Господар на Света. Византион. Константинопол.<span style="font-style:italic;"> Истанбул.</span> </span><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjoEQr0WoM2sHZVyFEU97dRxHb4pIMLfMDqsoT7gI0bWkyevtbvNxZnCSIp9nepCoCr6vQeoYILHYH4DOM57CaW4Td09yH3hCb0k2U7fuMZI4yKNLCUqgv7cY3iMNRZBY3YCtSKV11eAz4/s1600/istanbul111.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 390px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjoEQr0WoM2sHZVyFEU97dRxHb4pIMLfMDqsoT7gI0bWkyevtbvNxZnCSIp9nepCoCr6vQeoYILHYH4DOM57CaW4Td09yH3hCb0k2U7fuMZI4yKNLCUqgv7cY3iMNRZBY3YCtSKV11eAz4/s400/istanbul111.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620391644816641714" /></a><br /><br />Хилядолетните сгради наблюдават хората, а нашите крачки ни се струват толкова малки. И въпреки това вярваме в себе си. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgBe1rlbnAgK4eBWC0grC1V8Eb_Tup70RGf5sx9diLFNi-T6-XlyKRPKoSeC1zQINIgsj-l1pBzXUeHSoVQyaxiN3BeA3w_cj-VGIzFkp8odhJvqpUKMcoQasq0IshLyk-ydcJS-Gb-mOU/s1600/istanbul2.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgBe1rlbnAgK4eBWC0grC1V8Eb_Tup70RGf5sx9diLFNi-T6-XlyKRPKoSeC1zQINIgsj-l1pBzXUeHSoVQyaxiN3BeA3w_cj-VGIzFkp8odhJvqpUKMcoQasq0IshLyk-ydcJS-Gb-mOU/s400/istanbul2.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620392479949565186" /></a><br /><br />А залезът ни напомня, че тук и слънцето се подчинява на волята на Истанбул. Никъде другаде голямото огнено кълбо не е толкова красиво. Животът започва и свършва, когато Столицата на градовете реши. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjH0tPbUfKrErTC8yvSUsLwpOK1O9HECvyxBG6rFXUYYFRY9N5D-jsQdX-bK9nbqWSVboKemF_UAiKLExyNY_nFxvHPnO_z3-0_LfIR2K0czMCG9jPPpmgIKKJBg8lgqid8iRsblY4lhx8/s1600/istanbul3.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 303px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjH0tPbUfKrErTC8yvSUsLwpOK1O9HECvyxBG6rFXUYYFRY9N5D-jsQdX-bK9nbqWSVboKemF_UAiKLExyNY_nFxvHPnO_z3-0_LfIR2K0czMCG9jPPpmgIKKJBg8lgqid8iRsblY4lhx8/s400/istanbul3.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620393614975786466" /></a><br /><br /><span style="font-weight:bold;">Ароматите. Слънцето. Луната. Истанбул. <span style="font-style:italic;"></span></span><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjKybnFTrl6ydz1j0TPnR-a2K7H74nCiqcSFbIhz5vxuCopOIRFrKTXpSmn9tedik6xZch8qWBNTwYZIAMi2nV2nxW_DpeEIc31cE-XTK7enZ6J2cFbCgiSaF2c6u8iMLw8-_kS6_EIxpI/s1600/istanbul4.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 267px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjKybnFTrl6ydz1j0TPnR-a2K7H74nCiqcSFbIhz5vxuCopOIRFrKTXpSmn9tedik6xZch8qWBNTwYZIAMi2nV2nxW_DpeEIc31cE-XTK7enZ6J2cFbCgiSaF2c6u8iMLw8-_kS6_EIxpI/s400/istanbul4.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620394344408155954" /></a><br /><br />Топлината на епохите. Композиция от цветове. Проблясъци на светлината и на мрака. Тук завършва и нашият "Диагонален път". <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjIH4eGDodbrmtXFbZeI9bOCqtxwamSo2pHklidouLms534-HfJ_d8Q-Ex2QtIX8Z-Ycry_5gMclhOoo1MnPtx0yGXFeRD0FLxG3l31nAelZOt6oC9UDLYjiAw7adfGEAifopF_r5naMsc/s1600/istanbulgolden.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 317px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjIH4eGDodbrmtXFbZeI9bOCqtxwamSo2pHklidouLms534-HfJ_d8Q-Ex2QtIX8Z-Ycry_5gMclhOoo1MnPtx0yGXFeRD0FLxG3l31nAelZOt6oC9UDLYjiAw7adfGEAifopF_r5naMsc/s400/istanbulgolden.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5620395384182598882" /></a><br /><br /><span style="font-weight:bold;"><br /><span style="font-style:italic;">Лека нощ, любими Балкани.</span> </span>Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-85453560842431491502011-01-29T06:12:00.000-08:002011-01-29T06:13:44.683-08:00Ах, този фарс. Полиция ? Не.Веско Маринов може да пее, че родната полиция ни пази ... сигурно е така. Пази ни от това да имаме пари в джобовете си. Точно преди минута пред очите ми се разигра следната сценка :<br /><br /> Излизам от банята, отваря прозореца и поглеждам през него. Отпред двама катаджии са спрели кола (точно под прозореца ми). Шофьорът си говори с тях, усмихва се и се запътва към колата си. Тя не беше нова - Форд Фиеста, ако не се лъжа (не разбирам много от коли, а и не се сетих да я огледам). След секунди колата се засилва по пътя и родните ни полицаи се поглеждат и остават на мястото си.<br /><br /> Както ги гледам, виждам че единия подава на другия нещо. <span style="font-weight:bold;">О, богове, каква изненада! Подава му пари.</span> Вторият катаджия ги хваща и се оглежда подозрително наоколо. Е, явно е доста интелигентен и не се сети, че може някой да гледа от кооперацията на 10 метра от него. Подържа банкнотите за малко в ръката си и скришно ги пъхна в дясното си джобче. Двамата милиционери останаха за още минутка по местата си, но май аз предизвиках изоставянето на бойното поле. Как ? Като се изсмях, както съм си на прозореца. <span style="font-weight:bold;">Този, който прибра парите се огледа и ме видя. Не знам дали това ми действие или желанието да ги похарчат, накара двамата трудоемки господа да закрачат нанякъде. И то с каква стъпка само! Наперени като пауни!</span> Същинска красота.<br /><br /> А, да. Май забравих да спомена къде се случва всичко това, а ? Е, още една изненада : На <span style="font-weight:bold;">булевард "Левски" точно след Софийски Университет</span>. На 200 метра от мястото, където народните представители си "вършат работата". <span style="font-weight:bold;">В центъра на нашата европейска и прекрасна столица.</span><br /><br /><br /><br /> Предлагам на Веско Маринов да направи и песен за даренията за полицията. Че и без това сме цял народ дарители, а те горките катаджии са толкова мили и любезни, че не искат да си кривят душата и приемат ли, приемат.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-47920019888215726932010-12-24T14:32:00.001-08:002010-12-24T14:33:51.608-08:00Търпение? Мисията невъзможна.През последните дни медиите отново лансираха информация за това, че българите са най-нещастни от всички останали народи.<br /><br />Изследователи стигнали до този извод. Добре. Приемаме, че е вярно (макар и аз да подхождам резервирано към подобни обобщения). Аз, обаче, ще се опитам да дам отговор на въпроса "Защо?". Разглеждайки родната действителност не е трудно всеки от нас да прецени кои фактори водят до щастие и кои до нещастие. Тук, обаче, е хубаво да поясним, че това е нещо много абстрактно като материя и трябва да намерим какъв, всъщност, е първоизточникът на проблемите. И дали можем да ги наречем "проблеми".<br /><br />Преди няколко месеца имах удоволствието да разговарям с професор, който по произход е египтянин, но преподава в американски университет. Дискутирахме какво се крие зад стереотипните отговори на въпроса "Здравей, как си?" в българската и египетската култура. Уважаемият професор сподели, че в Египет сред християнското население (местните копти) и мюсюлманското население е прието най-вече да се отговаря "Много съм добре, благодарение на Господ!". Тук в България най-честите отговори, който аз съм чувал са "Нормално. / Добре, благодаря. / Не питай..." и т.н. Знам, че не ви казвам нещо ново, но е хубаво да разгледаме разликата. В Египет хората не живеят по-добре от тези в България, нито пък са по-заможни. Всъщност, точно обратното. Там думата "глад" има по-различен смисъл от тук. Там много често няма магазин, в който да намериш храна, а какво да говорим за наличност на пари. И все пак хората благодарят на Господ и казват, че са много добре, а тук сме "не питай". Защо?<br /><br /><br />Да започнем от това, че родната реалност беше преобърната изначално преди 20 години. Това е много малко време в исторически план. В следствие на това в България има няколко групи, изградили свои очаквания и възприятия за "правилно" и "неправилно".<br /><br />Първите са възрастните хора, живели преди 1989 и свикнали с този начин на съществуване, който беше т.н. "Социализъм". Те имат изградени възприятия, които не съответстват на сегашното време и всички промени, които държавата е претърпяла през изминалите години са до голяма степен непонятни за тях. Точно когато са опознали своето време и система, са дошли промените. Те нямат причина да бъдат щастливи, защото осъзнават, че времето не е на тяхна страна и няма да успеят да се впишат както трябва в днешната обстановка. За тях животът се е усложнил безкрайно много, защото преди това държавата е гарантирала спокойствието и работата им. Сега обаче, когато пазарът е променил своите принципи, те се чувстват несигурни и неконкурентоспособни. В условията на частен бизнес всеки гледа своята печалба, а не сигурността и добрите условия на работниците си. Не ми се иска да коментирам колко това е правилно и колко грешно, а просто да го представя като фактор, който играе голяма роля при сформирането на "щастие" и "недоволство" във възприятията на тази възрастова група. Също така, промяната в системата значи, че тези, които са били уважавани преди, до голяма степен губят своята позиция в социалната йерархия. Това предизвиква загубата на доверие към хората наоколо и самата държава.<br /><br />Следващата категория са българите на възраст около 40-50 години. Те сформират отделна група, защото това са хората, които фактически са израстнали преди промените, но са играли основна роля в изграждането на държавата след 1989 година. Точно на техните плещи е паднала отговорността да изградят всичко наново и да променят обществото, тръгвайки по един нов път. От разговорите ми с представители на тази категория, аз оставам с впечатлението, че тяхното нещастие следва от нереалните мечти, които са имали за "балканската Швейцария". Когато настъпва промяната, тази част от обществото е в своите най-буйни години - студентските. Хората очакват промени и по-добър живот. Промените идват, идва и по-добрият живот. Митът за "балканската Швейцария" обаче не се сбъдва и тези хора се чувстват излъгани от новото време. Следствието на това го виждаме и в политическата ни система - стотици партии, множество "спасители", които предлагат услугите си, казвайки, че ще превърнат България в рай и тръгващи си след един-два мандата с наведена глава. Неуспехът на тези мечти идва от липсата на време и невъзможността на хората да се оттърсят от очакванията си за бърз успех.<br /><br />Последната категория, която ми се иска да разгледам са "Децата на прехода". Аз съм част от нея и за това навярно ще ми бъде трудно да погледна обективно на своите връстници, включително и на себе си. Ние сме българите, родени през периода 1989-1997. Голяма част от това поколение са недоволни от връзката си с миналото и недостатъчното "европеизиране" на България. Малко или много това е следствие от неизживяните мечти на тези преди нас, които осъществяват прехода. Младежите в днешно време считат за правилно да заминат извън България с идеята, че там всичко е по-подредено и правилно, отколкото тук. Те не отчитат факта, че държавата ни не е имала техническото време да промени всичко по западен прототип : от институции, през политика, та чак до начин на живот на обикновените граждани. Българските младежи са обременени от това, че израстват рамо до рамо с преплитаните разбирания на другите две възрастови групи и не могат да намерят свободно пространство, в което да изградят своите собствени представи.<br /><br />Изобщо, можем да говорим за една невъзможност различните възрастови групи, които представляват и различни социални групи да се интегрират помежду си. Това би могло да се промени с търпение и разбиране от всяка една от страните. Също така различните хора трябва да дадат време на системата да започне да функционира. Англия, Франция и Германия не са станали това, което са в момента за 20-25 години. Хората не трябва да се изнервят от невъзможността за интеграция, а да я подпомагат и приемат нуждата й от техническо време. Защо ? Защото всяка негативна реакция спрямо този процес го забавя и кара хората да се чувстват предадени и да намират системата за "поредния провал".<br /><br />Всъщност това, което описвам в момента далеч не е просто един тъжен народ, а общество, богато на множество процеси, където различни култури и социални групи взаимодействат една с друга. Много емпиричен материал за изследователи и учени.<br /><br />В заключение бих казал, че черногледството на българина е наслоено с дадена цел от дадени хора. Всъщност т.