След като дълго време използвам точно това "Да" е хубаво най-накрая да му дам дефиниция.
"Да" е синтез от :
- Пурата.
- Уискито.
- Прохладната вечер.
- Чувството да бъдеш сам в къщата си.
- Спокойна и вечерна музика, която звучи сякаш само за теб.
- Човекът,в когото не се съмняваш и е до теб.
- Хората, които са се борили за това ти да се чувстваш по този начин.
- Удоволствието от това, че все пак си заслужил това.
- Удоволствието от изминалата година и това, че си научил нещо и се развиваш.
- Приятелите, с които дори не е нужно да говориш, защото те знаят.
- Поредната книга на Фридрих Дюренмат, която си прочел и те е пленила с простотата на логиката, която съдържа.
- Усещането, че всичко е пред теб.
- Скаридите.
Синтез от всички тези неща и ... една усмивка. Усмивката на един спокоен човек, който има всичко и знае, че ще има всичко.
От Варна през Виена, Флоренция и Париж до Рио де Жанейро. Светът е малък. Хората се делят на две групи : Тези, които не се чувстват добре с това, което са и тези, които се чувстват щастливи. Да бъдеш от вторите е благословия. Без значение колко елементарен, възпитан, интелигентен, богат или вярващ си.
Да, да, да.
Факт.
вторник, 31 август 2010 г.
събота, 31 юли 2010 г.
Джаз, мента и щипка недоволство
Вчера започна ежегодният летен джаз фестивал във Варна. Аз лично го чаках с голямо нетърпение, защото съм почитател на този тип музика.
Всичко е идеално: дворът на археологическия музей, чуждестранни изпълнители, доза добро настроение и доста младежи. Трябва да отбележа и още нещо – безплатен вход. Уви, сега няма да говоря толкова много за самия джаз фест, а за това, до което доведе безплатният вход. Знаете, че появи ли се в България нещо за без пари всички се хвърлят напред в името на безплатното удоволствие. Много съм доволен, че освен киселото „мляко” (което е за 0.08 стотинки, извинете ме, че го наричам за без пари) тук човек може да присъства и на джаз фестивал на същия принцип.
Организиран добре, с приятна атмосфера на най-подходящото място в града. До тук всичко е добре. Сядам на пластмасовото си столче. Какво следва ? Разбира се да огледам обстановката. Какво може да се види наоколо? Всички пият нещо и аз се питам какво ли е това зелено питие.
- Е, как какво? ... Мента със спрайт – класиката, - казва ми човекът, с когото бях. Отиваме на бара и се оказва, че не е спрайт, а севън ъп, но другата съставка на този „коктейл” наистина е мента. Красота. На джаз фестивал с мента в ръка. Няма проблем. До момента, в който не прекалиш с нея. За радост доста хора знаят това, но проблемът е, че винаги има единици, които не са се досетили или не познават собствените си възможности в света на алкохола.
Свирят първите гости на фестивала. Интересна музика, в която се доловиха доста интересни експериментални моменти. Квартетът на Георги Корназов създаде приятна атмосфера и това си пролича от емоцията на публиката. Аз, обаче, няма да се спирам обстойно на тяхната музика, защото ми се иска да коментирам нещо малко по-различно.
Ето: излиза втората формация. Естонско трио, което ни пленява чрез звуците на акордеон и флейта. Долавят се и фолклорните мотиви. Много интересна музика, която много допадна на мен и на много други хора. И така в момента, в който съм наистина пленен от звуците на инструментите, нещо ме връща в реалността. И то не в коя да е реалност, а точно в нашата – българската. Докато музикантите продължават да свирят, нещо нарушава идилията. Вик от дясната страна на сцената разцепва съзвучната хармония. Оглеждам се и питам компанията ми какво се е случило, а отговорът е следният : „Някой изкрещя „Наздраве!”.
Поглеждам отново и фокусирам човека, който го е направил.
Мъртво пиян е и държи бира в ръка. Описание на самия човек няма да давам, защото не е коректно(и тук е време за въпроса дали това, което той направи беше коректно спрямо останалите). Та, този индивид 2-3 минути, след като изкрещя навярно реши, че има нужда от още една бира. Последва нещо наистина абсурдно: реши да мине през музикантите и по мои наблюдения само късмета му попречи да блъсне някой от тях, докато се олюлява към бара. Малко след като ги преминава на зиг-заг, към него се стрелва Анатоли Вапиров и го повежда към вътрешността на Археологическия музей. Естонците, които демонстрират професионализъм не спират да свирят, но съпровождат пияницата с поглед.
И сега е време за едно лирическо отклонение. На колко ли места тези джазмени са видели нещо подобно? Има две възможности. Едната е – това да се случва често покрай техни изпълнения и те да са свикнали. Ако е така, значи случката не би им направила голямо впечатление, но пък това говори само и единствено колко е зле състоянието на обществото, щом на джаз концерти се случват подобни неща. Другата възможност е това да е един от малкото пъти, в които им се случва такова нещо, а не дай си боже и да е единственият. Това пък означава, че рекламата, която правим на България е покъртителна. Но какво да правим, възпитанието на някои хора наистина не отговаря на идеята „Варна – културна столица на Европа” ... За това не сме виновни ние – останалите n на брой хора, които слушаха с удоволствие, а този един човек. И тук идва въпросът какво ще запомнят гостите: дали нас като една добра публика или пияния тип.
Нека се върнем на това, което се случи! Да, естонците продължиха да свирят. Всички ние решихме, че това е краят на грозната сценка, като видяхме как уж човекът, който я сътвори си тръгва. Но има-няма и пет минути след една от песните, заедно с ръкоплясканията зад мен се чува отново някакъв нечленоразделен звук. Обръщаме се и какво да видим ... нашият стар познайник си е седнал кротко и продължава да си пие бирата и да се наслаждава на музиката. А докато той си подвикваше от време на време и нямаше кой да го изведе навън, на сцената се случи още нещо, което беше не по-малко любопитно от подпийналия ни приятел.
По време на една от песните на естонското трио на сцената се появи още някой. Но този път не беше човек, а куче. Да, куче, дори ако питате мен, си беше едно бездомно куче. Интересното е това, което четириногият любител на джаза направи, а именно – нищо. Постоя, послуша и в края на песента слезе от сцената и си замина. Без да нарушава хармонията и без да прави проблеми, докато нашият пиян познайник продължаваше да си подвиква нещо от време на време(за радост, обаче, силите му не стигаха да крещи истински).
Да, откриването на тазгодишния летен джаз фестивал във Варна беше наистина епично. Музиката беше много добра (както всяка друга година), атмосферата приятна, но и абсурдните ситуации също бяха интересни. Аз лично много се ядосах на човека, който се беше напил и викаше. Сметнах, че всеки би го направил, но след края на фестивалната вечер чух коментара „Е, к`о толкоз ... тъй си прай кефа човека.” Това беше логичната кулминация, до която се стигна. Истината е, че зад всичко, което е на почит в държавата ни стои едно незаинтересовано „Е, к`о толкоз ... тъй му харесва.” Искрено се надявам и вие, уважаеми читатели да сте го забелязали.
Да сте забелязали, че тук е напълно нормално хора да бият бездомници, напълно е нормално цялата плажна алея да е опасана със заведения, в които бумти дива чалга цяла нощ и да сте забелязали, че на всичко с „вход свободен” е задължително да се отиде, без значение дали изобщо ви е приятно или ви интересува. Наскоро гледах и едно предаване на холандска онлайн телевизия, в което се говореше за идеала за мъж в България. Интервюирания беше Митьо Крика – виден български интелигент и меценат на изкуството. Той директно си каза, че тук са на почит хората, които не са изкарали всичките си пари легално. Проблемът е, че повечето момчета се учат от това и си мислят, че наистина има начин човек да успее бързичко с някоя далавера. Ами, прекрасно ... А къде остана европейския манталитет, за който се борехме? Аз лично познавам много хора, които спазват законите, които се борят честно и животът често ги мачка. Познавам още повече хора, които гледат как да направят далаверата. И ви уверявам, че проблемът не е в моите познати.
