През последните дни медиите отново лансираха информация за това, че българите са най-нещастни от всички останали народи.
Изследователи стигнали до този извод. Добре. Приемаме, че е вярно (макар и аз да подхождам резервирано към подобни обобщения). Аз, обаче, ще се опитам да дам отговор на въпроса "Защо?". Разглеждайки родната действителност не е трудно всеки от нас да прецени кои фактори водят до щастие и кои до нещастие. Тук, обаче, е хубаво да поясним, че това е нещо много абстрактно като материя и трябва да намерим какъв, всъщност, е първоизточникът на проблемите. И дали можем да ги наречем "проблеми".
Преди няколко месеца имах удоволствието да разговарям с професор, който по произход е египтянин, но преподава в американски университет. Дискутирахме какво се крие зад стереотипните отговори на въпроса "Здравей, как си?" в българската и египетската култура. Уважаемият професор сподели, че в Египет сред християнското население (местните копти) и мюсюлманското население е прието най-вече да се отговаря "Много съм добре, благодарение на Господ!". Тук в България най-честите отговори, който аз съм чувал са "Нормално. / Добре, благодаря. / Не питай..." и т.н. Знам, че не ви казвам нещо ново, но е хубаво да разгледаме разликата. В Египет хората не живеят по-добре от тези в България, нито пък са по-заможни. Всъщност, точно обратното. Там думата "глад" има по-различен смисъл от тук. Там много често няма магазин, в който да намериш храна, а какво да говорим за наличност на пари. И все пак хората благодарят на Господ и казват, че са много добре, а тук сме "не питай". Защо?
Да започнем от това, че родната реалност беше преобърната изначално преди 20 години. Това е много малко време в исторически план. В следствие на това в България има няколко групи, изградили свои очаквания и възприятия за "правилно" и "неправилно".
Първите са възрастните хора, живели преди 1989 и свикнали с този начин на съществуване, който беше т.н. "Социализъм". Те имат изградени възприятия, които не съответстват на сегашното време и всички промени, които държавата е претърпяла през изминалите години са до голяма степен непонятни за тях. Точно когато са опознали своето време и система, са дошли промените. Те нямат причина да бъдат щастливи, защото осъзнават, че времето не е на тяхна страна и няма да успеят да се впишат както трябва в днешната обстановка. За тях животът се е усложнил безкрайно много, защото преди това държавата е гарантирала спокойствието и работата им. Сега обаче, когато пазарът е променил своите принципи, те се чувстват несигурни и неконкурентоспособни. В условията на частен бизнес всеки гледа своята печалба, а не сигурността и добрите условия на работниците си. Не ми се иска да коментирам колко това е правилно и колко грешно, а просто да го представя като фактор, който играе голяма роля при сформирането на "щастие" и "недоволство" във възприятията на тази възрастова група. Също така, промяната в системата значи, че тези, които са били уважавани преди, до голяма степен губят своята позиция в социалната йерархия. Това предизвиква загубата на доверие към хората наоколо и самата държава.
Следващата категория са българите на възраст около 40-50 години. Те сформират отделна група, защото това са хората, които фактически са израстнали преди промените, но са играли основна роля в изграждането на държавата след 1989 година. Точно на техните плещи е паднала отговорността да изградят всичко наново и да променят обществото, тръгвайки по един нов път. От разговорите ми с представители на тази категория, аз оставам с впечатлението, че тяхното нещастие следва от нереалните мечти, които са имали за "балканската Швейцария". Когато настъпва промяната, тази част от обществото е в своите най-буйни години - студентските. Хората очакват промени и по-добър живот. Промените идват, идва и по-добрият живот. Митът за "балканската Швейцария" обаче не се сбъдва и тези хора се чувстват излъгани от новото време. Следствието на това го виждаме и в политическата ни система - стотици партии, множество "спасители", които предлагат услугите си, казвайки, че ще превърнат България в рай и тръгващи си след един-два мандата с наведена глава. Неуспехът на тези мечти идва от липсата на време и невъзможността на хората да се оттърсят от очакванията си за бърз успех.
Последната категория, която ми се иска да разгледам са "Децата на прехода". Аз съм част от нея и за това навярно ще ми бъде трудно да погледна обективно на своите връстници, включително и на себе си. Ние сме българите, родени през периода 1989-1997. Голяма част от това поколение са недоволни от връзката си с миналото и недостатъчното "европеизиране" на България. Малко или много това е следствие от неизживяните мечти на тези преди нас, които осъществяват прехода. Младежите в днешно време считат за правилно да заминат извън България с идеята, че там всичко е по-подредено и правилно, отколкото тук. Те не отчитат факта, че държавата ни не е имала техническото време да промени всичко по западен прототип : от институции, през политика, та чак до начин на живот на обикновените граждани. Българските младежи са обременени от това, че израстват рамо до рамо с преплитаните разбирания на другите две възрастови групи и не могат да намерят свободно пространство, в което да изградят своите собствени представи.
Изобщо, можем да говорим за една невъзможност различните възрастови групи, които представляват и различни социални групи да се интегрират помежду си. Това би могло да се промени с търпение и разбиране от всяка една от страните. Също така различните хора трябва да дадат време на системата да започне да функционира. Англия, Франция и Германия не са станали това, което са в момента за 20-25 години. Хората не трябва да се изнервят от невъзможността за интеграция, а да я подпомагат и приемат нуждата й от техническо време. Защо ? Защото всяка негативна реакция спрямо този процес го забавя и кара хората да се чувстват предадени и да намират системата за "поредния провал".
Всъщност това, което описвам в момента далеч не е просто един тъжен народ, а общество, богато на множество процеси, където различни култури и социални групи взаимодействат една с друга. Много емпиричен материал за изследователи и учени.
В заключение бих казал, че черногледството на българина е наслоено с дадена цел от дадени хора. Всъщност т.н. лансирани "проблеми" са невъзможността на българите да оставят своите социални реалности да съжителстват мирно и търпеливо една с друга. Колкото по-бързо осъзнаем това и започнем да подхождаме с разбиране едни към други, толкова по-бързо обществото ще разбере какво е значението на думите "търпение" и "толерантност" и ще ги включи в своето всекидневие.