н. лансирани "проблеми" са невъзможността на българите да оставят своите социални реалности да съжителстват мирно и търпеливо една с друга. Колкото по-бързо осъзнаем това и започнем да подхождаме с разбиране едни към други, толкова по-бързо обществото ще разбере какво е значението на думите "търпение" и "толерантност" и ще ги включи в своето всекидневие.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-49235229863688925842010-12-02T08:53:00.000-08:002010-12-02T15:35:12.123-08:00Глътка живот<blockquote> Everything in the world can be changed, my dear Florestan, but the human being.</blockquote><br /><br />Моят любимец хер Дюренмат.<br /><br />А човешкото в човека не може да бъде спечелено, но може да бъде загубено. То е непостоянно, но не и временно. В крайна сметка Жан-Жак Русо е мъртъв, но идеята му за свободният индивид ни достига и днес. Надявам се, че ще достигне и следващите поколения. Въпросът е, че до човека винаги има един лъв, който напомня на силните, че свободата е тяхно изконно право за сметка на останалите. Хората никога не са били и никога няма да бъдат равни.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFouV9byIpAFyvSJuEwAnxnPA-TDBb3AcyoRkfRgdSNESc0u09b8-8ipebL72ozenFQHzHA-xxhup8u7iwCX9s3IkTNEkvkODlEeZddJvl9lnWA9sfjxLbkYNc6NwwSdoyzZQnukoaDss/s1600/Jos%25C3%25A9_de_Ribera_060.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 221px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFouV9byIpAFyvSJuEwAnxnPA-TDBb3AcyoRkfRgdSNESc0u09b8-8ipebL72ozenFQHzHA-xxhup8u7iwCX9s3IkTNEkvkODlEeZddJvl9lnWA9sfjxLbkYNc6NwwSdoyzZQnukoaDss/s400/Jos%25C3%25A9_de_Ribera_060.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5546132625136695138" /></a><br /><br /><br />Денят трябва да има спокоен край. Трябва човек да налее капка по капка живот във вените си. А животът е прозрачен.Ако си напълниш чаша с него никой няма да разбере. Увертюра в стъкло. Едно по-добро начало. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh2Byuej-nRWTCSWJJV4SHbw4diW-T5SAZg1uztWty3CzqV19fPSIysu0JQhKzVLj6wPCuDK7PbKUJrFAXOt0pmDrZ7w3-S1WAW8-peBHzVM2Nv44olilOQQnPypJVzUkHJ7EvFji7trNk/s1600/worthy_by_devone-d338jfn.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh2Byuej-nRWTCSWJJV4SHbw4diW-T5SAZg1uztWty3CzqV19fPSIysu0JQhKzVLj6wPCuDK7PbKUJrFAXOt0pmDrZ7w3-S1WAW8-peBHzVM2Nv44olilOQQnPypJVzUkHJ7EvFji7trNk/s400/worthy_by_devone-d338jfn.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5546140983629919858" /></a><br /><br />Мадам, добър вечер! Декември, здравей и на теб!Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-28693896207846276162010-11-23T12:31:00.000-08:002010-11-23T12:55:20.033-08:00Paris : Album artistique 1926Париж. <br /><br />Винаги Париж. <br /><br />Човек може да усети града през две начални точки<br /><br />- Gare du nord.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEha9LkJTd8oqf5WSsV7NpeBby7daOLBDq5KfpJDJswSAXNjriK9Ywi03zxQAL18IgebtyOAF_Q7X3YgAI9tDxUbbAehOHO-VbtKx5JSFZvE6Vv6TMslDv5P6B0MP2lsbQ3jA3SItbXAyC0/s1600/gare-du-nord.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 269px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEha9LkJTd8oqf5WSsV7NpeBby7daOLBDq5KfpJDJswSAXNjriK9Ywi03zxQAL18IgebtyOAF_Q7X3YgAI9tDxUbbAehOHO-VbtKx5JSFZvE6Vv6TMslDv5P6B0MP2lsbQ3jA3SItbXAyC0/s400/gare-du-nord.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542847850427184290" /></a><br /><br /><br />- Montmartre, Sacré-Cœur<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjeysIbrUcJQHsPyBdf33PyRwiDVZ8fYodKcfOCxZ6Er4lfqVFptNfLqXyQwS5d38kwzOZ8metOASuugAfMPH87JlX4_hZ1EHd7UxWsLVJ2hWZrBkant6q6m8fE9s_9zCdghn8MkTAkugk/s1600/sacre+couer.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 267px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjeysIbrUcJQHsPyBdf33PyRwiDVZ8fYodKcfOCxZ6Er4lfqVFptNfLqXyQwS5d38kwzOZ8metOASuugAfMPH87JlX4_hZ1EHd7UxWsLVJ2hWZrBkant6q6m8fE9s_9zCdghn8MkTAkugk/s400/sacre+couer.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542848620454272690" /></a><br /><br />А в центъра на града откриваме "La petite Republique". Заедно с голяма доза ирония към нас самите.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiuq2sXyMNZBU0gaOpS_cvRMdeiJZSsr1fhFBe3VS-x9uQGxPU8kwXam1LS3OyAheE6eKBv1aIPAVg4Vh56VroI3nLBs97axu1OQsJvTqgh-RDug6HmYaWsoPxr5_k8tw0f3katsvPL8U4/s1600/1XNIF00Z.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiuq2sXyMNZBU0gaOpS_cvRMdeiJZSsr1fhFBe3VS-x9uQGxPU8kwXam1LS3OyAheE6eKBv1aIPAVg4Vh56VroI3nLBs97axu1OQsJvTqgh-RDug6HmYaWsoPxr5_k8tw0f3katsvPL8U4/s400/1XNIF00Z.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542849310175463298" /></a><br /><br />Часовникът показва точно 18:30 и Елисейските поля попиват една голяма доза сумрачно синьо и забързано жълтеникаво. Някои биха ги нарекли blurry.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhK5Q6oP39MdqHr01VIgJM1PncKWaUuwfJhXdPBxPof0kzoVEW3-OQgUSBfftOjxOeUShn5GeKtLclQxZraHo1u7z8ZJopfD7IQH0PfpiNd8NAWC-bBlc7QN1SORIwAbBH3LKzodu9zXHs/s1600/monm.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 332px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhK5Q6oP39MdqHr01VIgJM1PncKWaUuwfJhXdPBxPof0kzoVEW3-OQgUSBfftOjxOeUShn5GeKtLclQxZraHo1u7z8ZJopfD7IQH0PfpiNd8NAWC-bBlc7QN1SORIwAbBH3LKzodu9zXHs/s400/monm.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542849910668184610" /></a><br /><br /><br />И в крайна сметка се прибираме в малкото апартаментче, което държи на елегантността и простотата. Бомбето стои на закачалката. Задължително.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjS37Ojqnu3a5h9o2OVxhAZZKpDTdfWKpXGW021HyWrHmX97lAdvcTlAyjvWXaqGe2juYD9bHfg2NlI0TYIegfb6Fg-ArORj-evG3KDIsaiqGi_7gPdv5rRyokmFDxeitOCrQ8sQafGNhI/s1600/Kertesz+Chez+Mondrian+Paris+1926.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 229px; height: 320px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjS37Ojqnu3a5h9o2OVxhAZZKpDTdfWKpXGW021HyWrHmX97lAdvcTlAyjvWXaqGe2juYD9bHfg2NlI0TYIegfb6Fg-ArORj-evG3KDIsaiqGi_7gPdv5rRyokmFDxeitOCrQ8sQafGNhI/s400/Kertesz+Chez+Mondrian+Paris+1926.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542850751189471362" /></a><br /><br />... И някой ни събужда с думите "Добро утро, Париж." за пореден път.<br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgoWK5czb5gHckpAaEG5LEFVrdf1QW6snTiThIwaUC6bu3viRpTlm-qTrp8KaKP4F1X0tmrdSqYm5dB6aeSwBld9jcpvFV7UAHZdUJzmRWmLHZjmpfm-qf74HKD3HL3nByRA0KxtVrZrcc/s1600/AA10237.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 300px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgoWK5czb5gHckpAaEG5LEFVrdf1QW6snTiThIwaUC6bu3viRpTlm-qTrp8KaKP4F1X0tmrdSqYm5dB6aeSwBld9jcpvFV7UAHZdUJzmRWmLHZjmpfm-qf74HKD3HL3nByRA0KxtVrZrcc/s400/AA10237.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542850940964092834" /></a><br /><br /><br />И така започва поредният ден, в който балансираме с усмивка между релсите...<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjg8SBnU-sQVH5aiCFKk8TjOUz9PT0NQwwC9d-o_cPFmax38aBL8eOKicIx_yB3rmyaA58OocM02UPjIw6CLF-AAQpjLh520XPt24KtnFN6F_74R4xZjZ_m0Us3DRDZzzFv2OYGyICwJUQ/s1600/balancing_by_lelilies-d338u89.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 350px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjg8SBnU-sQVH5aiCFKk8TjOUz9PT0NQwwC9d-o_cPFmax38aBL8eOKicIx_yB3rmyaA58OocM02UPjIw6CLF-AAQpjLh520XPt24KtnFN6F_74R4xZjZ_m0Us3DRDZzzFv2OYGyICwJUQ/s400/balancing_by_lelilies-d338u89.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5542851464790704306" /></a>Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-33500492057368704432010-11-19T08:53:00.000-08:002010-11-20T01:50:24.837-08:00Студентско писмо до 2090Уважаеми граждани, <br />Пиша ви с идеята да ви разкажа каква беше 2010 през погледа на един обикновен студент. Целта на това, което правя в момента е все пак някъде в историята да има дори и малка информация за това, което всъщност се случва в нашата малка и прекрасна държавица.<br /><br /> Октомври-ноември 2010 година. Хората се оплакват. От всички възможни места ги заливат тонове негативизъм, свързани с икономическата криза. Навсякъде никнат ресторанти, хранителни стоки и магазини за дрехи - явно само с това се занимават обикновените хора. Обяснявам си го с идеята, че е криза и всички пари трябва да отиват за храна. За култура нека не говорим. Нея са я оставили на заден план, като от време на време й закърпват дупките по старите дрешки. Нека не говорим и за бъдещето на културата ни. Искрено се надявам, Вие, които след 80 години ще живеете в тази държава да видите нещо по-различно. Искрено се надявам да видите един народ с духовни ценности, с изграден усет към изкуството и с предпочитания към тангото, вместо към кючека. Разбира се и за западането на културата има една думичка, която всички сегашни управленци обожават - Криза.Навън стачкуват лекари, студенти и кои ли още не. Да, криза е ... криза е и в моето любимо висше образование. Не знам как стои въпросът за висшето образование през 2090 година, но сега ще ви разкажа какво се случва последните месеци при нас. Един гражданин на сегашна България ще сподели опит с други граждани от бъдеща България. Знаете ли, няма как да не ми става тъжно. Преди три дни на 16.11.2010 студентите и ръководството на Софийски университет "Климент Охридски" създадохме история. Направихме един от най-големите студентски протести от времето на промените след социализма. Вие няма как да помните тези времена, но се надявам след 80 години, когато мен навярно няма да ме има, да можете да отстоявате вашите права и да го правите по един интелигентен начин. И все пак ще ви разкажа за този наш протест :<br /><br /> Той бе организиран от ръководство и студенти на СУ - заедно. Да, акцентирам на думата "заедно", защото, Вие, трябва да стоите заедно, когато отстоявате прогреса на обществото си. Така и ние излязохме на улиците заедно и решихме да покажем мнението си. Нямаше безредици, нямаше вулгарности, всичко беше по етикета на един академичен протест. Протест срещу неадекватната политика спрямо висшето ни образование. Ние студентите не пожелахме да приемем една прикрита политика, която разсипва възможностите ни да се превърнем в специалисти в дадена област. Така се стигна до шествието, в което участваха над 6-7 хиляди души. По полицейски данни сме били не повече от 3000 души, а по данни на някои медии сме били 500. Всъщност запълнихме пространството от БАН до Министерски съвет. Надявам се в 2090 медиите в България да отразяват обективно събитията. Надявам се през 2090 полицията в България да работи за благото на гражданите. Надявам се тогава журналистите да не получават нареждане да не снимат протестиращите от високо, защото така ще се видят реалните цифри. Надявам се в бъдещето да нямате проблем с това, че хората избрани от вас да ви представляват не ви чуват. Е, ние имаме този проблем. Най-лесното обяснение, което мога да ви дам за това е - "Криза". Все пак тази думичка може да се използва за всичко, ако съдя по изказванията на дадени хора. Кризата обаче не е свързана с пари, драги ми сънародници от 2090 ... кризата обхванала България през 2010 година е свързана с неразбирането, незнанието и нежеланието на хората. В момента държавата ни е изградена от едно постоянно "не" пред всяка една дума. Имам подозрения, че то се поставя умишлено, но не бих могъл да ги докажа. Искрено се надявам децата и внуците ми, които може би ще прочетат това писмо след 80 години да не се сблъскват с този проблем. Надявам се, всички вие да осъзнаете, че едно общество не може да се развива без своите основи. А основите винаги са били студентите и учените. Искрено се надявам, вие, които четете това след време да се огледате и да видите държава, където не всички управленски кадри са следствие на чужда обработка. Кой знае ... може би този вид икономика някой ден ще стане нерентабилен и ще спре да се лансира сред хората. Може би незнанието и неразбирането също ще станат нерентабилни и някой, някога ще осъзнае, че е по-добре пред себе си да има интелигентни специалисти, които да бутат държавата нагоре, вместо същества, наподобяващи хора, които издават нечленоразделни звуци и се забавляват, като удрят по някой кючек в кварталната кръчма. <br /><br /> И искам да знаете, че ние студентите извоювахме една малка победа. Дадоха ни пари. Наричам тази победа малка, дори незначителна, защото никой все още не изявява желание да промени, каквото и да е. Парите не спасяват затъването на нашия "Титаник". Надявам се след 80 години спасителните лодки да са стигнали до вас, преди корабът окончателно да е потънал. Кой знае, може би при вас през 2090 нещата ще изглеждат малко по-различно. Надявам се, че вие ще бъдете щастливи. Националната Художествена Академия ще бъде пример за цяла Европа. НАТФИЗ ще обучава актьори за най-великите филми и постановки на времето си. Софийски университет ще подготвя най-добрите юристи, биолози, икономисти и т.