Сигурен съм, че при всеки един от вас е така. Проблемът „не е във вашия телевизор”, както започваше един сериал, а в това, че далаверата в нашата нация е на почит. На почит е това, че когато нещо е безплатно трябва да се отиде, дори и въобще да не ни харесва. Никакво уважение към нас самите, а какво да говорим за хората, които ни „забавляват”. Без значение преход или не, социалистическо време или не, този народ още не се е научил да цени.
Преди няколко дни видях как едно момче си хвърля опаковката от нещо за пиене на улицата, след като кофата за боклук беше точно на 10 метра от него. Спрях го и го попитах защо направи това и защо не я хвърли на мястото, където би трябвало. Не получих отговор ... младежът ме изгледа сякаш съм му изял закуската и продължи, без да продума. Сякаш, ако ми беше отговорил щях да го заразя с някоя нелечима болест. Така се почувствах аз. Да, малко е тъжно, че когато направиш забележка за нещо толкова очевидно, те гледат с пренебрежение. А може би възпитанието наистина е нелечима болест, от която много хора ги е страх. Уви, предполагам, че докато „Час Пик” се пълни нещата ще стоят така и дори ... ще стават по-зле и по-зле. Извинете ме за черногледството, но голяма част от нацията ни скоро ще се запаси с повече каталози на скъпи коли, отколкото с книги в библиотеката. А защо един ден да не заживеем в кофите за боклук – те и без това са по-чисти от нашите улици ?
Всичко е идеално: дворът на археологическия музей, чуждестранни изпълнители, доза добро настроение и доста младежи. Трябва да отбележа и още нещо – безплатен вход. Уви, сега няма да говоря толкова много за самия джаз фест, а за това, до което доведе безплатният вход. Знаете, че появи ли се в България нещо за без пари всички се хвърлят напред в името на безплатното удоволствие. Много съм доволен, че освен киселото „мляко” (което е за 0.08 стотинки, извинете ме, че го наричам за без пари) тук човек може да присъства и на джаз фестивал на същия принцип.
Организиран добре, с приятна атмосфера на най-подходящото място в града. До тук всичко е добре. Сядам на пластмасовото си столче. Какво следва ? Разбира се да огледам обстановката. Какво може да се види наоколо? Всички пият нещо и аз се питам какво ли е това зелено питие.
- Е, как какво? ... Мента със спрайт – класиката, - казва ми човекът, с когото бях. Отиваме на бара и се оказва, че не е спрайт, а севън ъп, но другата съставка на този „коктейл” наистина е мента. Красота. На джаз фестивал с мента в ръка. Няма проблем. До момента, в който не прекалиш с нея. За радост доста хора знаят това, но проблемът е, че винаги има единици, които не са се досетили или не познават собствените си възможности в света на алкохола.
Свирят първите гости на фестивала. Интересна музика, в която се доловиха доста интересни експериментални моменти. Квартетът на Георги Корназов създаде приятна атмосфера и това си пролича от емоцията на публиката. Аз, обаче, няма да се спирам обстойно на тяхната музика, защото ми се иска да коментирам нещо малко по-различно.
Ето: излиза втората формация. Естонско трио, което ни пленява чрез звуците на акордеон и флейта. Долавят се и фолклорните мотиви. Много интересна музика, която много допадна на мен и на много други хора. И така в момента, в който съм наистина пленен от звуците на инструментите, нещо ме връща в реалността. И то не в коя да е реалност, а точно в нашата – българската. Докато музикантите продължават да свирят, нещо нарушава идилията. Вик от дясната страна на сцената разцепва съзвучната хармония. Оглеждам се и питам компанията ми какво се е случило, а отговорът е следният : „Някой изкрещя „Наздраве!”.
Поглеждам отново и фокусирам човека, който го е направил.
Мъртво пиян е и държи бира в ръка. Описание на самия човек няма да давам, защото не е коректно(и тук е време за въпроса дали това, което той направи беше коректно спрямо останалите). Та, този индивид 2-3 минути, след като изкрещя навярно реши, че има нужда от още една бира. Последва нещо наистина абсурдно: реши да мине през музикантите и по мои наблюдения само късмета му попречи да блъсне някой от тях, докато се олюлява към бара. Малко след като ги преминава на зиг-заг, към него се стрелва Анатоли Вапиров и го повежда към вътрешността на Археологическия музей. Естонците, които демонстрират професионализъм не спират да свирят, но съпровождат пияницата с поглед.
И сега е време за едно лирическо отклонение. На колко ли места тези джазмени са видели нещо подобно? Има две възможности. Едната е – това да се случва често покрай техни изпълнения и те да са свикнали. Ако е така, значи случката не би им направила голямо впечатление, но пък това говори само и единствено колко е зле състоянието на обществото, щом на джаз концерти се случват подобни неща. Другата възможност е това да е един от малкото пъти, в които им се случва такова нещо, а не дай си боже и да е единственият. Това пък означава, че рекламата, която правим на България е покъртителна. Но какво да правим, възпитанието на някои хора наистина не отговаря на идеята „Варна – културна столица на Европа” ... За това не сме виновни ние – останалите n на брой хора, които слушаха с удоволствие, а този един човек. И тук идва въпросът какво ще запомнят гостите: дали нас като една добра публика или пияния тип.
Нека се върнем на това, което се случи! Да, естонците продължиха да свирят. Всички ние решихме, че това е краят на грозната сценка, като видяхме как уж човекът, който я сътвори си тръгва. Но има-няма и пет минути след една от песните, заедно с ръкоплясканията зад мен се чува отново някакъв нечленоразделен звук. Обръщаме се и какво да видим ... нашият стар познайник си е седнал кротко и продължава да си пие бирата и да се наслаждава на музиката. А докато той си подвикваше от време на време и нямаше кой да го изведе навън, на сцената се случи още нещо, което беше не по-малко любопитно от подпийналия ни приятел.
По време на една от песните на естонското трио на сцената се появи още някой. Но този път не беше човек, а куче. Да, куче, дори ако питате мен, си беше едно бездомно куче. Интересното е това, което четириногият любител на джаза направи, а именно – нищо. Постоя, послуша и в края на песента слезе от сцената и си замина. Без да нарушава хармонията и без да прави проблеми, докато нашият пиян познайник продължаваше да си подвиква нещо от време на време(за радост, обаче, силите му не стигаха да крещи истински).
Да, откриването на тазгодишния летен джаз фестивал във Варна беше наистина епично. Музиката беше много добра (както всяка друга година), атмосферата приятна, но и абсурдните ситуации също бяха интересни. Аз лично много се ядосах на човека, който се беше напил и викаше. Сметнах, че всеки би го направил, но след края на фестивалната вечер чух коментара „Е, к`о толкоз ... тъй си прай кефа човека.” Това беше логичната кулминация, до която се стигна. Истината е, че зад всичко, което е на почит в държавата ни стои едно незаинтересовано „Е, к`о толкоз ... тъй му харесва.” Искрено се надявам и вие, уважаеми читатели да сте го забелязали.
