събота, 26 декември 2009 г.

Свободията да отнемаш свобода

Излишно подчертавам, че това не е нещо, което аз съм написал.Просто ми харесва начинът, по който е написано и макар и в момента да е много често срещано, предполагам, че в един момент ще се изгуби между редовете.Аз не желая това, за това ще го публикувам тук.


"
Аз съм онзи сърдит млад човек, онзи, който избра да остане в страната си, защото намери смисъл в нея. Слушах достатъчно за „онези" времена преди 1989 г., сблъсках се с голямата промяна върху раменете на баща ми, който крачеше по студения площад. После разбрах достатъчно за тоталитаризма от разказите на родителите ми и техните родители. Малко по-късно почнах да правя разлика между демокрация и тоталитаризъм, между свободата на словото и Големият брат - Всевиждащото око.

Или си мислех, че правя разликата.

И тъкмо отпразнувахме 20 години от Голямата промяна, и съм на път да реша, че разлика няма. Една крачка, една-единствена крачка само трябва да направи МВР, и моята неприкосновена, лична свобода ще бъде отнета.

Онази свобода, заради която баща ми крачеше в студената зима. Заради която вървяха и много други. Електронната ми кореспонденция, глупостите ми във Facebook, SMS-ите и разговорите ми - сутрин, обед, вечер, нощем, призори, пролет, лято, есен и зима, ще бъдат контролирани от Големият брат, Всевиждащото око или все ми е едно от кого.

Има-няма три седмици, и народните представители ще трябва окончателно да си кажат тежката дума и да осъдят съдбата на моята свобода.

Предварвайки трите седмици, искам като (все още) свободен човек в свободна страна да кажа това, което мисля. Властта унижи баба ми, като не й даде 25 лв. за Коледа, защото пенсията й е 210 лв. Баба ми погледна на това с голяма усмивка и още по-голямо презрение. Ще мине без пуйка, портокали, банани, уиски, фъстъци, луканка, филета, торта и тем подобни глезотии, просто защото те не могат да заменят достойнството й. Тя е над тези неща. Ще си обуе дебелите топлинки и ще си чете книга. Пет пари няма да даде за Станишев, Доган и Царя или който там е виновен. И тях ще подмине с голяма усмивка и още по-голямо презрение. А поредните политически решения ще приеме кротко: „Всичко в историята се повтаря, запомни това от баба си".

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна държава да заявя, че вали сняг, защото е зима и защото това е нормално. Не е нормално обикновеният човек, който трябва да отиде на работа, за да храни семейството си, да се тътри с часове по заледени пътища, километрични опашки и между снегорини, които "чистят" с вдигнати гребла. Не е нормално и да приема всичко това с иронична усмивка и тиха псувня. Защото, както беше казал един психолог, апатията е най-яркият знак за социалната депресия, обхванала обществото.

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя, че изобщо не ме интересува някакъв си тип Гейзо ли, Мейзо ли - все тая - бил в Германия или не бил в Германия, пък не бил минал границата със Сърбия, пък поседял малко в ничия земя. Хич даже не ме интересува Маймуната, Бизона, Дебелия, Слабия, Червото, Гущера, Червея, Охлюва и не знам кой си какво и що. Все ми е тая кои са. Те са проблем на МВР, но МВР да не го решава, отнемайки свободата ми.

Но не е там проблемът.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя: Когато (ако) Народното събрание одобри окончателно промените в Закона за електронните съобщения, никога повече в чат-а или в телефонните си разговори няма да кажа, че властта е силна на думи и слаба на действия, няма да критикувам и да казвам мнението си на висок глас.

Или НЕ - ще го правя и ще го правя още по-ожесточено, за да има смисъл оная зима преди 20 години. Ако трябва, пак ще застана върху раменете на баща ми, за да извикам отвисоко, че СИ ИСКАМ СВОБОДАТА.

Защото, ако ми Я отнемат, тогава малкия камък от Берлинската стена, отчупен от родителите ми, ще престане да бъде реликва и ще се превърне в сувенир.

Предварвайки трите седмици, искам ВСЕ ОЩЕ като свободен човек в свободна страна да заявя, че съм много ядосана. Доскоро се гордеех, че съм живяла твърде малко в „ония" времена, за да ги помня отчетливо и да усещам пораженията им.

Сега не се гордея с действителността.

Сега съм един млад сърдит човек, който не желае службите да знаят на кого какво съм писала, какви контакти имам и кога с кого общувам. И оправданието, че така МВР ще работи ефективно, не върви. Не желая никой да наблюдава живота ми.

Така разбирам свободата.

Да, точно така.