н. в региона. Пожелавам ви го с цялото си сърце. Но все пак тая едно притеснение в себе си ... притеснението, че СУ, НАТФИЗ и НХА няма да ви говорят нищо. Не ми се иска да бъда черноглед, но се надявам да не ви се налага да отваряте wikipedia с идеята да проверите какво значат тези съкращения ...<br /><br />Благодаря на хората, които организират всеки един протест в нашето общество. Благодаря на хората, които имат мнение и го защитават. Благодаря на хората, които мислят за бъдещето. Защото, Вие, които живеете през 2090 година сте плод единствено на тези хора. Без тях вашето настояще нямаше да се превърне в реалност. Тези хора са малко, но силни. Заслужават адмирациите на цяло едно общество, което блее и не се интересува от нищо друго освен собствената си паничка. Благодаря и на вас, граждани на 2090, че ви има и сте избрали България. Защото тази държава не е лоша... ако променим малко начина си на мислене и спрем да си палим къщата с идеята плевнята на съседа да изгори, то може нещо да се промени в сивите ни дни. Ако изгоним от самите нас идеята за "мутрокрация" наистина не е лоша. И най-накрая ... надявам се, вие, гражданите от 2090 да не знаете какво значи "мутрокрация". Надявам се никога да не се сблъскате с този термин и той да остане единствено в онова далечно за вас минало, което ние наричаме настояще. <br /><br /><br /><a href="http://http://www.youtube.com/watch?v=56ts_lxo_UU&feature=player_embedded"></a>Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-12334501550044699612010-11-08T14:55:00.000-08:002010-11-08T14:59:31.531-08:00Защо тук глупостта трябва да стои най-високо ?В последно време се случиха някои неща в образованието на нашата мила държавица: излезе системата за рейтинг на българските ВУЗ-ове, а деня на Народните будители беше белязан от студентски протести.<br /><br />Аз, както и всички останали граждани, интересуващи се от висшето образование в България, очаквах системата за оценяване, за да видя на какъв хал са нашите университети по статистика.<br /><br />Като участник в два от тях съм си изградил поглед върху ситуацията като цяло. Истината е, че бях леко скептичен към обективността на рейтинговата система, но когато тя излезе и успях да й отделя повече внимание, с ръка на сърцето мога да кажа, че някой си е свършил работата.<br /><br />Какво ни очаква, ако се разровим из рейтингите? Нищо ново - Софийският университет води класацията почти еднолично. От 24 професионални направления той е на първо място в 21. В голяма част от тях има и солидна преднина пред следващите го университети. <br /><br />Местно състезание<br /><br />Както и да е. Всеки, който сам иска да изпробва и разгледа рейтинговата система е свободен да го направи тук. Аз обаче ще разгледам един друг въпрос. Въпросът за това дали имаме повод за радост, когато университетите ни могат да се борят помежду си, но не могат да се борят на международната сцена.<br /><br />Тук трябва да загърбим регионалния си шовинизъм и да погледнем отвъд носовете си. СУ е безспорният лидер в България, а е 777-и в света. Аз съм сигурен, че и в бъдеще ще запази позицията си на местно равнище, но ще пада в международно. Същото се отнася за всички български университети.<br /><br />Все пак ние сме част от Европейския съюз и би трябвало да гледаме към образованието на останалите държави-членки, като към пример, който трябва да последваме. Но го правим само на думи. Всички знаем, че трябва промяна, но въпросите, свързани с нея, не са малко: към какво точно, как, с какви средства и т.н.<br /><br />За жалост всички възприемат думата "реформи" като синоним на "нужда от пари". Аз съм сигурен, че това е неправилно. Вярно е, че пари трябват, но без промяна в главите на хората, вложените средства ще бъдат като пръснати в бездънна яма. Не ректори, не министерство, не ЕС са виновни за това ни състояние, а ние - хората.<br /><br />Статистика за реализацията<br /><br />Знаете ли какво показва статистиката за реализация по специалността от рейтинговата система? Около 15-30% се реализират в специалността си, след като се дипломират. За какво на останалите 70% им е тази диплома? За обща култура ? Ако е за обща култура, то нека всеки си намери литературата и си чете в къщи.<br /><br />Не, прави се заради дипломата. Тази диплома вече е нужна, колкото е нужно и кафето рано сутрин. Не мога да приема, че тези проценти са следствие на това, че няма работа в дадена сфера. А ако е така по някаква случайност, то хората, които записват дадена специалност толкова ли не са си направили труда да проучат предварително дали има добър шанс за реализация в същата тази сфера...<br /><br />Висшето образование по цял свят е привилегия, породена от дадени интереси. Но тук не е като по цял свят - в България всички са готови да бъдат висшисти, дори е наложително, защото иначе не могат да практикуват като... продавачи (примерно).<br /><br />Няма ги вече идеалистите...<br /><br />И забравят какво всъщност е висшето образование: то е наука. Науката е най-святото и красиво нещо на този свят. Тя обче има едно главно значение: да произвежда още наука!<br /><br />Хората, които изучават хуманитарните дисциплини, трябва да го правят с цел да въздействат на обществото в продуктивен план. Но първото условие е да обичат това, което правят, и да го правят с удоволствие.<br /><br />В България удоволствието от науката се приема за глупост и спада в графата "нерационално мислене". Тук на почит е единствено заплатата, която човек получава. Малко останаха идеалистите, които ще решат да станат преподаватели някъде, вместо да получават по-висока заплата, като продавачи (примерно).<br /><br />Тогава стигаме до един извод: по нашите географски ширини развитието в морален и интелектуален план е табу. На мода са фитнес салоните, перхидролът и чалга клиповете. Какво виждаме в един фолк клип? Мерцедес, скъпи дрехи, напомпани каки и батковци и хайде от малки си мечтаем да бъдем като тях. В техните клипове човекът с очилата, който чете книга, е "загубеняк".<br /><br />Хайде след като голяма част от младите следват този стереотип да видим откъде идва проблемът на висшето ни образование. Плачевно е спрямо световното. Какво да бъде, след като хората, които го "практикуват", носят леопардови щампи, слагат си килограми грим и играят кючеци в местните клубове.<br /><br />Какво може да очакваме, когато не могат да се намерят пари за художествените специалности в България? Кой след това ще произвежда културa? Е, за какво ни е култура, като всяка чалгаджийка кара мерцедес?<br /><br />Защо, защо...<br /><br />Някой ще се пита защо да прави по-нерентабилната от двете възможности? Аз ще отговоря: Защото парите купуват всичко, но не и интелектуален прогрес, ако сами не направим опит да го създадем.<br /><br />Някой ще се запита за какво му е интелектуален прогрес, ако не кара мерцедес? Аз ще отговоря: Защото човечеството има история, която се гради от хора, отдадени на науката. В цял свят тези хора са на пиедестал. Защо България да прави изключение? Защо тук глупостта да стои най-високо?<br /><br />Духовно кухите индивиди трябва да бъдат изключения, а не тенденция, ако искаме да има работещо висше образование. Всички трябва да осъзнаваме, че когато човек се превръща в специалист в дадено нещо, то той израства и се чувства добре духовно. Чувства разликата в начина си на мислене и в отдадеността си на обществото.<br /><br />Висшето образование не е просто стъпка след средното. То ни предоставя красотата да опознаваме това, което представлява интерес за нас и ни стимулира.<br /><br />Нека, не се бутаме там, където паричките са най-много, но ние не се чувстваме добре. Нека погледнем държавите, чиито граждани живеят по-добре от българите за пример. Там няма срамна професия.<br /><br />Нека не забравяме, че първо човек трябва да се учи и тогава да бъде готов за "големите подвизи". Не като тук - държавата с най-много раздавачи на акъл, чиито първи думи са: "Ако бях на негово/нейно място щях да го свърша по-добре..."<br /><br />Факт. <br /><br />Коментарът е качен също така на :<br /><br />http://www.webcafe.bg/id_1056644831_Zashto_tuk_glupostta_da_stoi_nay-visoko?Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-78946557154334364052010-11-08T14:54:00.000-08:002010-11-08T14:55:16.335-08:00Няколко думи за висшето образование ...Предупреждавам: предстои ви да прочетете един крайно субективен коментар за това, което се случва в сферата на висшето ни образование. Аз самият, като участник, не бих могъл да бъда обективен, защото пародията, на която сме свидетели, няма как да не пробуди разнородни емоции във всеки един от нас.<br /><br />През последните години висшето образование в България е много благодатна тема за какви ли не коментари. Хората плюят, смеят се, ядосват се и плачат... Направо, като в холивудски филм. На моменти на преките участници в пародията пък им е особено весело. А истината е, че участниците не са малко. Все пак при наличието на няколко стотин ВУЗ-а в България, няма как да са малко. Ако следим тенденцията, след 20тина години всеки град с население над 40 000 ще си има по университет, а в градовете с над 100 000 университетите ще бъдат от 5 до 10. Вече и Перник се сдоби с политехническо висше учебно заведение… С 63ма "студентина": сбирщина от цял свят, голяма част, от които през живота си не са казвали и думичка на български.<br /><br />Няма лошо, явно духът на предприемачеството в България е силен. Кой знае, може пък от там да излязат най-големите специалисти в сферите си ... Или пък не? По-скоро не. Но все пак това е частен университет. Нека погледнем как стоят нещата с държавните, които все още са предпочитани, къде заради името, къде заради по-ниските такси.<br /><br />Аз съм студент и в СУ "Св. Климент Охридски". Сред някои от читателите това може да предизвика одобрително кимване. Все пак кой не е чувал за СУ, кой не знае, че там са най-добрите?<br /><br />Най-старият университет в България. Мястото, където се образова голяма част от елита на страната. Всичко звучи много красиво, когато разказваме история, свързана с миналото на университета. Но стигнем ли до настоящето ... следва истеричен смях.<br /><br />- Защо? - питате Вие.<br /><br />Защото не е останало нищичко, от това, което вие възприемате като СУ. Обобщението е в сила за всички държавни ВУЗ-ове. Същото важи за Икономическия във Варна, Великотърновския, Шуменския, Пловдивския. Всички. И проблемът не е в преподавателите, мога да ви уверя в това. Голяма част от тях са много начетени специалисти, които предават знанията си на студентите по най-добрия начин.<br /><br />Наистина имаме много специалисти, които знаят как да си вършат работата и имат добър подход към студентите.<br /><br />Проблемът е в системата на държавното висше образование. Тя е тотално закърняла. Самият апарат е на ниво 1980 година, ако не и по-назад.<br /><br />В държавните ВУЗ-ове все още цари едно много странно отношение към студентите от страна на администрацията и ръководството. Отношението е, като към хора, които трябва да бъдат смазани. Студентите не трябва да занимават администрацията в работното й време, не трябва да я занимават извън работно време, не трябва да я занимават, когато имат нужда ... Просто не трябва да я занимават. Вече втора година наблюдавам това странно поведение спрямо "бъдещия елит на България".