Да сте забелязали, че тук е напълно нормално хора да бият бездомници, напълно е нормално цялата плажна алея да е опасана със заведения, в които бумти дива чалга цяла нощ и да сте забелязали, че на всичко с „вход свободен” е задължително да се отиде, без значение дали изобщо ви е приятно или ви интересува. Наскоро гледах и едно предаване на холандска онлайн телевизия, в което се говореше за идеала за мъж в България. Интервюирания беше Митьо Крика – виден български интелигент и меценат на изкуството. Той директно си каза, че тук са на почит хората, които не са изкарали всичките си пари легално. Проблемът е, че повечето момчета се учат от това и си мислят, че наистина има начин човек да успее бързичко с някоя далавера. Ами, прекрасно ... А къде остана европейския манталитет, за който се борехме? Аз лично познавам много хора, които спазват законите, които се борят честно и животът често ги мачка. Познавам още повече хора, които гледат как да направят далаверата. И ви уверявам, че проблемът не е в моите познати.
Сигурен съм, че при всеки един от вас е така. Проблемът „не е във вашия телевизор”, както започваше един сериал, а в това, че далаверата в нашата нация е на почит. На почит е това, че когато нещо е безплатно трябва да се отиде, дори и въобще да не ни харесва. Никакво уважение към нас самите, а какво да говорим за хората, които ни „забавляват”. Без значение преход или не, социалистическо време или не, този народ още не се е научил да цени.
Преди няколко дни видях как едно момче си хвърля опаковката от нещо за пиене на улицата, след като кофата за боклук беше точно на 10 метра от него. Спрях го и го попитах защо направи това и защо не я хвърли на мястото, където би трябвало. Не получих отговор ... младежът ме изгледа сякаш съм му изял закуската и продължи, без да продума. Сякаш, ако ми беше отговорил щях да го заразя с някоя нелечима болест. Така се почувствах аз. Да, малко е тъжно, че когато направиш забележка за нещо толкова очевидно, те гледат с пренебрежение. А може би възпитанието наистина е нелечима болест, от която много хора ги е страх. Уви, предполагам, че докато „Час Пик” се пълни нещата ще стоят така и дори ... ще стават по-зле и по-зле. Извинете ме за черногледството, но голяма част от нацията ни скоро ще се запаси с повече каталози на скъпи коли, отколкото с книги в библиотеката. А защо един ден да не заживеем в кофите за боклук – те и без това са по-чисти от нашите улици ?
вторник, 15 юни 2010 г.
От никого, през вселената, за никого.
Един ден някой ще чете и мен. Има време, спокойно. Няма да се натрапвам, нито ще разкажа нещо важно. Само мога да отбележа как в стаята има толкова много елементи. Ето например пред мен стои едно бюро. А иначе е кофти да те прередят на опашката в магазина и да те погледнат в очите. Връх на наглостта. Е, мен не ме прередиха на опашката за бюрото ... то е втора ръка. Намерих го в един оказион. Взех го много евтино, то е много старо и неприятно бюро. Не зная на кого е принадлежало, но чувствам досега на този човек до мен. Навярно това е била жена на малко над петдесетте. Не е била писателка - бюрото не беше толкова използвано. Тази жена навярно се е казвала Елеонора. Жените над петдесет, които не пишат се казват Елеонора по правило. Имала е двама сина. Единият е заминал, а другият все още живее при нея. Първият не знае къде отива и още не се е установил, рядко пише писма и много често моли за пари. Такива сме ние хората в днешно време. Едни гадаят на кафе и боб, а аз гадая на бюра. Защо ? Защото бюрото е може би най-важната и съставна част от живота на всеки един от нас. Когато се стигне до "С" (silence mark) всеки сяда на бюрото си и мълчи. Понякога чете книга, а понякога си слага салатата на него. От балкона се чува "ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА" и поглеждаме кой всъщност го е казал. Оказва се гласът от главата ни. Понякога тя е готова да се пръсне. Някой замислял ли се е какво значи главата ти да се пръсне ? Вътре в нея има нещо, като микрокосмос, защото знаем колко много мисли пази съзнанието ни. Експлозията в същата тази глава навярно ще представлява нещо, като вселенската експлозия, от която идват всички планети. Нека приемем за миг, че след същата тази експлозия в същата тази глава се образуват други планети (малки съзнания), тогава човекът персонално е нещо, като създател на много слънчеви системи, черни дупки, метеори, комети и прочее космически тела. Фактически те не могат да бъдат наблюдавани с телескоп, но очевидно могат да бъдат почувствани, щом същият този индивид се оплаква от тях. Интересното е, че нашата вселена не си остава константа, а постоянно се разширява или се намалява. Ако приемем, че тази паралелна вселена в главата ни има за принцип същото качество, то интересното е, че в един момент тя може да изчезне. Да се самопогълне. Ако се смали достатъчно много просто ще спре да съществува. Какво ли се случва тогава ? В Елеонора се заражда едно странно чувство ... сякаш не чувства нищо в себе си. Сякаш е празна. Всъщност това не е такава изначална празнина, а точно обратното - ознаменува зараждането на нещо по-голямо. Какво ? Кой знае ... зависи под какъв ред се образуват планетите и вселенските тела. При едни комбинацията е пагубна, а при други е гениална. Всеки е изключение и при всеки планетите се нареждат по различен начин.
Аз лично помня първия път, когато усетих, че главата ми ще гръмне. Бях в четвърти клас и не си бях написал домашното по математика. Тогава учителката се насочи към мен и реши да провери точно моята тетрадка. За около десет секунди преживях едновременно катарзис, вселенска експлозия и сърцетуп. Беше тежко, но последвалото двуминутно конско беше най-малката цена, която можех да платя за удоволствието да изпитам чувството, че планетите са се наредили. Имам чувството, че моят Млечен път не си е на мястото, честно. На мен много ми се искаше в него да има само "сини" планети, като Земята, но за жалост усещам, че не е така. Всъщност от там идва и израза "не се чувствам наред със себе си". Просто планетите не следват правилната за мен подредба.... и това никой астролог не може да го промени.
Пределно ми е ясно, че никой никога няма да прочете това и го водя като анализ на самия себе си и вътрешната си система, но съм длъжен да го напиша. Не за друго, а защото след няколко дни ще го забравя, като идея и отново ще се чудя, защо нещо в главата ми не е правилно. В крайна сметка дали ще си остане от мен за мен няма значение. Никой няма да спечели от това, че съм го написал. Защо ли ? Защото това е, като човек да напише "две и две прави четири". Всички го знаят, известна им е истината и ако го видят някъде ще преминат през редовете. И аз да бях, и аз щях да го направя ... честно. На мен самия са ми неприятни глупостите, които пиша. Сигурно Зигмунд Фройд би дал логично обяснение, но някак си се досещам на къде бие той. За това няма да го доизслушам докрай. Зиги ще трябва да уважи решението ми. Това е положението.
Лека нощ, аз отлитам. Вселената в главата ми си остава. Приликата в този късен час между тея и мен е, че и двамата сме преживели катарзис. И тук идва знаменитата мисъл "Не всички книги, които е прочел човек го формират, като личност, а безсънните му нощи." Не помня на кого беше, но със сигурност мога да кажа, че е достатъчно банална за да я сложа като край. Един ден ще я има изписана на гроба му. Защо ли ? Защото аз самият съм банален, че дори и елементарен.
Лека нощ от Антон Чехов, лека нощ от Жолио Кюри и лека нощ от цар Самуил.
Аз лично помня първия път, когато усетих, че главата ми ще гръмне. Бях в четвърти клас и не си бях написал домашното по математика. Тогава учителката се насочи към мен и реши да провери точно моята тетрадка. За около десет секунди преживях едновременно катарзис, вселенска експлозия и сърцетуп. Беше тежко, но последвалото двуминутно конско беше най-малката цена, която можех да платя за удоволствието да изпитам чувството, че планетите са се наредили. Имам чувството, че моят Млечен път не си е на мястото, честно. На мен много ми се искаше в него да има само "сини" планети, като Земята, но за жалост усещам, че не е така. Всъщност от там идва и израза "не се чувствам наред със себе си". Просто планетите не следват правилната за мен подредба.... и това никой астролог не може да го промени.