На 4 юли 1776 г. в Декларацията за независимостта американските губернатори заявяват: „Всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие".

През 1879 г. е гласувана Търновската конституция, чийто чл. 77 гласи: „Частни писма и частни телеграфически депеши съставят тайна и се броят неприкосновени. Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон".

В Конституцията на Република България от 1991 г. пише: „Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име". (Чл. 32.)

И още: „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени". (чл.34.)

Затова предколедно се ужасявам, че в 2010 г. всичко това може да бъде загърбено, зачеркнато, пренебрегнато и неглижирано, за да се върнем към оная фикционална (и не съвсем) Джордж-Оруелова "1984" година.

Защото там пише: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила".

Е в това всъщност е проблемът.

Автор: Деа Манолова
Източник: dariknews.bg"



Всички знаем, че по всяко време дори за удоволствие можем да бъдем подслушвани и следени, но озаконяването на това ще превърне България от една полицейска държава в очакваното последно стъпало по пътя ни към преименуване на държавата ни и значението й към Източното МВР "България".

А това наистина е грозно и недопустимо в жалката измислица , която някои наричат днес "демокрация".Парадокс, а ?

Може би отговорът на този въпрос ще бъде не "Парадокс, да.", а "Факт."
Всеки да направи своите собствени изводи.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Вярата не е просто социален факт.


Ала къде оставя вярата?
Къде остава упованието и верността?Абсолютното доверие?Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство.Тя идва от сърцето и душата.Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя бог,то той превръща духовното в плътско,приравнява светостта с обикновената логика.

.....
..Начинът,по който реагираме на чуждите постъпки,е най-вярното мерило за истинскатъа стойност на собствените ни дела и,ако се нуждаем от недвусмислена проява на своя бог,от веществено доказателство,за да поемем по правилния път,то значи сме най-недеостойни окаяници.


Така че не ми говорете за богове,приели материален облик.Не ми натрапвайте доказателства,че само вашия бог е истинският бог.Аз не оспорвам вярата ви,нито я съдя,ала ако вие сторите същото с онова,което живее в сърцето ми,то такива осезаеми доказателства стават неуместни.


Вярата е истина.Всеки вярва, няма безверци на този свят.Макар и с поколенията идеята за "вяра" да се променя, човек винаги е търсел нещо, към което да се обърне в тежък момент.Но вярата не е просто спасителния сал .... тя е константа - нещо перманентно.Тя съществува, дори да не си в затруднено положение.Винаги е там - вътре в теб и зависи само и единствено от теб, кога ще се обърнеш към нея.

Вярата не е просто поредния социален факт.Тя е лично понятие зависещо от много близки или далечни помежду си фактори като : приемствеността между поколенията, времевата рамка, в която живее човек, вътрешното спокойствие и уравновесеност и степента на успех/неуспех в живота.

Вярата е философия.Философията на своя страна е вяра.

СЕЗОНИЯ
Ти плачеш?

КАЛИГУЛА
Да, Сезония.

СЕЗОНИЯ
Но какво толкова е станало, най-после? Да предположим, че си обичал Друзила, да, вярно е, но в същото време ти обичаше и мен, и много други. Нейната смърт не е достатъчна, за да те прогони за цели три дни и три нощи в полето и да се връщаш после с такова враждебно лице.

КАЛИГУЛА (отново се е обърнал.)
Ти си луда, кой ти говори за Друзила? Не можеш ли да си представиш, че човек може да плаче и за нещо друго освен за любовта?

СЕЗОНИЯ
Извинявай, Гай. Но аз се опитвам да разбера.

КАЛИГУЛА
Хората плачат, защото нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. (Тя отива към него.) Остави, Сезония. (Тя пак се отдръпва.) Но остани все пак до мен.

СЕЗОНИЯ
Ще направя, както ти искаш. (Тя сяда.) На моята възраст човек вече знае, че животът не е нещо добро. Но ако на земята все пак съществува зло, защо да искаме да прибавяме към него?

КАЛИГУЛА
Не можеш да разбереш. Какво значение има? Сигурно ще ми мине. Но чувствам как в мен се надигат безименни същества. Какво ще направя срещу тях? (Той се обръща към нея.) О! Сезония, знаех, че може да си отчаян, но не познавах значението на тази дума. Мислех като всички други, че това е болест на душата. Но не, тялото страда. Боли ме кожата, болят ме гърдите, крайниците. Главата ми е празна, гади ми се. И най-ужасното е този вкус в устата ми. Не точно на кръв, нито на смърт, нито треска, но всичко това наведнъж. Достатъчно е само да си размърдам езика, за да стане всичко отново черно и да почувствам отвращение към човешките същества. Как горчи, как тежи да станеш мъж!