<br /><br />Да не говорим за техниката, която се ползва. Наскоро разбрах, че на места все още се ползват дискети. Да! Помните ли ги? Онези носители на информация, които бяха популярни в средата на 90те години на XX век. А на други места дори и това няма - цялата информация се пази на хвърчащи листове. Също така в държавните университети цари двойно по-голяма връзкарщина, отколкото нормално. Граници и някакви норми не съществуват. Сега ще разгледам и процеса с прехвърлянето в СУ(който се отнася и за други ВУЗ-ове):<br /><br />Отиваш при две възрастни дами, които вписват това, че си подал заявление. Срещу това заявление не ти се дава никакъв документ, с който да бъдеш сигурен, че ще бъдеш допуснат до класацията. За прозрачност няма как да говорим. Все пак не е класация по успех, а просто ... класация. Никъде не пише какви са условията, по които ще се борят всички минали първичния регламент за прехвърляне от специалност в специалност. Накрая човек просто отива пред таблото, където е изнесен списъкът (не се публикува никъде другаде) и вижда имената на прехвърлените и бившите им специалности. Никъде не пише успех, не пише основание за решението.<br /><br />Е, защо ли да пише? Все пак пред мен една от жените, които вписват участниците в това "състезание" обясни кротко и тихо на едно глуповато момиче, което не разбираше от намек. В прав текст му каза: "Абе, пиши, каквото ти казвам там и не ме питай защо ...". То момичето се оказа, че било дъщеря на сестра й ... Живи и здрави да са, явно си помагат в семейството. Все пак реших да запомня името на девойката и след това отидох да погледна списъците - нейното име фигурираше.<br /><br />Проблем има и с желаещите да завършат висше образование.<br /><br />Самите студенти в държавните ВУЗ-ове доста често са събрани на принципа "количество за сметка на качество". Как иначе ... все пак се борим за държавните парички.<br /><br />Какво значение има дали тези хора имат, какъвто и да е потенциал за специалностите, в които са успели да влязат? Истината е, че в България кандидатите за висше образование се тикат само в 7-8 специалности. Който не е приет в някоя от тези специалности се бута в нещо, което въобще не го вълнува (доста често) и се опитва да влезе отново в тези 7-8 специалности, като се явява на нови изпити и нови изпити и нови изпити ... Имам една колежка от Раднево. Тя е на 27 години. Всяка година се опитва да се премести в Благоевград и Велико Търново с "право". Така и не успява. Надявам се да не успее и за в бъдеще ... На държавата ни не й трябват юристи, които не могат да говорят елементарен български език.<br /><br />И така, държавните поръчки се пълнят с неуспели юристи, дипломати, икономисти, програмисти и скандинависти. От тези хора се очаква да се превърнат в добри историци, филолози, социолози, етнолози и какво ли още не. Ще се случи, но при малък процент: при тези, на които ще им харесат "нежеланите" им специалности. А останалите просто ще бутат семестрите един след друг и ще вземат диплома за висше образование. Не е трудно да се изкара едно висше в България. И след това нека си повтаряме "Ама те хора с две висши чистят улиците ...". Ами да, но тези висши не отговарят на написаната в дипломите квалификационна степен и знанията в дадена област.Те са просто изкарани "ей така... да има". Логично е да останат недооценени в сферата, която самите те считат за безинтересна,неприятна или скучна и най-вече нежелана.<br /><br />Това, драги читатели, е провокирано от идеята на българина, че задължително трябва да бъде шеф. Това е прекрасно, но държава съставена единствено от шефове няма. И е много тъжно, че всички младежи се насочват към едни и същи неща, при все, че успехът далеч не им е гарантиран в тях.Тук са виновни родителите. Те пълнят главите на дъщерите и синовете си с: "На всяка цена да влезеш "право", маме, та да станеш адвокатче ... те лесно живеят". Хубаво е младежите да бъдат иновативни и да следват интересите си, а не общата идея : "Стани, на мама икономистче, та да папаш цял живот лесни парички ..." Защо ли ? Защото икономисти - бол. Юристи - бол. Вярно е, че в големите градове постоянно излизат работни места за тези специалности, но на фона на дипломиращите се(а те са стотици всяка година) тези възможности са нищожни.<br /><br />Проблемът е комплексен. Той е в това, че държавните университети са готови да приемат куцо и сакато, за да запълват бройки и да получават пари. Той е също така и в това, че всички се бутат на едни и същи места, в които вече се чувства презасищане. Проблемът е, че младите хора не вярват, че ако се насочат в сферата, която отговаря на интересите им, те ще могат да успеят и да водят добър живот. Университетите не опровергават това, а точно обратното - потвърждават го. А най-големият проблем е, че всички си мислят, че са достатъчно добри за да бъдат ръководни фактори и са родени с претенцията, че заслужават големи заплати и шефски столове. <br /><br />Факт.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-68082119635015601092010-11-02T12:56:00.000-07:002010-11-02T12:58:16.153-07:00Една нескучна научна ... др.И така, въпросът към студентите във Вашингтон бил: "Адът екзотермичен (отделя топлина) ли е или е ендотермичен (поема топлина)?"<br /><br />Повечето студенти написали отговор съгласно вярванията си, използвайки правилото на Бойл - газовете се охлаждат при разширяване и се нагряват при свиване.<br /><br />Един от студентите обаче написал следното:<br /><br />***<br /><br />Първо, трябва да знаем как масата на Ада се изменя във времето. Следователно, трябва да знаем скоростта с която душите влизат в Ада и респективно излизат оттам. Мисля, че с достатъчна точност можем да предположим, че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно напускащи Ада души няма.<br /><br />По въпроса колко души влизат в Ада,нека да разгледаме различните религии, съществуващи в днешния свят. Почти всички религии твърдят, че ако не си техен последовател, ще попаднеш в Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от една религия, можем да приемем че всички души ще попаднат в Ада.<br /><br />При сегашните данни за раждаемост и смъртност може да се очаква броят на душите в Ада да нараства експоненциално. Да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада, тъй като законът на Бойл твърди, че за да се запазят температурата и налягането в него, обемът му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там.<br /><br />Оттук произтичат две възможности:<br /><br />1. Ако Адът се разширява по-бавно, отколкото душите постъпват в него, тогава температурата и налягането ще нарастват, докато вратите му не издържат и целия Ад се изсипе на Земята (until all Hell breaks loose).<br /><br />2. Ако Адът се разширява по-бързо от нарастването броя на душите в него, тогава температурата и налягането ще спадат, докато той замръзне.<br /><br />И така, какво ще се случи?<br /><br />Ако приемем за верен постулата, формулиран от приятелката ми Тереза, че "по скоро Адът ще замръзне, отколкото аз да спя с теб" и като вземем предвид факта, че миналата нощ спах с нея, тогава 2) трябва да е вярно, и тогава Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от тази теория е, че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и следователно не функционира... оставяйки само Рая и по такъв начин се доказва съществуването на Светия Дух, което обяснява защо миналата нощ Тереза през цялото време викаше: "О, боже!".Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-33396051164861590662010-10-22T13:11:00.000-07:002010-10-22T13:44:14.923-07:00СиВ ВиССтигнах до Латинска Америка, бях на Босфора, разходих се из великите градини на Версай, пропътувах целия океан и видях арабското слънце на Африка. <br /><br />И все пак аз живея в България. <br /><br />България започва тук :<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj_2BROl2EXSrhf6dkBCphO8qsr0AydRba8bcea1e5VzB0cR0zpI0ERInfzd2NPm2e7k3Dh4lJzfmqUjFGs3RT6aAThTI049vboDxVHPEwOY1nWRuwbcy4O4UAtxbUbJRdAFogSbz6NYTo/s1600/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F+-+%D0%BF%D1%8A%D1%82.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 225px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj_2BROl2EXSrhf6dkBCphO8qsr0AydRba8bcea1e5VzB0cR0zpI0ERInfzd2NPm2e7k3Dh4lJzfmqUjFGs3RT6aAThTI049vboDxVHPEwOY1nWRuwbcy4O4UAtxbUbJRdAFogSbz6NYTo/s400/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F+-+%D0%BF%D1%8A%D1%82.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5530970208781361106" /></a><br /><br /><br />И завършва тук : <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEghC9RIa4m-kRhif6G5LwafqM_-sKRW7I7BbdkwoLqJVC3h2cx5xzxsL7jh8vcSnXA8M-tlWvLPh7NOjYEhGp6owhcVD073TtnE5VcfeIm_t0sICi9nizVmY5Of7s_OdNg3nNnBr9ziMFo/s1600/%D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0+-+%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 293px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEghC9RIa4m-kRhif6G5LwafqM_-sKRW7I7BbdkwoLqJVC3h2cx5xzxsL7jh8vcSnXA8M-tlWvLPh7NOjYEhGp6owhcVD073TtnE5VcfeIm_t0sICi9nizVmY5Of7s_OdNg3nNnBr9ziMFo/s400/%D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0+-+%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%B4.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5530971120485178626" /></a><br /><br />Искам да кажа "Добре дошли" на хубавите дни и "Довиждане" на лошите хора.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjxifzBsmTzdgociQXg2QWHhj9UmVXPu9S-NX2Uw6BgvpJM7tYv4xdKXecPJe7mjhYhoNo_q38rRP-W6qZScAr9Ygnjlo4ZmpPc7ZkiPNDntVTKeq3ivRJKXMuNSJZESM2StQIpigQsIjM/s1600/%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 269px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjxifzBsmTzdgociQXg2QWHhj9UmVXPu9S-NX2Uw6BgvpJM7tYv4xdKXecPJe7mjhYhoNo_q38rRP-W6qZScAr9Ygnjlo4ZmpPc7ZkiPNDntVTKeq3ivRJKXMuNSJZESM2StQIpigQsIjM/s400/%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5530973306790277378" /></a>Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-46128691964363531962010-10-20T11:50:00.000-07:002010-10-20T12:33:46.959-07:00Да. Не. Няма значение.Да. <br /><br />Искаш секундите да минават по-бързо, защото главата ти се свива. Искаш те да минават по-бавно, защото след тях идва още една доза секунди, за която не си готов.<br /><br />Не.<br /><br />А секундите правят минути. Рядко човек нацелва точния момент да погледне към часовника в десния екран на монитора и цифрите да се сменят. Често обаче минутите ни се струват, като "минус безкрайност". Сякаш вървят назад, а не напред ... толкова бавно. Не помръдват. Но, докато си мислим точно това те вече са се сменили. Много подмолно от тяхна страна. Продължават напред, а ние сме забравени някъде в миналото. А миналото някога е било наше настояще. Настоящето пък преди време е било и бъдеще. Така за няколко погледа към циферблата разбираш, че от бъдеще всичко се е превърнало в минало. Мъчните секунди, които отброяваш никога няма да бъдат същите, но бъдещите секунди няма да бъдат по-малко мъчителни. И все пак ще си останат различни. Много често светът около теб ти показва, че всичко върви напред освен самия теб. Дали чрез наболата брада, дали чрез утрешния вестник, дали чрез смяната на песните.<br /><br /><br />Помня 1997, колкото и странно да звучи. Бях с баба ми тогава, а тя беше сама. Дядо ми беше в София - народен представител. Хората се бяха вдигнали срещу социалистите. Къде с право, къде понесени от вълната. Те си знаят. Помня, обаче, че тогава не можех да разбера. Хората изглеждаха по-скоро, като животни. Беше късна вечер и ние гледахме събитията по телевизията. Тогавашните студенти рушаха, крещяха, бореха се, изпадаха в животинска агресия. Навярно времето ги е подтикнало. Навярно безизходицата и недоволството. Ха, "зимата на тяхното недоволство". Много забавно, а? Не, не беше забавно. Помня обаче, че видях как дядо ми излиза невредим от сградата и се прибира. 13 години по-късно гледам кадри от същите тези събития. Дали хората са доволни от това, което са постигнали тогава е част от техния живот. Аз съм никой за да генерализирам. Но за мен важното е, че тогава макар и дете усещах, че настоящето и бъдещето са несигурни и мрачни. Малко по малко времето мина и днес е края на октомври 2010 година. Дойде новото хилядолетие. Сега знам, че единствената несигурност не идва от икономическото положение на моя свят и от политическата ситуация в страната. Сега знам, че единствената несигурност идва от самите хора и това, което (не) възприемат. Някои спряха да възприемат какво значи да бъдеш човек. Някои спряха да възприемат какво значи въпреки всичко да имаш достойнство и мнение. Всички се опитват да сцепят стотинката на две. Пари има, колеги. Пари има. Хора, които да използват парите няма. Хора няма.<br /><br />Няма значение.