Пределно ми е ясно, че никой никога няма да прочете това и го водя като анализ на самия себе си и вътрешната си система, но съм длъжен да го напиша. Не за друго, а защото след няколко дни ще го забравя, като идея и отново ще се чудя, защо нещо в главата ми не е правилно. В крайна сметка дали ще си остане от мен за мен няма значение. Никой няма да спечели от това, че съм го написал. Защо ли ? Защото това е, като човек да напише "две и две прави четири". Всички го знаят, известна им е истината и ако го видят някъде ще преминат през редовете. И аз да бях, и аз щях да го направя ... честно. На мен самия са ми неприятни глупостите, които пиша. Сигурно Зигмунд Фройд би дал логично обяснение, но някак си се досещам на къде бие той. За това няма да го доизслушам докрай. Зиги ще трябва да уважи решението ми. Това е положението.
Лека нощ, аз отлитам. Вселената в главата ми си остава. Приликата в този късен час между тея и мен е, че и двамата сме преживели катарзис. И тук идва знаменитата мисъл "Не всички книги, които е прочел човек го формират, като личност, а безсънните му нощи." Не помня на кого беше, но със сигурност мога да кажа, че е достатъчно банална за да я сложа като край. Един ден ще я има изписана на гроба му. Защо ли ? Защото аз самият съм банален, че дори и елементарен.
Лека нощ от Антон Чехов, лека нощ от Жолио Кюри и лека нощ от цар Самуил.
понеделник, 31 май 2010 г.
И понякога ...
"People say that Depressive music is to make you depressed. I disagree, it helps me feel better when I am depressed, it's kind of like a substitute of drugs for me, it makes me feel like I stop existing, but I'm still at peace."
15 - безсънна нощ на брега на морето през зимата
16 - едно дълго пътуване с влак
17 - [28.5.2009 г. 23:43:20] *****: оплаквахме се от скука,а всъщност беше толкова хубаво
18 - Планина, сам човек на стотици километри от дома
19 - Дом ?
Хората, които ровят из боклуците, често заслужават да ровят точно там.
Господ наблюдава, а ако в крайна сметка, когато умрем видим, че не съществува ще се запитаме, къде е отишла цялата енергия изпратена към него.Тя не се губи в пространството.Но аз вярвам, че той наблюдава.
Когато арабин ти даде стотинки за храна се чувстваш щастлив, но нуждаещите се никога не вдигат ръка да просят.
Всеки път, когато си налееш от скъпото уиски, виждаш пред очите си всеки момент, когато не си имал.Не вещи, а нещо друго.
И как започва юни ? 30 минути след полунощ. Няма обръщение на президента.
Парадоксално е, че се стараеш, а съдбата те наказва. Може би искаше просто юни месец да започне с едно обръщение към нацията. А нацията, това си ти.Какво значение има ? Майната ѝ на нацията, майната ти и на теб. Ти не си важен.
Имаш ли история ? Каква ти история, с нищо не си по-различен от другите.И те са нямали и имали. Какво ? Всеки - различно.
"I think we ought to start our life old. And we have all the pain, and we're feeble. And we look at our friends, and they're feeble, they're 100. But every day we get younger, and we have something to look forward to. No need to kill yourself, there's hope. And then when you reach 20, 19, 12, 10...every day is really a new day. And it's really a miracle. And then you're a baby, and you don't know your life is ending, you just suck on your mother's tit and then you die..."
Въобразяваш си, че утре ще чувстваш и частица от това, което си чувствал тази нощ. Не. Ще се обадиш, ще се извиниш със спокоен глас. Ще обясниш, че всичко се дължи на умората и тежките дни в последно време. След дни ще забравиш, че си или не си бил прав. Всичко е за протокола така или иначе. Животът тече без да се интересува дали си прав или не.
Може би е хубаво юни месец да започне така, защото май започна по обратния начин. Може би е хубаво да прекараш една нощ със себе си насред нищото под дървото. Но знаеш, че винаги има нужда да имаш слушатели. Никоя мисъл без човек, на когото да е споделена не е интересна. Имаш ли на кого да разкажеш и да говориш ? Замисли се. Винаги можеш да намериш някой клошар. Предложи му 5 лева или обяд и може би ще седне да те изслуша. Той е неутрален и навярно няма да разбира всички думи, които казваш, защото не е свикнал на твоя стил и начин на изразяване.
И ако това стане факт, какво означава ? Значи ли това, че за 5 лева можеш да си купиш свобода за мислите ? Това би било много тъжно, ако е истина. А светът е весело място, значи не би трябвало.
Дали изобщо имаш правото да разсъждаваш над тези неща ? Все пак някой друг вече е прекарал много безсънни нощи със същите мисли в глава. Все пак съдбата ти се повтаря. Тя се е случила някога на някого. Навярно ти няма да намериш повече отговори и по-добри въпроси от онова предишно "аз". Животът ти вече е фиксиран. Не си машина, но следваш механизъм.
"I'm right. so I'm just going to sit here in my rightness and be right."
Така действаме. Всички. Без значение кой стои пред нас. Може да бъде любовта на живота ти, може да бъде просто приятел, колега в работата или случаен пътник в градския транспорт. А ако някой се извини той е слаб и презрян ? Ти не се извиняваш. А ако го правиш сякаш потъпкваш честта и гордостта си. А ти си горд човек. Сякаш частица от теб винаги се жегва, когато изречеш думите "Извинявай, не съм прав.". Но знаеш, че без тези думи нещата няма да вървят напред. Ти искаш всичко да продължава. Понякога ти се иска да спреш и да кажеш "Не, този път аз искам да чуя искрените думи "извинявай" " , но след няколко минути ти минава.
Стана почти 01:00 след полунощ.Президентът още не е направил официално обръщение към теб. Май няма да го направи. По дяволите, първи юни е началото на втората половин година. Би трябвало да се толерира също толкова, както началото на първата половина. Трябва хората да го празнуват и на негово име да няма просто един детски празник. Трябва на първи юни хората да си желаят късмет през новото лято и есен.
И тъй като виждам, че хората не спят и очакват нещо, аз ще поема ролята на президент и ще направя официално обръщение :
"Драго човечество,
на днешния ден започва втората част от тази година. Знаем, че първото полугодие беше тежко. Не трябва да забравяме, че се намираме в условия на световна финансова криза. Въпреки това много от вас са изживели щастливи мигове, в които парите не са имали главна роля. Приветствам Ви за стоическото търпение, с което дочакахте да дойдат слънчевите дни, изпратени тържествено от прохладния пролетен дъжд на месец Май. Надявам се следващите шест месеца да обърнат везните във ваша полза в борбата си с живота и целите, които сте си поставили да бъдат постигнати. Искам да отбележа също така, драги съчовечественици, че живеем един живот и никога не знаем кога и как този живот ще приключи. За това, давайте част от себе си, когато можете и се старайте усмивката да стои на лицето на тези, които държите по-често. "
Точка, запетайка, точка, запетайка, точка, запетайка, точка.
Довиждане.
15 - безсънна нощ на брега на морето през зимата
16 - едно дълго пътуване с влак
17 - [28.5.2009 г. 23:43:20] *****: оплаквахме се от скука,а всъщност беше толкова хубаво
18 - Планина, сам човек на стотици километри от дома
19 - Дом ?
Хората, които ровят из боклуците, често заслужават да ровят точно там.
Господ наблюдава, а ако в крайна сметка, когато умрем видим, че не съществува ще се запитаме, къде е отишла цялата енергия изпратена към него.Тя не се губи в пространството.Но аз вярвам, че той наблюдава.