СЕЗОНИЯ
Трябва да спиш, дълго да спиш, да оставиш нещата да следват сами своя ход и да не размишляваш повече. Аз ще бдя над съня ти. Когато се събудиш, ще откриеш отново вкуса на света. Тогава използвай своята власт, за да дадеш повече обич на това, което все още може да бъде обичано. Това, което тепърва е възможно, също си заслужава да има своя шанс.

КАЛИГУЛА
Но за това е нужен сън, нужна е забрава. Това не е възможно.

СЕЗОНИЯ
Така мисли човек, когато е на предела на умората. Идва време и ръката му отново се втвърдява.

КАЛИГУЛА
Но трябва да знае къде да я постави. И какво ми дава една твърда ръка, за какво ми служи тази така удивителна власт, ако не мога да променя реда на нещата, ако не мога да накарам слънцето да залязва на изток, да намаля страданието и да направя така, че хората да не умират? Не, Сезония, все едно е дали ще спиш, или ще си буден, ако не можеш да промениш реда на този свят.

СЕЗОНИЯ
Но това означава да искаш да се приравниш с боговете. Не познавам по-тежка лудост.

КАЛИГУЛА
Ето и ти, и ти ме смяташ за луд. И какво все пак е един бог, за да искам да съм равен с него. Това, което желая с всичките си сили днес, надхвърля боговете. Аз поемам грижата за едно царство, където невъзможното е цар.

СЕЗОНИЯ
Ти не би могъл да направиш така, че небето да не е повече небе, не можеш да направиш грозно едно красиво лице, безчувствено едно човешко сърце.

КАЛИГУЛА(с нарастваща екзалтация).
Аз искам да събера в едно небето и морето, да претопя грозотата и красотата, да накарам смеха да излиза от страданието.

СЕЗОНИЯ (умолително изправена пред него).
Добро и зло, велико и ниско, справедливост и несправедливост са съществували винаги. Кълна ти се, това няма да се промени.

КАЛИГУЛА (със същата екзалтация).
Моята воля е да го променя. Ще направя подарък на този свят, ще го изравня. И когато всичко бъде изравнено, изгладено и невъзможното най-после стане възможно на земята, с луната в ръцете ми, тогава може би аз самият ще се преобразя и светът заедно с мен, тогава най-после хората не ще умират и ще бъдат щастливи.

СЕЗОНИЯ (с вик).
Няма да можеш да отречеш любовта.

КАЛИГУЛА(избухва с бесен глас).
Любовта, Сезония! (Той я хваща за раменете и я разтърсва.) Разбрах, че не е била нищо. Истината е другаде: Държавната хазна! Чу ме добре, нали? Оттам започва всичко. А! Сега най-после ще живея! Да живееш, Сезония, да живееш е обратното на това да обичаш. Аз ти го казвам и пак аз те каня на един необуздан празник, на повсеместно действо, на най-красивия спектакъл. Имам нужда от хора, от зрители, от жертви и от виновници.

Той скача към гонга и започва да удря , без спиране, с все по-силни удари.

КАЛИГУЛА (като продължава да удря гонга).
Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. (Продължава да удря.) Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.



Слабите мечтаят за това, което силните имат по рождение.А силните мечтаят да изрекат следните думи :

"Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.


Аз, единственият совободен човек на тази империя.На моята империя.На моя свят.На моята вяра.

неделя, 8 ноември 2009 г.

И той погледна към безкрайната водна стена, която не се покоряваше, нито на законите на времето, нито на законите на човека...

"Влакът не чака,забързано лети
Светлини се стелят,небето в мрак се скри
Няма го слънцето вече, няма го морето безгрижно
Мъгливи тежки дни чакат лятото ни неподвижно
Зной обхваща и скрива
светлините на фара,
И мъглата тежка покрива
И няма вече отмора....


Тежко времето минава,
секунда следваща секунда спира,
сякаш не позволява времето й да изтече
Виждаш ли дъжд на хоризонта?
Или мечтаеш за оазис?
Няма да се сбъдне,буря няма да намине.
Чак когато любимото ни лято си замине....


Обичаме го ние, а то ни мори.
Уж Желаем го много,а мечтаем да се свечери.
Защо фара не се вижда?Защо огън по челата гори?
Защо,ти, месеци тежки ни гори?
Та ти си природа,та ти си вселена,
но ние не виждаме прохлада зелена.

Въпросите винаги остават
Вечно си и ти,
а един ден нас ни няма,
но за думите не се сърди
те ще останат в забрава
далеч от твоите златни лъчи."