<br /><br />Това е настоящето днес - 20.10.2010 година. Какво следва? Не знам, но ме интересува. Искам да знам дали и аз с цялото си безучастие спрямо събитията по света един ден ще бъда обявен от седем годишно момче за животно. За това, че съм забравил човешкото в себе си в онзи момент, когато е трябвало да направя нещо, но не съм знаел какво е то и просто съм замълчал и останал на място.<br /><br /><br />Надявам се някой някога да открие средата. Златната среда. <br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjsDBDVGOW6KKla9s1b8HhnJK3XOzg2SOyxAdnLVYzxvFYu8clxoIAJsnzgk5NMq7a6RqMYh6pkdmp7fcpPi8iE9gyhRbOtoxAxELrcpN214R2LzDgVl7_sVBoFYsEF-SA3XXzOiHcG-1E/s1600/student_protest.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 306px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjsDBDVGOW6KKla9s1b8HhnJK3XOzg2SOyxAdnLVYzxvFYu8clxoIAJsnzgk5NMq7a6RqMYh6pkdmp7fcpPi8iE9gyhRbOtoxAxELrcpN214R2LzDgVl7_sVBoFYsEF-SA3XXzOiHcG-1E/s400/student_protest.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5530213547345660146" /></a><br /><br />Надявам се един ден едно такова момче и момиче да не ни съдят, защото сме направили погрешен избор.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-37782069705275187372010-10-18T03:06:00.000-07:002010-10-18T03:33:27.501-07:00Моя оборона<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXcwayJ8nWfBr8WVgWL-4IdzFSUmBq9RXjBWMWZgZtKyPpkd-jcfL-UUHleFe_h5b3kvQGCWiEloMMVxKZv4HfrxWM2gpExFns0l8xrI00OXhImPwEMNwnvhGgIATFk8sNPMbmlEcEkaU/s1600/%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D1%80.JPG"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 298px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXcwayJ8nWfBr8WVgWL-4IdzFSUmBq9RXjBWMWZgZtKyPpkd-jcfL-UUHleFe_h5b3kvQGCWiEloMMVxKZv4HfrxWM2gpExFns0l8xrI00OXhImPwEMNwnvhGgIATFk8sNPMbmlEcEkaU/s400/%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D1%80.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5529325529478373890" /></a><br /><span style="font-style:italic;"><br />Един ден ще изглеждам така.<br /></span><br /><br /><br />Всичко е преходно, но някои хора са по-преходни от други. Всъщност всички ще бъдат забравени един ден, но това е от гледна точка на факта, че човечеството рано или късно ще изчезне...<br /><br /><span style="font-weight:bold;">НО</span><br /><br />... докато този биологичен вид все още съществува, дадени идеи и техните носители ще бъдат помнени. Едни повече, други по-малко. Но приликата между тези хора от различни етноси, националности, вероизповедания и възприятия е, че те ни напомнят какво е да се чувстваш <span style="font-weight:bold;">"ЧОВЕК"</span>. Не като биологичен вид, а като чувство и възприятие. И хората се лъжат, като казват, че най-големият страх може да бъде от смъртта. Най-големият страх за един значителен човек може да бъде забравата. Забравата на хората преди него, около него и след него за "човешко".Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-39582965242160628012010-10-16T14:19:00.000-07:002010-10-16T14:29:41.347-07:00АроматПръстите ми ги няма. Не мога да пиша, а само диктувам. И въпреки всичко излиза нещо. Емоциите са преходни. Щастие, омраза, тъга. Появяват се и изчезват, защото всичко е константа. Има само едно нещо, което не е - ароматът на парфюма. Всички хора носят със себе си различни аромати. Някои свързваме с улица, други с блуза, а трети с усмивка. Някои си отиват на твоя собствен. Рядко се получава пасване, но не е изключено. Песните имат край, усмивките имат край, но ароматите могат да останат вечно. Въпрос на избор.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-75974360977063702672010-10-07T03:26:00.000-07:002010-10-07T03:27:04.025-07:00Варна - център на вселенската култураПрез последните години варненци започнаха да възприемат града си като нещо специално. Най-добрият град за живеене, морската столица на България и какво ли още не. Това е прекрасно! Лично аз съм много щастлив, че градът ми затвърждава дадени позиции. С израстването, обаче, идват и проблеми, някои от които не намират решение в периода на усилено развитие. Проблемите се появяват в различни сфери, но аз имам за цел да разгледам само една от тях, защото точно тя ме порази и останах без думи, когато прекарах малко по-дълго време в родния си град. Сферата, наречена култура.<br /><br />Едно отклонение: думата "култура" идва от латинската "Colere" и се превежда "да култивирам/ да обработвам". И тъй като буквално "култура" е всичко около нас, всичко, чието съществуване се дължи на хората влиза в тази графа, като например: сградите, езикът, дрехите... почти всичко около нас, аз не искам да разглеждам тази сфера в научното й разбиране, а в разбирането, което влагаме във всекидневието си... Културата: театри, събития около нас, музика, места, които посещаваме и т.н.<br /><br />И така: Варна се бори за "културна столица на Европа" и за още повече туристи. Аз лично много бих се учудил, ако това стане факт. Защо? Защото в нашия любим град култура почти няма. Знам, че след това изречение много хора ще скочат и ще плюят по монитора, като си кажат "Чуееек, оф, че глупости!" За голямо съжаление това е факт. Разбира се, само по този повод в града ще се организират множество мероприятия, но мен ме интересува това, което се случва тук през останалото време. При специални случаи винаги може да се направи нещо масивно и що-годе качествено, но какво "културно" има през останалото време?<br /><br />На първо място трябва да си поговорим за това, което се случва в града и кога се случва то. Културни събития почти липсват през пролетта, есента и зимата. Градът живее само и единствено през лятото, а през останалото време замира. Това го знаят всички, освен хората, които нямат база за сравнение. Разбира се, има резон в тази ситуация, след като Варна е един туристически морски град. Но работим ли да променим тази сезонност в културата? Сякаш всичко спира извън лятото и ... я един концерт да стигне до тук, я някоя изложба. Но това сравнено с други места е крайно недостатъчно, за да се бие човек в гърдите и да казва "Столица на културата". А трябва и да признаем, че много често това, което идва през лятото в нашия град просто се появява, за да се повтори. Най-често хората, които живеят и творят в София просто идват в командировка, за да покажат и по нашите алеи онова, което цяла година се е случвало в столицата. Едва ли фактът е особен повод за гордост. Да, разбира се, хубаво е, че идват да го покажат във Варна, а не в Хасково(примерно), но аз лично не го намирам за задоволително.<br /><br />С какво друго да се похвалим ? "Любовта е лудост" ? Джаз фестът ? Все хубави неща, но както вече казах, те са веднъж в годината - през лятото. Седмица на бразилската култура във Варна - отново прекрасно, НО (да, и тук има "но") в София има седмица на културата на даден народ през месец, ако не и по-често. Изобщо повечето неща, с които хората са горди са едно повторение на вече инициирани събития.<br /><br />А как стоят нещата с театъра ? Ами трупите идват в командировка през лятото, колкото да си направят по някой и друг плаж между репетициите и след това се прибират там, където играят през цялата останала година, а във Варна хората остават с пръст в устата. От време на време някой и друг да гостува: детска радост. Колко театри имаме и колко често има нови постановки в тях ? И на всичкото отгоре вече драматичният театър и операта са слети в едно. Криза е, разбирам. Но кризата не удря тези, които са на печалба. За това аз не мога да обвиня, нито хората, които взеха това решение, нито артистите. На последните само мога да пожелая успех и реализация, последвана от усмивки! Това е цялостен проблем. Той е обхванал всички области от живота на варненци и особено на по-младите. Да, проблемът идва от по-младите. Тук стигам и до втора точка при изложението на фактите.<br /><br />Тази втора точка е посветена изцяло на начина, по който живеят хората и на местата, които те посещават. Клубове, дискотеки, ресторанти, кафенета и т.н. се появяват според интереса на хората. Факторът при тяхното създаване е желанието на хората. Ако имат нужда от такова място, ще го посещават, а ако не, то ще стои празно и ще фалира. Никой не иска вторият вариант да се превърне в част от неговото "CV", за това логично се залага на сигурно. А какво значи "сигурно" в нашия любим град ? Сигурни, според мен, са следните варианти: да отвориш чалга клуб, който е гарантирано пълен през по-голяма част от времето. Също така да отвориш квартално кафене, което да не се различава по нищо с останалите квартални кафенета. С повечко реклама можеш да направиш и рок бар, който да върви сравнително добре, макар и тази ниша да е за по-малко хора и да не е толкова сигурна.<br /><br />Мисълта ми е, че във Варна има две категории хора под 30: чалга клуб-хора и рок клуб-хора. Това е масовото възприятие за забавление. Аз лично много рядко попадам на нещо различно. И под "различно" не разбирам място, където да се слуша спокойна музика и да има удобни канапета. Под "различно" разбирам място, което да бъде тематично. Точно това са местата, където се събират "алтернативните" хора. Във Варна тях ги няма ... или по-точно ги има до 18-19 годишна възраст, когато си хващат полета към София, Лондон, Берлин и отиват на място, където има алтернатива и за тях. И държа да отбележа, че до голяма част тези хора са двигател на модерната култура.<br /><br />Излиза, че основният проблем на Варна е, че няма алтернатива за хората, които не са съгласни да живеят по масовия стереотип. Те си тръгват и ако изобщо се връщат, то е за малко. И когато се върнат за малко, ще бъдат погнусени от това, че намират родния си град без никаква промяна от момента, в който са заминали да учат/работят/живеят/ на друго място с повече алтернативи. И споменавайки "алтернатива" имам предвид не алтернатива в работата. Във Варна работни места има достатъчно. Аз визирам алтернатива в начина на живот и във възприятията и интересите. Чалгата е навсякъде в нашия град ... Друг интерес няма. Като говоря за нея, говоря за начин на живот, а не за музика. Всеки е свободен да слуша, каквато музика иска и това не е под въпрос. Проблемът е, че възможностите за забавление на един младеж във Варна са чалга клуб/рок клуб, кварталното кафене, разходка из морската градина и ... ако някой му организира пътуване зад граница - това е. Нека все пак не забравям и другата модерна субкултура - скейтърите, които също имат места за забавление и най-важното : имат морската градина. Нещо срещу, което аз съм крайно много против. Не е нормално на място, където тишината би трябвало да е на пиадестал по цял ден да се чува блъскането на скейтове. Но общината няма да направи нищо по този въпрос, което не учудва никого.<br /><br />Да разгледаме възможностите за продължаване на средното образование! Икономическият университет, където, ако не искаш да миришеш на зеле трябва да си носиш дезодорант/парфюм в чантата. Него в последно време въобще не съм го виждал да присъства в някакви класации. Свободният университет, чийто представител беше запитан: "Как е там, харесва ли ти? " и даде следния отговор: "Ми, чуек ... яко е. Кафенето има много яка гледка." Това е отговор от бъдещият елит на Варна, който впрочем, доста се различава от бъдещия елит в световен и европейски план. Още някой и друг университет, където отчаяно се нуждаят от държавна субсидия и приемат "куцо и кьораво".<br /><br />Да, това е бъдещето на Варна. На много от младите и можещи хора Варна им е тясна, това е истината. А тези от тях, които останат тук по някаква причина, биват заливани от тоновете посредственост, витаещи във въздуха и единственият начин да останат незасегнати е да нямат социални контакти. И, драги читатели, простете ми за негативизма и се опитайте да го наречете реализъм, но аз зная, че повечето можещи, които са си тръгнали няма да се върнат ... не и преди да навършат 50-60. Защо ? Защото във Варна няма да успеят да намерят среда, подходяща за тях. Чисто и просто.<br /><br /><br />Иначе нека станем "Европейска столица на културата". Нищо, че ще ми се наложи да опиша гледката, копирайки по най-грозния начин Фредерик Бегбеде. Мисля си, че културният живот в града ни ще се равнява на "Най-якия нов и иновативен клуб в света - с формите на гигантска тоалетна ... и със същите функции." За жалост тук говорим за реалността, а не за книга. За това, драги читатели, нека всеки един от вас си помисли с какво допринася за "културата" на своя град и за това децата му да имат интереси не само в областта на колите, кючеците и свиренето в гаражна банда. Защото интересите на гражданите формират облика на града. Факт.