Когато арабин ти даде стотинки за храна се чувстваш щастлив, но нуждаещите се никога не вдигат ръка да просят.
Всеки път, когато си налееш от скъпото уиски, виждаш пред очите си всеки момент, когато не си имал.Не вещи, а нещо друго.
И как започва юни ? 30 минути след полунощ. Няма обръщение на президента.
Парадоксално е, че се стараеш, а съдбата те наказва. Може би искаше просто юни месец да започне с едно обръщение към нацията. А нацията, това си ти.Какво значение има ? Майната ѝ на нацията, майната ти и на теб. Ти не си важен.
Имаш ли история ? Каква ти история, с нищо не си по-различен от другите.И те са нямали и имали. Какво ? Всеки - различно.
"I think we ought to start our life old. And we have all the pain, and we're feeble. And we look at our friends, and they're feeble, they're 100. But every day we get younger, and we have something to look forward to. No need to kill yourself, there's hope. And then when you reach 20, 19, 12, 10...every day is really a new day. And it's really a miracle. And then you're a baby, and you don't know your life is ending, you just suck on your mother's tit and then you die..."
Въобразяваш си, че утре ще чувстваш и частица от това, което си чувствал тази нощ. Не. Ще се обадиш, ще се извиниш със спокоен глас. Ще обясниш, че всичко се дължи на умората и тежките дни в последно време. След дни ще забравиш, че си или не си бил прав. Всичко е за протокола така или иначе. Животът тече без да се интересува дали си прав или не.
Може би е хубаво юни месец да започне така, защото май започна по обратния начин. Може би е хубаво да прекараш една нощ със себе си насред нищото под дървото. Но знаеш, че винаги има нужда да имаш слушатели. Никоя мисъл без човек, на когото да е споделена не е интересна. Имаш ли на кого да разкажеш и да говориш ? Замисли се. Винаги можеш да намериш някой клошар. Предложи му 5 лева или обяд и може би ще седне да те изслуша. Той е неутрален и навярно няма да разбира всички думи, които казваш, защото не е свикнал на твоя стил и начин на изразяване.
И ако това стане факт, какво означава ? Значи ли това, че за 5 лева можеш да си купиш свобода за мислите ? Това би било много тъжно, ако е истина. А светът е весело място, значи не би трябвало.
Дали изобщо имаш правото да разсъждаваш над тези неща ? Все пак някой друг вече е прекарал много безсънни нощи със същите мисли в глава. Все пак съдбата ти се повтаря. Тя се е случила някога на някого. Навярно ти няма да намериш повече отговори и по-добри въпроси от онова предишно "аз". Животът ти вече е фиксиран. Не си машина, но следваш механизъм.
"I'm right. so I'm just going to sit here in my rightness and be right."
Така действаме. Всички. Без значение кой стои пред нас. Може да бъде любовта на живота ти, може да бъде просто приятел, колега в работата или случаен пътник в градския транспорт. А ако някой се извини той е слаб и презрян ? Ти не се извиняваш. А ако го правиш сякаш потъпкваш честта и гордостта си. А ти си горд човек. Сякаш частица от теб винаги се жегва, когато изречеш думите "Извинявай, не съм прав.". Но знаеш, че без тези думи нещата няма да вървят напред. Ти искаш всичко да продължава. Понякога ти се иска да спреш и да кажеш "Не, този път аз искам да чуя искрените думи "извинявай" " , но след няколко минути ти минава.
Стана почти 01:00 след полунощ.Президентът още не е направил официално обръщение към теб. Май няма да го направи. По дяволите, първи юни е началото на втората половин година. Би трябвало да се толерира също толкова, както началото на първата половина. Трябва хората да го празнуват и на негово име да няма просто един детски празник. Трябва на първи юни хората да си желаят късмет през новото лято и есен.
И тъй като виждам, че хората не спят и очакват нещо, аз ще поема ролята на президент и ще направя официално обръщение :
"Драго човечество,
на днешния ден започва втората част от тази година. Знаем, че първото полугодие беше тежко. Не трябва да забравяме, че се намираме в условия на световна финансова криза. Въпреки това много от вас са изживели щастливи мигове, в които парите не са имали главна роля. Приветствам Ви за стоическото търпение, с което дочакахте да дойдат слънчевите дни, изпратени тържествено от прохладния пролетен дъжд на месец Май. Надявам се следващите шест месеца да обърнат везните във ваша полза в борбата си с живота и целите, които сте си поставили да бъдат постигнати. Искам да отбележа също така, драги съчовечественици, че живеем един живот и никога не знаем кога и как този живот ще приключи. За това, давайте част от себе си, когато можете и се старайте усмивката да стои на лицето на тези, които държите по-често. "
Точка, запетайка, точка, запетайка, точка, запетайка, точка.
Довиждане.
понеделник, 24 май 2010 г.
На улица "Кюри" вали
Знаете, когато човек остане сам е най-тежко.Когато времето, което си мисли, че познава започне да минава по-бавно и по-бавно.Марков се погледна в огледалото.Това, което видя не му хареса.Беше просто един застаряващ мъж.Не можеше да каже, че вижда нещо повече в това вехто огледало, останало още от майка му, Бог да я прости.Дали беше нормално, когато станеш на 60 косата ти да е прошарена ? Май, да.Пенкова от съседната улица, която понякога му идваше на гости също имаше прошарена коса, а беше едва на 50.Нищо ново под слънцето.Всички тези години бяха минали неусетно, докато тези мигове, в които беше сам се нижеха толкова безкрайно и бавно.Сякаш на улица "Кюри" животът беше спрял и хората, които иначе само се множаха в този град просто отбягваха това място.Е, поне имаше възможността да остане сам с мислите си.
Марков седна на масата в средата на боксониерата си и погледна часовника си.За пореден път осъзна, че трябва да му смени батерията, но .... какво значение имаше времето ? Ден и нощ се преплитаха за човека без бъдеще.Нямаше телевизор, нямаше и радио.Пенсията не му позволяваше да си купи.Всички мисли в главата му бяха провокирани единствено от миналото и неща, които беше чувал някога някъде.
