И той погледна към безкрайната водна стена, която не се покоряваше, нито на законите на времето, нито на законите на човека...

"Влакът не чака,забързано лети
Светлини се стелят,небето в мрак се скри
Няма го слънцето вече, няма го морето безгрижно
Мъгливи тежки дни чакат лятото ни неподвижно
Зной обхваща и скрива
светлините на фара,
И мъглата тежка покрива
И няма вече отмора....


Тежко времето минава,
секунда следваща секунда спира,
сякаш не позволява времето й да изтече
Виждаш ли дъжд на хоризонта?
Или мечтаеш за оазис?
Няма да се сбъдне,буря няма да намине.
Чак когато любимото ни лято си замине....


Обичаме го ние, а то ни мори.
Уж Желаем го много,а мечтаем да се свечери.
Защо фара не се вижда?Защо огън по челата гори?
Защо,ти, месеци тежки ни гори?
Та ти си природа,та ти си вселена,
но ние не виждаме прохлада зелена.

Въпросите винаги остават
Вечно си и ти,
а един ден нас ни няма,
но за думите не се сърди
те ще останат в забрава
далеч от твоите златни лъчи."

Колко много липсва лятото , когато дойде есента. Колко много липсва есента, когато дойде зимата ...... а морето си остава същото.Дали малко по-бурно или по-спокойно, то винаги е там и те чака да се върнеш при него. И неведнъж сме отивали далеч от него, неведнъж сме го забравяли в мислите си, а то ни е чакало. Дали се е чувствало самотно без нас ? Навярно ние сме се чувствали по - самотни без него .... ние които израстнахме до него.Както и вие, които вече имате побелели коси....вие също се връщате, когато силите ви позволят и поглеждате към хоризонта, докато някой ятото чайки не отклони вниманието ви със силните си крясъци.Морето винаги ще остане истински дом за толкова много хора.Морето ще остане тема за толкова много мисли ..... Морето ще остане и след нас.

"Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти."

(Христо Фотев - "Морето")

Не една вечер сме прекарвали по бреговете му.Не един дъждовен ден то е било целта на нашите разходки.Не едно утро то ни е карало да се свестяваме след тежки моменти в живота ни......Поглеждайки към него, ние забравяме за всичко, което ни заобикаля.Забравяме за думите, за човешките погледи и за очакванията на останалите.За миг от секундата сме свободни да се почувстваме себе си, като се слеем с ширината.... За миг от секундата сме готови да кажем : "Благодаря ти, Море, благодаря ти..." .