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-18942523224510406632010-09-17T13:35:00.000-07:002010-09-17T13:36:14.783-07:00Правосъдие<blockquote> Нямало значение дали е убил, или не, продължи той, от морална гледна точка било важно намерението, а не изпълнението. Обаче въпросът за морала се свеждал до оправданието на едно действие, което - макар на думи да се съобразявало с основните закони на обществото - всъщност ги нарушавало. В този смисъл оправданието попадало в категорията на диалектичното. Диалектически всичко можело да бъде оправдано, а оттук - всичко можело да бъде оправдано и морално. Ето защо той смятал, че всяко оправдание е простащина или - ако трябва да се изрази парадоксално - че всеки морал е неморален. <br /><br /> <br /><br /> <br /></blockquote><br /><br /><br />Поздрав от Швейцария<br /><br /> 1985<br /><br /> Дюренмат<br /><br /> ,.,.,.,.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-46192894746949658562010-08-31T15:54:00.000-07:002010-08-31T16:06:41.548-07:00Да.След като дълго време използвам точно това "Да" е хубаво най-накрая да му дам дефиниция.<br /><br />"Да" е синтез от :<br /><br />- Пурата.<br />- Уискито.<br />- Прохладната вечер.<br />- Чувството да бъдеш сам в къщата си.<br />- Спокойна и вечерна музика, която звучи сякаш само за теб.<br />- Човекът,в когото не се съмняваш и е до теб.<br />- Хората, които са се борили за това ти да се чувстваш по този начин.<br />- Удоволствието от това, че все пак си заслужил това.<br />- Удоволствието от изминалата година и това, че си научил нещо и се развиваш.<br />- Приятелите, с които дори не е нужно да говориш, защото те знаят.<br />- Поредната книга на Фридрих Дюренмат, която си прочел и те е пленила с простотата на логиката, която съдържа.<br />- Усещането, че всичко е пред теб.<br />- Скаридите.<br /><br />Синтез от всички тези неща и ... една усмивка. Усмивката на един спокоен човек, който има всичко и знае, че ще има всичко.<br /><br />От Варна през Виена, Флоренция и Париж до Рио де Жанейро. Светът е малък. Хората се делят на две групи : Тези, които не се чувстват добре с това, което са и тези, които се чувстват щастливи. Да бъдеш от вторите е благословия. Без значение колко елементарен, възпитан, интелигентен, богат или вярващ си.<br /><br /><br />Да, да, да.<br /><br />Факт.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-595033302474101152010-07-31T07:44:00.000-07:002010-07-31T07:45:49.675-07:00Джаз, мента и щипка недоволствоВчера започна ежегодният летен джаз фестивал във Варна. Аз лично го чаках с голямо нетърпение, защото съм почитател на този тип музика.<br /><br />Всичко е идеално: дворът на археологическия музей, чуждестранни изпълнители, доза добро настроение и доста младежи. Трябва да отбележа и още нещо – безплатен вход. Уви, сега няма да говоря толкова много за самия джаз фест, а за това, до което доведе безплатният вход. Знаете, че появи ли се в България нещо за без пари всички се хвърлят напред в името на безплатното удоволствие. Много съм доволен, че освен киселото „мляко” (което е за 0.08 стотинки, извинете ме, че го наричам за без пари) тук човек може да присъства и на джаз фестивал на същия принцип.<br /><br />Организиран добре, с приятна атмосфера на най-подходящото място в града. До тук всичко е добре. Сядам на пластмасовото си столче. Какво следва ? Разбира се да огледам обстановката. Какво може да се види наоколо? Всички пият нещо и аз се питам какво ли е това зелено питие.<br />- Е, как какво? ... Мента със спрайт – класиката, - казва ми човекът, с когото бях. Отиваме на бара и се оказва, че не е спрайт, а севън ъп, но другата съставка на този „коктейл” наистина е мента. Красота. На джаз фестивал с мента в ръка. Няма проблем. До момента, в който не прекалиш с нея. За радост доста хора знаят това, но проблемът е, че винаги има единици, които не са се досетили или не познават собствените си възможности в света на алкохола.<br /><br />Свирят първите гости на фестивала. Интересна музика, в която се доловиха доста интересни експериментални моменти. Квартетът на Георги Корназов създаде приятна атмосфера и това си пролича от емоцията на публиката. Аз, обаче, няма да се спирам обстойно на тяхната музика, защото ми се иска да коментирам нещо малко по-различно.<br /><br />Ето: излиза втората формация. Естонско трио, което ни пленява чрез звуците на акордеон и флейта. Долавят се и фолклорните мотиви. Много интересна музика, която много допадна на мен и на много други хора. И така в момента, в който съм наистина пленен от звуците на инструментите, нещо ме връща в реалността. И то не в коя да е реалност, а точно в нашата – българската. Докато музикантите продължават да свирят, нещо нарушава идилията. Вик от дясната страна на сцената разцепва съзвучната хармония. Оглеждам се и питам компанията ми какво се е случило, а отговорът е следният : „Някой изкрещя „Наздраве!”.<br />Поглеждам отново и фокусирам човека, който го е направил.<br /><br />Мъртво пиян е и държи бира в ръка. Описание на самия човек няма да давам, защото не е коректно(и тук е време за въпроса дали това, което той направи беше коректно спрямо останалите). Та, този индивид 2-3 минути, след като изкрещя навярно реши, че има нужда от още една бира. Последва нещо наистина абсурдно: реши да мине през музикантите и по мои наблюдения само късмета му попречи да блъсне някой от тях, докато се олюлява към бара. Малко след като ги преминава на зиг-заг, към него се стрелва Анатоли Вапиров и го повежда към вътрешността на Археологическия музей. Естонците, които демонстрират професионализъм не спират да свирят, но съпровождат пияницата с поглед.<br /><br />И сега е време за едно лирическо отклонение. На колко ли места тези джазмени са видели нещо подобно? Има две възможности. Едната е – това да се случва често покрай техни изпълнения и те да са свикнали. Ако е така, значи случката не би им направила голямо впечатление, но пък това говори само и единствено колко е зле състоянието на обществото, щом на джаз концерти се случват подобни неща. Другата възможност е това да е един от малкото пъти, в които им се случва такова нещо, а не дай си боже и да е единственият. Това пък означава, че рекламата, която правим на България е покъртителна. Но какво да правим, възпитанието на някои хора наистина не отговаря на идеята „Варна – културна столица на Европа” ... За това не сме виновни ние – останалите n на брой хора, които слушаха с удоволствие, а този един човек. И тук идва въпросът какво ще запомнят гостите: дали нас като една добра публика или пияния тип.<br /><br />Нека се върнем на това, което се случи! Да, естонците продължиха да свирят. Всички ние решихме, че това е краят на грозната сценка, като видяхме как уж човекът, който я сътвори си тръгва. Но има-няма и пет минути след една от песните, заедно с ръкоплясканията зад мен се чува отново някакъв нечленоразделен звук. Обръщаме се и какво да видим ... нашият стар познайник си е седнал кротко и продължава да си пие бирата и да се наслаждава на музиката. А докато той си подвикваше от време на време и нямаше кой да го изведе навън, на сцената се случи още нещо, което беше не по-малко любопитно от подпийналия ни приятел.<br /><br />По време на една от песните на естонското трио на сцената се появи още някой. Но този път не беше човек, а куче. Да, куче, дори ако питате мен, си беше едно бездомно куче. Интересното е това, което четириногият любител на джаза направи, а именно – нищо. Постоя, послуша и в края на песента слезе от сцената и си замина. Без да нарушава хармонията и без да прави проблеми, докато нашият пиян познайник продължаваше да си подвиква нещо от време на време(за радост, обаче, силите му не стигаха да крещи истински).<br /><br />Да, откриването на тазгодишния летен джаз фестивал във Варна беше наистина епично. Музиката беше много добра (както всяка друга година), атмосферата приятна, но и абсурдните ситуации също бяха интересни. Аз лично много се ядосах на човека, който се беше напил и викаше. Сметнах, че всеки би го направил, но след края на фестивалната вечер чух коментара „Е, к`о толкоз ... тъй си прай кефа човека.” Това беше логичната кулминация, до която се стигна. Истината е, че зад всичко, което е на почит в държавата ни стои едно незаинтересовано „Е, к`о толкоз ... тъй му харесва.” Искрено се надявам и вие, уважаеми читатели да сте го забелязали.<br /><br />Да сте забелязали, че тук е напълно нормално хора да бият бездомници, напълно е нормално цялата плажна алея да е опасана със заведения, в които бумти дива чалга цяла нощ и да сте забелязали, че на всичко с „вход свободен” е задължително да се отиде, без значение дали изобщо ви е приятно или ви интересува. Наскоро гледах и едно предаване на холандска онлайн телевизия, в което се говореше за идеала за мъж в България. Интервюирания беше Митьо Крика – виден български интелигент и меценат на изкуството. Той директно си каза, че тук са на почит хората, които не са изкарали всичките си пари легално. Проблемът е, че повечето момчета се учат от това и си мислят, че наистина има начин човек да успее бързичко с някоя далавера. Ами, прекрасно ... А къде остана европейския манталитет, за който се борехме? Аз лично познавам много хора, които спазват законите, които се борят честно и животът често ги мачка. Познавам още повече хора, които гледат как да направят далаверата. И ви уверявам, че проблемът не е в моите познати.<br /><br />Сигурен съм, че при всеки един от вас е така. Проблемът „не е във вашия телевизор”, както започваше един сериал, а в това, че далаверата в нашата нация е на почит. На почит е това, че когато нещо е безплатно трябва да се отиде, дори и въобще да не ни харесва. Никакво уважение към нас самите, а какво да говорим за хората, които ни „забавляват”. Без значение преход или не, социалистическо време или не, този народ още не се е научил да цени.<br /><br />Преди няколко дни видях как едно момче си хвърля опаковката от нещо за пиене на улицата, след като кофата за боклук беше точно на 10 метра от него. Спрях го и го попитах защо направи това и защо не я хвърли на мястото, където би трябвало. Не получих отговор ... младежът ме изгледа сякаш съм му изял закуската и продължи, без да продума. Сякаш, ако ми беше отговорил щях да го заразя с някоя нелечима болест. Така се почувствах аз. Да, малко е тъжно, че когато направиш забележка за нещо толкова очевидно, те гледат с пренебрежение. А може би възпитанието наистина е нелечима болест, от която много хора ги е страх. Уви, предполагам, че докато „Час Пик” се пълни нещата ще стоят така и дори ... ще стават по-зле и по-зле. Извинете ме за черногледството, но голяма част от нацията ни скоро ще се запаси с повече каталози на скъпи коли, отколкото с книги в библиотеката. А защо един ден да не заживеем в кофите за боклук – те и без това са по-чисти от нашите улици ?Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-3889619672302137432010-06-15T13:23:00.000-07:002010-06-17T16:04:44.820-07:00От никого, през вселената, за никого.