Спомни си, че някога искаше да отиде в Лондон.Ха, в момента над улица "Кюри" валеше дъжд.Дали в Лондон също валеше в момента ? Навярно да.Беше чувал преди години за прословутото английско време.Безкрайни облаци и дъжд, който сякаш е станал символ на тамошните равнини и брегове.Явно не беше кой знае колко различно от неговата улица.Там също имаше нови коли, скъпи дрехи и елитна гроздова ракия, от тези, които пуснаха за производство наскоро.Дори си представи как протича вечерта на едно лондонско семейство :
Съпругата навярно на име Елизабет беше сготвила руло "Стефани" и беше нарязала хляб ... от този хубавия мек хляб от пекарната на съседната улица.Марков запали цигара и си каза, че трябва да почувства отново същия този мек хляб, а не да си купува заводския нарязан.Имаше някаква магия в пекарните едно време.Ах ... а в същото време, съпругът на Елизабет се беше прибрал вкъщи.Той навярно работеше шофьор в градския транспорт."Какво по-подходящо за човек на име Джо?" помисли си Марков.Двамата лондончани бяха около 50-60 годишни.Единственият им син беше в затвора за дребна кражба.Като цяло бяха стандартно семейство.Марков за секунда си спомни защо преди години беше решил да не се задомява със същата тази Пенкова от съседната улица.Навярно, ако имаха деца, същите тези деца щяха да ги излагат много.Толкова по-добре е да бъде сам в стария си апартамент и да няма шанс някой да го осмива заради собствената му плът и кръв.Горките Елизабет и Джо, помисли си Марков.Навярно единствената утеха на Джо за неуспеха му в живота бе вечерната доза поморийска ракия.В главата на Марков изникна картинката на средностатистически англичанин, който живее в квартал "Чърчил"(това беше единственият известен англичанин, за който се сети) някъде из Лондон, пие ракия и си мисли за отминалите дни и направените грешки.Навярно Джо точно в момента се взираше някъде из хоризонта и си мислеше, какво ли щеше да бъде, ако живееше в една от онези пост-социалистически републики на Изток и нямаше дете, което да бъде в затвора.Само ако имаше една боксониера на улица, където животът е спрял и Елизабет му беше съседка и стара приятелка, с която не беше нужно да споделя, нито салатата си от домати и краставици, нито ракията си.Марков наум оплака лондонския си приятел и неговата половинка и изгаси цигарата си в пепелника.Да, отново се почувства щастлив и спокоен.Животът му беше минал точно както трябва.Нямаше нищо по-хубаво от това да умираш сам и да знаеш, че хората по цял свят дори и тези от най-развитите държави ти завиждат за това.Нямаше нищо по-хубаво от това да знае, че на други хора им се иска да живеят като него.Може би това търсеше всеки ден ? Една измислена реалност, която в главата на самотника имаше време да се оформи като истина.Имаше нужда от това.За какво му бяха радио, телевизия или компютър дори ? Тези предмети само щяха да разбиват илюзията му или да диктуват някакви неразбрани правила на живота за него.Погледна навън.На улица "Кюри" продължаваше да вали точно както в Лондон.Онзи Джо и онази Елизабет сигурно заспиваха с посърнали лица един до друг, а Марков се усмихна и запали още една.Все пак те, а не той бяха затворници на миналото, настоящето и бъдещето си...
Марков седна на масата в средата на боксониерата си и погледна часовника си.За пореден път осъзна, че трябва да му смени батерията, но .... какво значение имаше времето ? Ден и нощ се преплитаха за човека без бъдеще.Нямаше телевизор, нямаше и радио.Пенсията не му позволяваше да си купи.Всички мисли в главата му бяха провокирани единствено от миналото и неща, които беше чувал някога някъде.
Спомни си, че някога искаше да отиде в Лондон.Ха, в момента над улица "Кюри" валеше дъжд.Дали в Лондон също валеше в момента ? Навярно да.Беше чувал преди години за прословутото английско време.Безкрайни облаци и дъжд, който сякаш е станал символ на тамошните равнини и брегове.Явно не беше кой знае колко различно от неговата улица.Там също имаше нови коли, скъпи дрехи и елитна гроздова ракия, от тези, които пуснаха за производство наскоро.Дори си представи как протича вечерта на едно лондонско семейство :
Съпругата навярно на име Елизабет беше сготвила руло "Стефани" и беше нарязала хляб ... от този хубавия мек хляб от пекарната на съседната улица.Марков запали цигара и си каза, че трябва да почувства отново същия този мек хляб, а не да си купува заводския нарязан.Имаше някаква магия в пекарните едно време.Ах ... а в същото време, съпругът на Елизабет се беше прибрал вкъщи.Той навярно работеше шофьор в градския транспорт."Какво по-подходящо за човек на име Джо?" помисли си Марков.Двамата лондончани бяха около 50-60 годишни.Единственият им син беше в затвора за дребна кражба.Като цяло бяха стандартно семейство.Марков за секунда си спомни защо преди години беше решил да не се задомява със същата тази Пенкова от съседната улица.Навярно, ако имаха деца, същите тези деца щяха да ги излагат много.Толкова по-добре е да бъде сам в стария си апартамент и да няма шанс някой да го осмива заради собствената му плът и кръв.Горките Елизабет и Джо, помисли си Марков.Навярно единствената утеха на Джо за неуспеха му в живота бе вечерната доза поморийска ракия.В главата на Марков изникна картинката на средностатистически англичанин, който живее в квартал "Чърчил"(това беше единственият известен англичанин, за който се сети) някъде из Лондон, пие ракия и си мисли за отминалите дни и направените грешки.Навярно Джо точно в момента се взираше някъде из хоризонта и си мислеше, какво ли щеше да бъде, ако живееше в една от онези пост-социалистически републики на Изток и нямаше дете, което да бъде в затвора.Само ако имаше една боксониера на улица, където животът е спрял и Елизабет му беше съседка и стара приятелка, с която не беше нужно да споделя, нито салатата си от домати и краставици, нито ракията си.Марков наум оплака лондонския си приятел и неговата половинка и изгаси цигарата си в пепелника.Да, отново се почувства щастлив и спокоен.Животът му беше минал точно както трябва.Нямаше нищо по-хубаво от това да умираш сам и да знаеш, че хората по цял свят дори и тези от най-развитите държави ти завиждат за това.Нямаше нищо по-хубаво от това да знае, че на други хора им се иска да живеят като него.Може би това търсеше всеки ден ? Една измислена реалност, която в главата на самотника имаше време да се оформи като истина.Имаше нужда от това.За какво му бяха радио, телевизия или компютър дори ? Тези предмети само щяха да разбиват илюзията му или да диктуват някакви неразбрани правила на живота за него.Погледна навън.На улица "Кюри" продължаваше да вали точно както в Лондон.Онзи Джо и онази Елизабет сигурно заспиваха с посърнали лица един до друг, а Марков се усмихна и запали още една.Все пак те, а не той бяха затворници на миналото, настоящето и бъдещето си...
петък, 21 май 2010 г.
Национализмът продава!
Знаете, че в днешно време е много престижно да плюем.Никой не може да ни отнеме това удоволствие.Може да плюем по човека, който продава риба всяка сутрин и ни буди с вика си, може да го правим и срещу управляващите, може да недоволстваме срещу това, че доматите този сезон така и така не са озрели.Като цяло има доста възможности за това човешко удоволствие на 21ви век.За жалост така ежедневието ни придобива един нов по-мрачен оттенък.Понякога се забравяме и преминаваме границата, което веднага се отразява на личния ни живот, а като по-масово наблюдение се отразява и на обществото като цяло.Много често това мъничко удоволствие прераства чувство за недоволство от нещо.Недоволство от ниските заплати, недоволство от това, че нечия щерка си е купила нов мерцедес, а ние все още плащаме вноските за остарелия фиат.Да, недоволството е двигател на модерното общество.Уви, понякога то може да бъде направлявано по много грешен за същото това общество и за самите нас начин.Човекът, който изпитва омраза в момента на действие не може да мисли трезво и да гледа обективно на нещата.А и никога не трябва да забравяме, че истината не е една.
В днешно време всичко е завоалирано зад множество красиви думи, но трябва да знаем, че крайностите са факт.В лицето на две от тези крайности се явяват глобализацията и национализма.Няма човек, който да няма някаква позиция по този въпрос.В последно време на мода дойде критикуването на глобализацията, като идея, която не е изпълнила плана, заради който е била създадена.Всъщност самата тя има много негативни страни, трябва да признаем.И тук идва ред на въпроса "Има ли система или реализирана идея, която не води след себе си своите негативи?" .Не, няма.Глобализацията, която ние познаваме е една логична производна на пътя, който извървя самия капитализъм.Тук трябва да напомня какво казва Марсел Мос за хората в днешно време.Спрямо неговите мисли, ние - Хомо Икономикус сме гладна сметачна машина.Ние обслужваме самите стоки, а не стоките обслужват нас.Ние сме им подвластни.Да приемем , че в това има повече от нотка истина.Има ли период от човешката история, в който стоката не е била важна ? Още преди хиляди години социалния статус на водача на групата първобитни хора е държал на придобивките си.Навярно в нашата човешка природа са се променили много малко неща, но това ние добре го знаем.Това, което всъщност изплува е, че не точно нашето време е "роб" на вещите.Не точно нашето време е "най-тежкото".Не точно нашето време има "най-големите проблеми".Да, ние живеем в момента и за това всичко ни се струва толкова тъжно, тежко и на моменти дори безнадеждно.