Колко много липсва лятото , когато дойде есента. Колко много липсва есента, когато дойде зимата ...... а морето си остава същото.Дали малко по-бурно или по-спокойно, то винаги е там и те чака да се върнеш при него. И неведнъж сме отивали далеч от него, неведнъж сме го забравяли в мислите си, а то ни е чакало. Дали се е чувствало самотно без нас ? Навярно ние сме се чувствали по - самотни без него .... ние които израстнахме до него.Както и вие, които вече имате побелели коси....вие също се връщате, когато силите ви позволят и поглеждате към хоризонта, докато някой ятото чайки не отклони вниманието ви със силните си крясъци.Морето винаги ще остане истински дом за толкова много хора.Морето ще остане тема за толкова много мисли ..... Морето ще остане и след нас.

"Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти."

(Христо Фотев - "Морето")


Не една вечер сме прекарвали по бреговете му.Не един дъждовен ден то е било целта на нашите разходки.Не едно утро то ни е карало да се свестяваме след тежки моменти в живота ни......Поглеждайки към него, ние забравяме за всичко, което ни заобикаля.Забравяме за думите, за човешките погледи и за очакванията на останалите.За миг от секундата сме свободни да се почувстваме себе си, като се слеем с ширината.... За миг от секундата сме готови да кажем : "Благодаря ти, Море, благодаря ти..." .





вторник, 8 септември 2009 г.

Част първа : Спокойствието

В момента е 3:35 след полунощ, а аз стоя безмълвен, слушайки Ирфан и си мисля.Щастлив съм.....но щастие, не в този краткотраен смисъл на думата, в който се залага идеята за усмивка, която бързо може да бъде смразена.Щастливъм съм в дългосрочен план - това спокойно щастие, което не се нуждае от потвърждение или доказване пред някого,това спокойно щастие, което ти носи насладата от това, че съществуваш и си жив.Някои хора биха го нарекли с обикновената дума "спокойствие" и биха били абсолютно точни в твърдението си.


Чувствали ли сте го ?

Когато не трябва да станете рано.Когато нямате приятел/ка/човек, за когото да се грижите/човек, с когото да се съобразявате.Сами сте в стаята и само светещата лампа и спокойната музика ви правят компанията.Те са такива верни приятели - винаги са до вас, когато са ви нужни (: .А говорейки за приятели, нека да отбележем, че старите и верни приятели са единственото незаменимо на този свят наред със семейството и домашния любимец.Любов винаги можеш да намериш, работа също.Хората също са заменими, но това, което се гради с години - не е. Приятелството се гради с търпение и двустранно желание, но хората, които се превръщат в приятели споделят пътя си до една или друга степен.Доста често , те се вписват в някакъв прототип и този прототип не е социална група, а е начин на мислене и реагиране в дадена ситуация.Разбира се всеки един от групата на приятелите се различава в някаква степен от останалите, поради факта, че контактува и с други хора, които изграждат една малка част от съзнанието му по различен начин.Ах, този сложен процес, който е по-труден от всеки друг.Той е като възпитаването на дете, но с повече аспекти(навярно много хора биха започнали спор с мен).Много си приличат - и в двата процеса на моменти си разочарован, в други си горд от хората/човекът на когото възлагаш надежди.И все пак се отдалечих от първоначалната ми идея , която включваше радостта и спокойствието.Дали ?! Всичките ми мисли ме насочват , че в търсенето на точно тази радост и спокойствие на нас са ни нужни приятелите.Защото на тях можем да говорим и факта, че са израстнали като нас по характер, значи, че дори да не вложат нищо в това, че са прочели/чули нашите думи, ти на свое място знаеш, че те дори подсъзнателно те разбират.Те разбират дори да ти се присмеят(по този забавно-ироничен начин), те разбират дори да са вглъбени в собствените си мисли, те разбират дори думите ти да са лишени от смисъл за някой друг.

Какво ме подтикна към тези мисли ? Може би е малко абсурдно, но не преди повече от час, аз създадох един монолог, в който едновременно придадох голямо значение на действията си и едновременно отбелязах, че навярно никой дори не го е слушал, а един мой приятел ми отговори с простичкото "Впрочем, монологът беше хубав.Лека." .В този момент не исках нищо повече от света и дали хора умират и се раждат за мен нямаше особено голямо значение.Това което ме интересуваше е, че някой ЧУ моите мисли ( които са от простички, по-простички) и сякаш каза "По дяволите, нали за това съм тук и сега.Защото зная, че ако ти кажа същото ти ще кимнеш в знак на одобрение, че ме разбираш." Многото думи в отговор винаги са били знак на несигурност(можете да попитате политиците за това), а обикновеният жест значи толкова много.Сигурността, която ти дава той сам по себе си.....