Част първа : Спокойствието

В момента е 3:35 след полунощ, а аз стоя безмълвен, слушайки Ирфан и си мисля.Щастлив съм.....но щастие, не в този краткотраен смисъл на думата, в който се залага идеята за усмивка, която бързо може да бъде смразена.Щастливъм съм в дългосрочен план - това спокойно щастие, което не се нуждае от потвърждение или доказване пред някого,това спокойно щастие, което ти носи насладата от това, че съществуваш и си жив.Някои хора биха го нарекли с обикновената дума "спокойствие" и биха били абсолютно точни в твърдението си.


Чувствали ли сте го ?

Когато не трябва да станете рано.Когато нямате приятел/ка/човек, за когото да се грижите/човек, с когото да се съобразявате.Сами сте в стаята и само светещата лампа и спокойната музика ви правят компанията.Те са такива верни приятели - винаги са до вас, когато са ви нужни (: .А говорейки за приятели, нека да отбележем, че старите и верни приятели са единственото незаменимо на този свят наред със семейството и домашния любимец.Любов винаги можеш да намериш, работа също.Хората също са заменими, но това, което се гради с години - не е. Приятелството се гради с търпение и двустранно желание, но хората, които се превръщат в приятели споделят пътя си до една или друга степен.Доста често , те се вписват в някакъв прототип и този прототип не е социална група, а е начин на мислене и реагиране в дадена ситуация.Разбира се всеки един от групата на приятелите се различава в някаква степен от останалите, поради факта, че контактува и с други хора, които изграждат една малка част от съзнанието му по различен начин.Ах, този сложен процес, който е по-труден от всеки друг.Той е като възпитаването на дете, но с повече аспекти(навярно много хора биха започнали спор с мен).Много си приличат - и в двата процеса на моменти си разочарован, в други си горд от хората/човекът на когото възлагаш надежди.И все пак се отдалечих от първоначалната ми идея , която включваше радостта и спокойствието.Дали ?! Всичките ми мисли ме насочват , че в търсенето на точно тази радост и спокойствие на нас са ни нужни приятелите.Защото на тях можем да говорим и факта, че са израстнали като нас по характер, значи, че дори да не вложат нищо в това, че са прочели/чули нашите думи, ти на свое място знаеш, че те дори подсъзнателно те разбират.Те разбират дори да ти се присмеят(по този забавно-ироничен начин), те разбират дори да са вглъбени в собствените си мисли, те разбират дори думите ти да са лишени от смисъл за някой друг.

Какво ме подтикна към тези мисли ? Може би е малко абсурдно, но не преди повече от час, аз създадох един монолог, в който едновременно придадох голямо значение на действията си и едновременно отбелязах, че навярно никой дори не го е слушал, а един мой приятел ми отговори с простичкото "Впрочем, монологът беше хубав.Лека." .В този момент не исках нищо повече от света и дали хора умират и се раждат за мен нямаше особено голямо значение.Това което ме интересуваше е, че някой ЧУ моите мисли ( които са от простички, по-простички) и сякаш каза "По дяволите, нали за това съм тук и сега.Защото зная, че ако ти кажа същото ти ще кимнеш в знак на одобрение, че ме разбираш." Многото думи в отговор винаги са били знак на несигурност(можете да попитате политиците за това), а обикновеният жест значи толкова много.Сигурността, която ти дава той сам по себе си.....