За времето и хората.

Преди вечер ми се случи нещо, което ме провокира да го обмисля.След една прекрасна вечер, прекарана в прекрасна компания, явно мислите ми бяха насочени на съвсем друго място, защото на метростанцията избрах погрешната страна.Постоях там около половин минута, докато осъзная, че всъщност това не е мястото, което ми е нужно .... както се предполага се върнах обратно и преминах от другата страна.Една жена, която се оказа точно до мен , явно беше наблюдавала моята отявлена грешка .... обърна се към мен и промълви с насмешка "Боже, колко заблудени хора има....".Аз бях изправен пред ситуация "Шах и мат", защото не бях очаквал подобна констатация и отговорих просто "Ами, случва се..." .
Минути след това, докато се прибирах , аз - в една част на столицата ни, тя - в друга, се замислих защо ли тя избра точно тези думи и колко възможни причини имаше всъщност аз да мина първо от едната страна и след това от другата.

За възможностите и реакцията:

Ами, ако бях решил да отида в едната част на града само и само, за да се поразходя с топлото метро и да наблюдавам хората.Забелязал съм, че много хора го правят.А и навън е студено ... ако нямаш бърза работа какво пречи просто да продължиш напред?А ако след това съм преценил, че искам да се разходя не до тази част на града, а до обратната и съм сменил посоките ?

Ами, ако по навик бях преминал на тази грешна в случая платформа, свикнал да се прибирам в къщи с нея, но след това бях осъзнал, че моето "вкъщи" вече не е там и преминех от другата страна с цел да потърся новото "вкъщи" или просто да стигна до него, ако вече го бях намерил ? Дали реакцията й беше удачна в случая ?

Ами, ако имах уговорка с приятел, до който се стига чрез първата платформа, но след това бях осъзнал, че той всъщност не си е вкъщи и аз трябва да премина на отсрещната страна ?

Има още възможности за "Ако", но уви реакцията беше вещана от нещо много тъжно.Тя не беше вещана от положителните възможности, а от най-отрицателната.Хората съдят за останалите по себе си и по това, което виждат техните очи.Разбира се, аз не мога да се сърдя на жената, защото такъв явно е нейният живот.Тя беше решила да види моята грешка, като нещо отрицателно , но защо ? Защото хората в България в момента са толкова изкуствено изнервени.Те винаги бързат, винаги имат работа, винаги нямат възможност.Жената на метростанцията реши, че аз съм изял своето собствено време по най-глупавия възможен начин.Дребнавата изкуствена озлобеност ....да, тя е провокирана от това, че "хората нямат време." Тази жена не беше приела, нито за секунда, че аз имам времето да си позволя това объркване ... че аз имам времето да си позволя и разходка до другия край на града и след това да хвана метрото обратно.Да, тя бърза, тя бърза навярно за семейството си, което иска да види след тежкия си работен ден, но забравя, че бързането не ни довежда до целта по-бързо.Просто прави пътя ни осеян с повече препятствия.

Преди време баща ми ми разказа , че си е направил експеримент.Решил е да провери колко по-бързо ще вземе разстоянието от Бургас до Казанлък с кола, веднъж движейки се с нормална скорост, а следващия път, напъвайки колата според възможностите й.Направил го е и какво мислите се е оказало ? Разликата е била около 20 минути.И тук идва логичния въпрос "Заслужава ли си?" да бързаш от точка А към точка Б при все, че животът ти не зависи от това и същото това бързане ще изпие психическите ти сили, дразнейки се на случайните минувачи/коли, които препречват пътя ти.Мисля, че цялото това бързане е толкова изкуствено .... цялата тази "проблематичност" в живота ни е толкова изкуствена.Хората наоколо стигат до нервни сривове, борят се със зъби и нокти без да щадят собственото си спокойствие, което е най-важното в днешно време.Никой не може да възстанови нервите ти и никой не може да върне загубените мигове, които биха могли да преминат в спокойна крачка от Славейков до Софийския университет.Без трамвай, без автобус, без такси......с музика, усмивка и мисли за приятните моменти, които навярно предстоят.

Жалко, че толкова много хора само мечтаят за спокойствието, а им е толкова трудно да изрекат следните думи : "Сега ще си пусна приятна музика и ще се разходя от площад Славейков до Софийския университет с усмивка.Защо усмивка ? Ами , защото лятно време толкова много обяснявах как ми липсва студа и ето го сега ... искам да го усетя, защото той не е страшен, а дори отрезвява и те връща на земята.Когато стигна до университета, ще седна на някоя пейка и ще погледам студентите, които минават около мен с усмивки на лица, защото са взели своите изпити или тепърва им предстои завръщане у дома.Нека този един час бъде мой.