Връщайки се към глобализацията като отроче на дългата история на човешкото развитие и търсене на близост между отделните народи , то ние трябва да споменем и другия полюс - национализма.Какво всъщност е национализма ? Всеки човек ще даде различна дефиниция на това понятие.Във всекидневието го срещаме като "налагането на просперитета на една нация за сметка на останалите нации".Това е най-масовият отговор, който чувам, когато задам този въпрос.Множество хора не правят разлика и между национализъм и патриотизъм.Аз обаче ще използвам и една по-тясна дефиниция, която е дадена от Ернст Гелнер (уважаван антрополог, живял във Великобритания).Той казва така : "Национализмът е принцип на организиране на човешките групи в сравнително големи
политически единици в хомогенна култура с централизирана образователна система.". Според него задължителния ред на нещата е : Индустрията => културата => образованието => държавата. И така ..... да приемем, че има право.То тогава понятието, което хората ползват в ежедневието си и понятието, което се счита за реална дефиниция се различават.Ние използваме думата "национализъм", когато се удряме по гърдите и се наричаме българи.Малко е тъжно, че в едно модерно и развито общество точно това действие все още е на почит.Дали не е време да забравим балканския си лют нрав, в който вечно живее идеята, че всички са ни врагове.Не е ли време да погледнем примера на големите ? Най-логично трябва да посоча с пръст (зная, че е нелюбезно, но ме извинете) именно Франция и Германия, които загърбиха три големи войни за да могат да бъдат партньори в ЕС.Разбира се, навсякъде има хора, които са недоволни от обединението и това, че дадени държави работят заедно.Европа е уникална с това, че повечето флагове по кратата ѝ са били защитавани и отвоювани с много жертви.Но трябва ли омразата между народите да продължава да живее в човешките сърца ? Представете си как французин,германец,българин,грък и швед (примерно) застават на една маса и говорят като равни с равни.Да, това е факт, стига да повярваме, че е възможно.Да, аз съм го виждал да се случва с очите си.И трябва да призная, че се почувствах много добре - някак си спокойно.Спокойствието, че с времето ние също ще приемем "Европа", като идея, макар че тя вече отдавна ни е приела.
Каква е причината да пиша тези редове ? Причината е от проста по-проста.Аз съм човек, който обича да пътува.По цял свят ме приемат с отворени обятия и за хората без значение дали в Испания или в Турция аз съм един обикновен българин, който идва с усмивка и си отива с усмивка.Поради тази ми доброжелателност хората ми отговарят така.Да, когато боравиш с добро, много често ти отвръщат с добро.Така обаче всеки ден, влизайки в моя университет виждам една малка масичка, българското знаме и хора, които с усмивка на лице ме приканят да се подпиша за една кауза.Името ѝ е "За референдум против членството на Турция в ЕС".Аз любезно отказвам и продължавам напред.В главата ми обаче се въртят разни мисли.Самата идея за такъв референдум не е ли абсурдна ? Какво значи "за" референдум "против" ? Нали , ако има референдум той ще има две опции "За" и "Против" .... не може да има само "Против".Безсмислено е още от корена на самата си идея.
Аз няма отделно да разглеждам ползите и негативите от евентуално членство на Турция в ЕС, поради факта, че вече е изприказвано толкова много по този въпрос, че аз едва ли ще кажа нещо ново.Просто трябва да се знае, че този въпрос няма , нито само ползи, нито само негативи.Също така трябва да се знае, че Турция няма да бъде приета в близките години, като пълноправна членка на ЕС, просто защото все още не изпълнява нормите.Изхождайки от този факт, голяма част от шума, който се създава е "шум за нищо".Така ние, като общество наблюдаваме как дадени идеи се задействат само, ако са с ясната идея, че са безсмислени или неосъществими.Популизъм ли му казваха политиците ? А може би все още някой умело използва сянката на миналото , за да изгражда P.R. ? Един от главните лозунги на инициативата е "Фес в ЕС?".Аз лично намирам това за обидно.Обидно не само към съседите ни, но и към самите нас.Обидно е за мен някой да ми представя една примитивна идея на сарказма и ненавистта и да я обявява за общонародна.Очевидно обаче, този наш "национализъм" може да изхрани много гърла, защото всички знаем, че идеята не се поддържа от голяма доза национално самосъзнание, а от идеята , че малко по малко се събира електорат.Цялата инициатива печели на инициаторите медийно внимание, обществено внимание, младежка подкрепа и т.н. Какво излиза в крайна сметка ? Излиза, че национализмът продава! Продава точно както идеята за Дядо Коледа в червен костюм , който пие Кока- Кола по Коледа.Тъжното е, че много млади хора вярват в такива каузи.Тъжното е, че така на моменти родолюбието се изражда в нещо деструктивно, а не градивно.Ненавистта към другите не може да направи живота ни по-добър.И не ми се иска да се спекулира с този ми коментар.Той не е политически, а социален.Социален , а не политически се явява проблема, че много хора израстват с мисълта, че е хубаво да потъпкват чуждото.Насажда се и идеята, че сме заобиколени от врагове.Всичко това води до една сляпа омраза.Омраза, която има за цел да скрие всичко позитивно, до което може да се докоснем, чрез света около нас.
Мисля си, че вече е време да престанем да бъдем потребители на сляпата омраза, която много хора, на които им е изгодно ни продават.Ние не сме глупав народ и знаем, че ненавистта не гради и поддържа къща.Но трябва да осъзнаем и нещо друго - омразата провокира омраза.А точно тази омраза на етническа основа е може би най-деструктивната, защото няма реална причина.Никой не избира цвета на кожата си, националността, континента, семейството и общността, на която да принадлежи, когато се ражда.Пред Бог всички сме равни.
В днешно време всичко е завоалирано зад множество красиви думи, но трябва да знаем, че крайностите са факт.В лицето на две от тези крайности се явяват глобализацията и национализма.Няма човек, който да няма някаква позиция по този въпрос.В последно време на мода дойде критикуването на глобализацията, като идея, която не е изпълнила плана, заради който е била създадена.Всъщност самата тя има много негативни страни, трябва да признаем.И тук идва ред на въпроса "Има ли система или реализирана идея, която не води след себе си своите негативи?" .Не, няма.Глобализацията, която ние познаваме е една логична производна на пътя, който извървя самия капитализъм.Тук трябва да напомня какво казва Марсел Мос за хората в днешно време.Спрямо неговите мисли, ние - Хомо Икономикус сме гладна сметачна машина.Ние обслужваме самите стоки, а не стоките обслужват нас.Ние сме им подвластни.Да приемем , че в това има повече от нотка истина.Има ли период от човешката история, в който стоката не е била важна ? Още преди хиляди години социалния статус на водача на групата първобитни хора е държал на придобивките си.Навярно в нашата човешка природа са се променили много малко неща, но това ние добре го знаем.Това, което всъщност изплува е, че не точно нашето време е "роб" на вещите.Не точно нашето време е "най-тежкото".Не точно нашето време има "най-големите проблеми".Да, ние живеем в момента и за това всичко ни се струва толкова тъжно, тежко и на моменти дори безнадеждно.