Един ден някой ще чете и мен. Има време, спокойно. Няма да се натрапвам, нито ще разкажа нещо важно. Само мога да отбележа как в стаята има толкова много елементи. Ето например пред мен стои едно бюро. А иначе е кофти да те прередят на опашката в магазина и да те погледнат в очите. Връх на наглостта. Е, мен не ме прередиха на опашката за бюрото ... то е втора ръка. Намерих го в един оказион. Взех го много евтино, то е много старо и неприятно бюро. Не зная на кого е принадлежало, но чувствам досега на този човек до мен. Навярно това е била жена на малко над петдесетте. Не е била писателка - бюрото не беше толкова използвано. Тази жена навярно се е казвала Елеонора. Жените над петдесет, които не пишат се казват Елеонора по правило. Имала е двама сина. Единият е заминал, а другият все още живее при нея. Първият не знае къде отива и още не се е установил, рядко пише писма и много често моли за пари. Такива сме ние хората в днешно време. Едни гадаят на кафе и боб, а аз гадая на бюра. Защо ? Защото бюрото е може би най-важната и съставна част от живота на всеки един от нас. Когато се стигне до "С" (silence mark) всеки сяда на бюрото си и мълчи. Понякога чете книга, а понякога си слага салатата на него. От балкона се чува "ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА" и поглеждаме кой всъщност го е казал. Оказва се гласът от главата ни. Понякога тя е готова да се пръсне. Някой замислял ли се е какво значи главата ти да се пръсне ? Вътре в нея има нещо, като микрокосмос, защото знаем колко много мисли пази съзнанието ни. Експлозията в същата тази глава навярно ще представлява нещо, като вселенската експлозия, от която идват всички планети. Нека приемем за миг, че след същата тази експлозия в същата тази глава се образуват други планети (малки съзнания), тогава човекът персонално е нещо, като създател на много слънчеви системи, черни дупки, метеори, комети и прочее космически тела. Фактически те не могат да бъдат наблюдавани с телескоп, но очевидно могат да бъдат почувствани, щом същият този индивид се оплаква от тях. Интересното е, че нашата вселена не си остава константа, а постоянно се разширява или се намалява. Ако приемем, че тази паралелна вселена в главата ни има за принцип същото качество, то интересното е, че в един момент тя може да изчезне. Да се самопогълне. Ако се смали достатъчно много просто ще спре да съществува. Какво ли се случва тогава ? В Елеонора се заражда едно странно чувство ... сякаш не чувства нищо в себе си. Сякаш е празна. Всъщност това не е такава изначална празнина, а точно обратното - ознаменува зараждането на нещо по-голямо. Какво ? Кой знае ... зависи под какъв ред се образуват планетите и вселенските тела. При едни комбинацията е пагубна, а при други е гениална. Всеки е изключение и при всеки планетите се нареждат по различен начин. <br /> Аз лично помня първия път, когато усетих, че главата ми ще гръмне. Бях в четвърти клас и не си бях написал домашното по математика. Тогава учителката се насочи към мен и реши да провери точно моята тетрадка. За около десет секунди преживях едновременно катарзис, вселенска експлозия и сърцетуп. Беше тежко, но последвалото двуминутно конско беше най-малката цена, която можех да платя за удоволствието да изпитам чувството, че планетите са се наредили. Имам чувството, че моят Млечен път не си е на мястото, честно. На мен много ми се искаше в него да има само "сини" планети, като Земята, но за жалост усещам, че не е така. Всъщност от там идва и израза "не се чувствам наред със себе си". Просто планетите не следват правилната за мен подредба.... и това никой астролог не може да го промени.<br /> Пределно ми е ясно, че никой никога няма да прочете това и го водя като анализ на самия себе си и вътрешната си система, но съм длъжен да го напиша. Не за друго, а защото след няколко дни ще го забравя, като идея и отново ще се чудя, защо нещо в главата ми не е правилно. В крайна сметка дали ще си остане от мен за мен няма значение. Никой няма да спечели от това, че съм го написал. Защо ли ? Защото това е, като човек да напише "две и две прави четири". Всички го знаят, известна им е истината и ако го видят някъде ще преминат през редовете. И аз да бях, и аз щях да го направя ... честно. На мен самия са ми неприятни глупостите, които пиша. Сигурно Зигмунд Фройд би дал логично обяснение, но някак си се досещам на къде бие той. За това няма да го доизслушам докрай. Зиги ще трябва да уважи решението ми. Това е положението. <br /> Лека нощ, аз отлитам. Вселената в главата ми си остава. Приликата в този късен час между тея и мен е, че и двамата сме преживели катарзис. И тук идва знаменитата мисъл "Не всички книги, които е прочел човек го формират, като личност, а безсънните му нощи." Не помня на кого беше, но със сигурност мога да кажа, че е достатъчно банална за да я сложа като край. Един ден ще я има изписана на гроба му. Защо ли ? Защото аз самият съм банален, че дори и елементарен.<br /> Лека нощ от Антон Чехов, лека нощ от Жолио Кюри и лека нощ от цар Самуил.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-7109349750737887992010-05-31T14:19:00.000-07:002010-05-31T15:34:59.741-07:00И понякога ..."People say that Depressive music is to make you depressed. I disagree, it helps me feel better when I am depressed, it's kind of like a substitute of drugs for me, it makes me feel like I stop existing, but I'm still at peace."<br /><br />15 - безсънна нощ на брега на морето през зимата<br />16 - едно дълго пътуване с влак<br />17 - [28.5.2009 г. 23:43:20] *****: оплаквахме се от скука,а всъщност беше толкова хубаво<br />18 - Планина, сам човек на стотици километри от дома <br />19 - Дом ?<br /><br /><br />Хората, които ровят из боклуците, често заслужават да ровят точно там.<br />Господ наблюдава, а ако в крайна сметка, когато умрем видим, че не съществува ще се запитаме, къде е отишла цялата енергия изпратена към него.Тя не се губи в пространството.Но аз вярвам, че той наблюдава.<br /><br />Когато арабин ти даде стотинки за храна се чувстваш щастлив, но нуждаещите се никога не вдигат ръка да просят.<br /><br />Всеки път, когато си налееш от скъпото уиски, виждаш пред очите си всеки момент, когато не си имал.Не вещи, а нещо друго.<br /><br />И как започва юни ? 30 минути след полунощ. Няма обръщение на президента.<br /><br />Парадоксално е, че се стараеш, а съдбата те наказва. Може би искаше просто юни месец да започне с едно обръщение към нацията. А нацията, това си ти.Какво значение има ? Майната ѝ на нацията, майната ти и на теб. Ти не си важен.<br /><br />Имаш ли история ? Каква ти история, с нищо не си по-различен от другите.И те са нямали и имали. Какво ? Всеки - различно.<br /><br />"I think we ought to start our life old. And we have all the pain, and we're feeble. And we look at our friends, and they're feeble, they're 100. But every day we get younger, and we have something to look forward to. No need to kill yourself, there's hope. And then when you reach 20, 19, 12, 10...every day is really a new day. And it's really a miracle. And then you're a baby, and you don't know your life is ending, you just suck on your mother's tit and then you die..."<br /><br />Въобразяваш си, че утре ще чувстваш и частица от това, което си чувствал тази нощ. Не. Ще се обадиш, ще се извиниш със спокоен глас. Ще обясниш, че всичко се дължи на умората и тежките дни в последно време. След дни ще забравиш, че си или не си бил прав. Всичко е за протокола така или иначе. Животът тече без да се интересува дали си прав или не.<br /><br />Може би е хубаво юни месец да започне така, защото май започна по обратния начин. Може би е хубаво да прекараш една нощ със себе си насред нищото под дървото. Но знаеш, че винаги има нужда да имаш слушатели. Никоя мисъл без човек, на когото да е споделена не е интересна. Имаш ли на кого да разкажеш и да говориш ? Замисли се. Винаги можеш да намериш някой клошар. Предложи му 5 лева или обяд и може би ще седне да те изслуша. Той е неутрален и навярно няма да разбира всички думи, които казваш, защото не е свикнал на твоя стил и начин на изразяване. <br /><br />И ако това стане факт, какво означава ? Значи ли това, че за 5 лева можеш да си купиш свобода за мислите ? Това би било много тъжно, ако е истина. А светът е весело място, значи не би трябвало.<br /><br />Дали изобщо имаш правото да разсъждаваш над тези неща ? Все пак някой друг вече е прекарал много безсънни нощи със същите мисли в глава. Все пак съдбата ти се повтаря. Тя се е случила някога на някого. Навярно ти няма да намериш повече отговори и по-добри въпроси от онова предишно "аз". Животът ти вече е фиксиран. Не си машина, но следваш механизъм. <br /><br /><br />"I'm right. so I'm just going to sit here in my rightness and be right."<br /><br />Така действаме. Всички. Без значение кой стои пред нас. Може да бъде любовта на живота ти, може да бъде просто приятел, колега в работата или случаен пътник в градския транспорт. А ако някой се извини той е слаб и презрян ? Ти не се извиняваш. А ако го правиш сякаш потъпкваш честта и гордостта си. А ти си горд човек. Сякаш частица от теб винаги се жегва, когато изречеш думите "Извинявай, не съм прав.". Но знаеш, че без тези думи нещата няма да вървят напред. Ти искаш всичко да продължава. Понякога ти се иска да спреш и да кажеш "Не, този път аз искам да чуя искрените думи "извинявай" " , но след няколко минути ти минава.<br /><br />Стана почти 01:00 след полунощ.Президентът още не е направил официално обръщение към теб. Май няма да го направи. По дяволите, първи юни е началото на втората половин година. Би трябвало да се толерира също толкова, както началото на първата половина. Трябва хората да го празнуват и на негово име да няма просто един детски празник. Трябва на първи юни хората да си желаят късмет през новото лято и есен. <br /><br />И тъй като виждам, че хората не спят и очакват нещо, аз ще поема ролята на президент и ще направя официално обръщение :<br /><br />"Драго човечество, <br />на днешния ден започва втората част от тази година. Знаем, че първото полугодие беше тежко. Не трябва да забравяме, че се намираме в условия на световна финансова криза. Въпреки това много от вас са изживели щастливи мигове, в които парите не са имали главна роля. Приветствам Ви за стоическото търпение, с което дочакахте да дойдат слънчевите дни, изпратени тържествено от прохладния пролетен дъжд на месец Май. Надявам се следващите шест месеца да обърнат везните във ваша полза в борбата си с живота и целите, които сте си поставили да бъдат постигнати. Искам да отбележа също така, драги съчовечественици, че живеем един живот и никога не знаем кога и как този живот ще приключи. За това, давайте част от себе си, когато можете и се старайте усмивката да стои на лицето на тези, които държите по-често. "<br /><br /><br />Точка, запетайка, точка, запетайка, точка, запетайка, точка.<br /><br />Довиждане.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-4091412519358980632010-05-24T02:21:00.000-07:002010-05-24T02:22:07.776-07:00На улица "Кюри" валиЗнаете, когато човек остане сам е най-тежко.Когато времето, което си мисли, че познава започне да минава по-бавно и по-бавно.Марков се погледна в огледалото.Това, което видя не му хареса.Беше просто един застаряващ мъж.Не можеше да каже, че вижда нещо повече в това вехто огледало, останало още от майка му, Бог да я прости.Дали беше нормално, когато станеш на 60 косата ти да е прошарена ? Май, да.Пенкова от съседната улица, която понякога му идваше на гости също имаше прошарена коса, а беше едва на 50.Нищо ново под слънцето.Всички тези години бяха минали неусетно, докато тези мигове, в които беше сам се нижеха толкова безкрайно и бавно.Сякаш на улица "Кюри" животът беше спрял и хората, които иначе само се множаха в този град просто отбягваха това място.Е, поне имаше възможността да остане сам с мислите си.<br /> Марков седна на масата в средата на боксониерата си и погледна часовника си.За пореден път осъзна, че трябва да му смени батерията, но .... какво значение имаше времето ? Ден и нощ се преплитаха за човека без бъдеще.Нямаше телевизор, нямаше и радио.Пенсията не му позволяваше да си купи.Всички мисли в главата му бяха провокирани единствено от миналото и неща, които беше чувал някога някъде.<br /> Спомни си, че някога искаше да отиде в Лондон.Ха, в момента над улица "Кюри" валеше дъжд.Дали в Лондон също валеше в момента ? Навярно да.Беше чувал преди години за прословутото английско време.Безкрайни облаци и дъжд, който сякаш е станал символ на тамошните равнини и брегове.Явно не беше кой знае колко различно от неговата улица.Там също имаше нови коли, скъпи дрехи и елитна гроздова ракия, от тези, които пуснаха за производство наскоро.Дори си представи как протича вечерта на едно лондонско семейство : <br /> Съпругата навярно на име Елизабет беше сготвила руло "Стефани" и беше нарязала хляб ... от този хубавия мек хляб от пекарната на съседната улица.Марков запали цигара и си каза, че трябва да почувства отново същия този мек хляб, а не да си купува заводския нарязан.Имаше някаква магия в пекарните едно време.Ах ... а в същото време, съпругът на Елизабет се беше прибрал вкъщи.Той навярно работеше шофьор в градския транспорт."Какво по-подходящо за човек на име Джо?" помисли си Марков.Двамата лондончани бяха около 50-60 годишни.Единственият им син беше в затвора за дребна кражба.Като цяло бяха стандартно семейство.Марков за секунда си спомни защо преди години беше решил да не се задомява със същата тази Пенкова от съседната улица.Навярно, ако имаха деца, същите тези деца щяха да ги излагат много.