Връщайки се към глобализацията като отроче на дългата история на човешкото развитие и търсене на близост между отделните народи , то ние трябва да споменем и другия полюс - национализма.Какво всъщност е национализма ? Всеки човек ще даде различна дефиниция на това понятие.Във всекидневието го срещаме като "налагането на просперитета на една нация за сметка на останалите нации".Това е най-масовият отговор, който чувам, когато задам този въпрос.Множество хора не правят разлика и между национализъм и патриотизъм.Аз обаче ще използвам и една по-тясна дефиниция, която е дадена от Ернст Гелнер (уважаван антрополог, живял във Великобритания).Той казва така : "Национализмът е принцип на организиране на човешките групи в сравнително големи
политически единици в хомогенна култура с централизирана образователна система.". Според него задължителния ред на нещата е : Индустрията => културата => образованието => държавата. И така ..... да приемем, че има право.То тогава понятието, което хората ползват в ежедневието си и понятието, което се счита за реална дефиниция се различават.Ние използваме думата "национализъм", когато се удряме по гърдите и се наричаме българи.Малко е тъжно, че в едно модерно и развито общество точно това действие все още е на почит.Дали не е време да забравим балканския си лют нрав, в който вечно живее идеята, че всички са ни врагове.Не е ли време да погледнем примера на големите ? Най-логично трябва да посоча с пръст (зная, че е нелюбезно, но ме извинете) именно Франция и Германия, които загърбиха три големи войни за да могат да бъдат партньори в ЕС.Разбира се, навсякъде има хора, които са недоволни от обединението и това, че дадени държави работят заедно.Европа е уникална с това, че повечето флагове по кратата ѝ са били защитавани и отвоювани с много жертви.Но трябва ли омразата между народите да продължава да живее в човешките сърца ? Представете си как французин,германец,българин,грък и швед (примерно) застават на една маса и говорят като равни с равни.Да, това е факт, стига да повярваме, че е възможно.Да, аз съм го виждал да се случва с очите си.И трябва да призная, че се почувствах много добре - някак си спокойно.Спокойствието, че с времето ние също ще приемем "Европа", като идея, макар че тя вече отдавна ни е приела.
Каква е причината да пиша тези редове ? Причината е от проста по-проста.Аз съм човек, който обича да пътува.По цял свят ме приемат с отворени обятия и за хората без значение дали в Испания или в Турция аз съм един обикновен българин, който идва с усмивка и си отива с усмивка.Поради тази ми доброжелателност хората ми отговарят така.Да, когато боравиш с добро, много често ти отвръщат с добро.Така обаче всеки ден, влизайки в моя университет виждам една малка масичка, българското знаме и хора, които с усмивка на лице ме приканят да се подпиша за една кауза.Името ѝ е "За референдум против членството на Турция в ЕС".Аз любезно отказвам и продължавам напред.В главата ми обаче се въртят разни мисли.Самата идея за такъв референдум не е ли абсурдна ? Какво значи "за" референдум "против" ? Нали , ако има референдум той ще има две опции "За" и "Против" .... не може да има само "Против".Безсмислено е още от корена на самата си идея.
Аз няма отделно да разглеждам ползите и негативите от евентуално членство на Турция в ЕС, поради факта, че вече е изприказвано толкова много по този въпрос, че аз едва ли ще кажа нещо ново.Просто трябва да се знае, че този въпрос няма , нито само ползи, нито само негативи.Също така трябва да се знае, че Турция няма да бъде приета в близките години, като пълноправна членка на ЕС, просто защото все още не изпълнява нормите.Изхождайки от този факт, голяма част от шума, който се създава е "шум за нищо".Така ние, като общество наблюдаваме как дадени идеи се задействат само, ако са с ясната идея, че са безсмислени или неосъществими.Популизъм ли му казваха политиците ? А може би все още някой умело използва сянката на миналото , за да изгражда P.R. ? Един от главните лозунги на инициативата е "Фес в ЕС?".Аз лично намирам това за обидно.Обидно не само към съседите ни, но и към самите нас.Обидно е за мен някой да ми представя една примитивна идея на сарказма и ненавистта и да я обявява за общонародна.Очевидно обаче, този наш "национализъм" може да изхрани много гърла, защото всички знаем, че идеята не се поддържа от голяма доза национално самосъзнание, а от идеята , че малко по малко се събира електорат.Цялата инициатива печели на инициаторите медийно внимание, обществено внимание, младежка подкрепа и т.н. Какво излиза в крайна сметка ? Излиза, че национализмът продава! Продава точно както идеята за Дядо Коледа в червен костюм , който пие Кока- Кола по Коледа.Тъжното е, че много млади хора вярват в такива каузи.Тъжното е, че така на моменти родолюбието се изражда в нещо деструктивно, а не градивно.Ненавистта към другите не може да направи живота ни по-добър.И не ми се иска да се спекулира с този ми коментар.Той не е политически, а социален.Социален , а не политически се явява проблема, че много хора израстват с мисълта, че е хубаво да потъпкват чуждото.Насажда се и идеята, че сме заобиколени от врагове.Всичко това води до една сляпа омраза.Омраза, която има за цел да скрие всичко позитивно, до което може да се докоснем, чрез света около нас.
Мисля си, че вече е време да престанем да бъдем потребители на сляпата омраза, която много хора, на които им е изгодно ни продават.Ние не сме глупав народ и знаем, че ненавистта не гради и поддържа къща.Но трябва да осъзнаем и нещо друго - омразата провокира омраза.А точно тази омраза на етническа основа е може би най-деструктивната, защото няма реална причина.Никой не избира цвета на кожата си, националността, континента, семейството и общността, на която да принадлежи, когато се ражда.Пред Бог всички сме равни.
неделя, 9 май 2010 г.
Май - понякога и винаги
Времето минава.Понякога бавно, понякога забързано.Никога достатъчно за нас.Май винаги е бил един и същ.Винаги дъждове и слънце са се обединявали в едно.Помня го миналата година .... виждам го и днес пред себе си.Времето те пресира, хората нямат и секунда за теб, а дъждът идва, когато не го очакваш.Май започва добре ... с чувството за Април, но в средата му се чувстваш сякаш си стигнал до една по-мрачна версия на Юли.Горещо е, но дъждовете се изсипват и ... сякаш падат над съзнанието ти.Опитваш се да избягаш от всичко, но не можеш.Нещо те задържа.Знаеш, че ако избягаш сега никога няма да можеш да се върнеш обратно, а все пак това е само един месец .....
Май придава смисъл на останалата част от годината.Този синтез от април и юни побеждава вътрешните ти чувства.Летаргията е всеобща и всички чувстват, че нещо не е както трябва.Май е едно предизвикателство , което не е в средата на годината, но не е и в самото начало.Той вещае това дали ще съумееш да продължиш успешно до края.Това е месецът, който вещае края и началото.През месец май учениците завършват.Така правят още една стъпка напред в живота.През този месец са повечето изпити, които хората полагат.През този месец хората вече изпитват бремето на работата и очакват почивката, но тя все още не идва.
През тази част на годината има мъничко тъга , има и мъничко радост.Често се запитваш "Защо?" и често търсиш смисъла.Често намираш в малките неща символа на безсмислието или на щастието.Всичко се свежда до думата "зависи".
Май .... месецът на всичко и нищо.
Май придава смисъл на останалата част от годината.Този синтез от април и юни побеждава вътрешните ти чувства.Летаргията е всеобща и всички чувстват, че нещо не е както трябва.Май е едно предизвикателство , което не е в средата на годината, но не е и в самото начало.Той вещае това дали ще съумееш да продължиш успешно до края.Това е месецът, който вещае края и началото.През месец май учениците завършват.Така правят още една стъпка напред в живота.През този месец са повечето изпити, които хората полагат.През този месец хората вече изпитват бремето на работата и очакват почивката, но тя все още не идва.
През тази част на годината има мъничко тъга , има и мъничко радост.Често се запитваш "Защо?" и често търсиш смисъла.Често намираш в малките неща символа на безсмислието или на щастието.Всичко се свежда до думата "зависи".
Май .... месецът на всичко и нищо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)