Толкова по-добре е да бъде сам в стария си апартамент и да няма шанс някой да го осмива заради собствената му плът и кръв.Горките Елизабет и Джо, помисли си Марков.Навярно единствената утеха на Джо за неуспеха му в живота бе вечерната доза поморийска ракия.В главата на Марков изникна картинката на средностатистически англичанин, който живее в квартал "Чърчил"(това беше единственият известен англичанин, за който се сети) някъде из Лондон, пие ракия и си мисли за отминалите дни и направените грешки.Навярно Джо точно в момента се взираше някъде из хоризонта и си мислеше, какво ли щеше да бъде, ако живееше в една от онези пост-социалистически републики на Изток и нямаше дете, което да бъде в затвора.Само ако имаше една боксониера на улица, където животът е спрял и Елизабет му беше съседка и стара приятелка, с която не беше нужно да споделя, нито салатата си от домати и краставици, нито ракията си.Марков наум оплака лондонския си приятел и неговата половинка и изгаси цигарата си в пепелника.Да, отново се почувства щастлив и спокоен.Животът му беше минал точно както трябва.Нямаше нищо по-хубаво от това да умираш сам и да знаеш, че хората по цял свят дори и тези от най-развитите държави ти завиждат за това.Нямаше нищо по-хубаво от това да знае, че на други хора им се иска да живеят като него.Може би това търсеше всеки ден ? Една измислена реалност, която в главата на самотника имаше време да се оформи като истина.Имаше нужда от това.За какво му бяха радио, телевизия или компютър дори ? Тези предмети само щяха да разбиват илюзията му или да диктуват някакви неразбрани правила на живота за него.Погледна навън.На улица "Кюри" продължаваше да вали точно както в Лондон.Онзи Джо и онази Елизабет сигурно заспиваха с посърнали лица един до друг, а Марков се усмихна и запали още една.Все пак те, а не той бяха затворници на миналото, настоящето и бъдещето си...Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-63639766533596222062010-05-21T05:10:00.000-07:002010-05-21T05:11:00.557-07:00Национализмът продава!Знаете, че в днешно време е много престижно да плюем.Никой не може да ни отнеме това удоволствие.Може да плюем по човека, който продава риба всяка сутрин и ни буди с вика си, може да го правим и срещу управляващите, може да недоволстваме срещу това, че доматите този сезон така и така не са озрели.Като цяло има доста възможности за това човешко удоволствие на 21ви век.За жалост така ежедневието ни придобива един нов по-мрачен оттенък.Понякога се забравяме и преминаваме границата, което веднага се отразява на личния ни живот, а като по-масово наблюдение се отразява и на обществото като цяло.Много често това мъничко удоволствие прераства чувство за недоволство от нещо.Недоволство от ниските заплати, недоволство от това, че нечия щерка си е купила нов мерцедес, а ние все още плащаме вноските за остарелия фиат.Да, недоволството е двигател на модерното общество.Уви, понякога то може да бъде направлявано по много грешен за същото това общество и за самите нас начин.Човекът, който изпитва омраза в момента на действие не може да мисли трезво и да гледа обективно на нещата.А и никога не трябва да забравяме, че истината не е една.<br /> В днешно време всичко е завоалирано зад множество красиви думи, но трябва да знаем, че крайностите са факт.В лицето на две от тези крайности се явяват глобализацията и национализма.Няма човек, който да няма някаква позиция по този въпрос.В последно време на мода дойде критикуването на глобализацията, като идея, която не е изпълнила плана, заради който е била създадена.Всъщност самата тя има много негативни страни, трябва да признаем.И тук идва ред на въпроса "Има ли система или реализирана идея, която не води след себе си своите негативи?" .Не, няма.Глобализацията, която ние познаваме е една логична производна на пътя, който извървя самия капитализъм.Тук трябва да напомня какво казва Марсел Мос за хората в днешно време.Спрямо неговите мисли, ние - Хомо Икономикус сме гладна сметачна машина.Ние обслужваме самите стоки, а не стоките обслужват нас.Ние сме им подвластни.Да приемем , че в това има повече от нотка истина.Има ли период от човешката история, в който стоката не е била важна ? Още преди хиляди години социалния статус на водача на групата първобитни хора е държал на придобивките си.Навярно в нашата човешка природа са се променили много малко неща, но това ние добре го знаем.Това, което всъщност изплува е, че не точно нашето време е "роб" на вещите.Не точно нашето време е "най-тежкото".Не точно нашето време има "най-големите проблеми".Да, ние живеем в момента и за това всичко ни се струва толкова тъжно, тежко и на моменти дори безнадеждно.<br /> Връщайки се към глобализацията като отроче на дългата история на човешкото развитие и търсене на близост между отделните народи , то ние трябва да споменем и другия полюс - национализма.Какво всъщност е национализма ? Всеки човек ще даде различна дефиниция на това понятие.Във всекидневието го срещаме като "налагането на просперитета на една нация за сметка на останалите нации".Това е най-масовият отговор, който чувам, когато задам този въпрос.Множество хора не правят разлика и между национализъм и патриотизъм.Аз обаче ще използвам и една по-тясна дефиниция, която е дадена от Ернст Гелнер (уважаван антрополог, живял във Великобритания).Той казва така : "Национализмът е принцип на организиране на човешките групи в сравнително големи<br />политически единици в хомогенна култура с централизирана образователна система.". Според него задължителния ред на нещата е : Индустрията => културата => образованието => държавата. И така ..... да приемем, че има право.То тогава понятието, което хората ползват в ежедневието си и понятието, което се счита за реална дефиниция се различават.Ние използваме думата "национализъм", когато се удряме по гърдите и се наричаме българи.Малко е тъжно, че в едно модерно и развито общество точно това действие все още е на почит.Дали не е време да забравим балканския си лют нрав, в който вечно живее идеята, че всички са ни врагове.Не е ли време да погледнем примера на големите ? Най-логично трябва да посоча с пръст (зная, че е нелюбезно, но ме извинете) именно Франция и Германия, които загърбиха три големи войни за да могат да бъдат партньори в ЕС.Разбира се, навсякъде има хора, които са недоволни от обединението и това, че дадени държави работят заедно.Европа е уникална с това, че повечето флагове по кратата ѝ са били защитавани и отвоювани с много жертви.Но трябва ли омразата между народите да продължава да живее в човешките сърца ? Представете си как французин,германец,българин,грък и швед (примерно) застават на една маса и говорят като равни с равни.Да, това е факт, стига да повярваме, че е възможно.Да, аз съм го виждал да се случва с очите си.И трябва да призная, че се почувствах много добре - някак си спокойно.Спокойствието, че с времето ние също ще приемем "Европа", като идея, макар че тя вече отдавна ни е приела.<br /> Каква е причината да пиша тези редове ? Причината е от проста по-проста.Аз съм човек, който обича да пътува.По цял свят ме приемат с отворени обятия и за хората без значение дали в Испания или в Турция аз съм един обикновен българин, който идва с усмивка и си отива с усмивка.Поради тази ми доброжелателност хората ми отговарят така.Да, когато боравиш с добро, много често ти отвръщат с добро.Така обаче всеки ден, влизайки в моя университет виждам една малка масичка, българското знаме и хора, които с усмивка на лице ме приканят да се подпиша за една кауза.Името ѝ е "За референдум против членството на Турция в ЕС".Аз любезно отказвам и продължавам напред.В главата ми обаче се въртят разни мисли.Самата идея за такъв референдум не е ли абсурдна ? Какво значи "за" референдум "против" ? Нали , ако има референдум той ще има две опции "За" и "Против" .... не може да има само "Против".Безсмислено е още от корена на самата си идея.<br /> Аз няма отделно да разглеждам ползите и негативите от евентуално членство на Турция в ЕС, поради факта, че вече е изприказвано толкова много по този въпрос, че аз едва ли ще кажа нещо ново.Просто трябва да се знае, че този въпрос няма , нито само ползи, нито само негативи.Също така трябва да се знае, че Турция няма да бъде приета в близките години, като пълноправна членка на ЕС, просто защото все още не изпълнява нормите.Изхождайки от този факт, голяма част от шума, който се създава е "шум за нищо".Така ние, като общество наблюдаваме как дадени идеи се задействат само, ако са с ясната идея, че са безсмислени или неосъществими.Популизъм ли му казваха политиците ? А може би все още някой умело използва сянката на миналото , за да изгражда P.R. ? Един от главните лозунги на инициативата е "Фес в ЕС?".Аз лично намирам това за обидно.Обидно не само към съседите ни, но и към самите нас.Обидно е за мен някой да ми представя една примитивна идея на сарказма и ненавистта и да я обявява за общонародна.Очевидно обаче, този наш "национализъм" може да изхрани много гърла, защото всички знаем, че идеята не се поддържа от голяма доза национално самосъзнание, а от идеята , че малко по малко се събира електорат.Цялата инициатива печели на инициаторите медийно внимание, обществено внимание, младежка подкрепа и т.н. Какво излиза в крайна сметка ? Излиза, че национализмът продава! Продава точно както идеята за Дядо Коледа в червен костюм , който пие Кока- Кола по Коледа.Тъжното е, че много млади хора вярват в такива каузи.Тъжното е, че така на моменти родолюбието се изражда в нещо деструктивно, а не градивно.Ненавистта към другите не може да направи живота ни по-добър.И не ми се иска да се спекулира с този ми коментар.Той не е политически, а социален.Социален , а не политически се явява проблема, че много хора израстват с мисълта, че е хубаво да потъпкват чуждото.Насажда се и идеята, че сме заобиколени от врагове.Всичко това води до една сляпа омраза.Омраза, която има за цел да скрие всичко позитивно, до което може да се докоснем, чрез света около нас.<br /> Мисля си, че вече е време да престанем да бъдем потребители на сляпата омраза, която много хора, на които им е изгодно ни продават.Ние не сме глупав народ и знаем, че ненавистта не гради и поддържа къща.Но трябва да осъзнаем и нещо друго - омразата провокира омраза.А точно тази омраза на етническа основа е може би най-деструктивната, защото няма реална причина.Никой не избира цвета на кожата си, националността, континента, семейството и общността, на която да принадлежи, когато се ражда.Пред Бог всички сме равни.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8693952585515169006.post-48667124082719039812010-05-09T08:49:00.000-07:002010-05-09T09:20:46.093-07:00Май - понякога и винагиВремето минава.Понякога бавно, понякога забързано.Никога достатъчно за нас.Май винаги е бил един и същ.Винаги дъждове и слънце са се обединявали в едно.Помня го миналата година .... виждам го и днес пред себе си.Времето те пресира, хората нямат и секунда за теб, а дъждът идва, когато не го очакваш.Май започва добре ... с чувството за Април, но в средата му се чувстваш сякаш си стигнал до една по-мрачна версия на Юли.Горещо е, но дъждовете се изсипват и ... сякаш падат над съзнанието ти.Опитваш се да избягаш от всичко, но не можеш.Нещо те задържа.Знаеш, че ако избягаш сега никога няма да можеш да се върнеш обратно, а все пак това е само един месец .....<br /> Май придава смисъл на останалата част от годината.Този синтез от април и юни побеждава вътрешните ти чувства.Летаргията е всеобща и всички чувстват, че нещо не е както трябва.Май е едно предизвикателство , което не е в средата на годината, но не е и в самото начало.Той вещае това дали ще съумееш да продължиш успешно до края.Това е месецът, който вещае края и началото.През месец май учениците завършват.Така правят още една стъпка напред в живота.През този месец са повечето изпити, които хората полагат.През този месец хората вече изпитват бремето на работата и очакват почивката, но тя все още не идва.<br /> През тази част на годината има мъничко тъга , има и мъничко радост.Често се запитваш "Защо?" и често търсиш смисъла.Често намираш в малките неща символа на безсмислието или на щастието.Всичко се свежда до думата "зависи".<br /> Май .... месецът на всичко и нищо.Questionmarkhttp://www.blogger.com/profile/13408549394248434202noreply@blogger.com0