петък, 7 май 2010 г.

Различни в нищото

В днешно време да си сноб е хубаво.Пътуваш в автобус и гледаш велосипедната алея, покрай която минаваш със снизхождение, защото се намира по-ниско от твоята момента позиция.Абстрактна красота на модерността.Разбира се тази велоалея доста често е пуста.По нея няма велосипедисти .... което значи, че ние - хората от автобуса поглеждаме с надменност към никого.Ха, към всички и никои ? Не.Разликата между "всички" и "никои" е абстракна и неправомерна в логичната закономерност на новите закони.Да, да си сноб е хубаво.Достъпно е.Всеки може да се вози в автобус.Пури има и за пет лева в кварталния магазин .... е не са ръчно свити, но все пак спадат в графата "пури".Уискито също не е привилегия на богатите.Противно на цяла Западна Европа в България червеният Джони Уокър е по-евтин от останалите уискита - представители на средната класа.Ето, значи и този битов снобизъм ни е предоставен.Може майка ти да е учителка, а баща ти да е монтьор, а ти все пак да си сноб.И от гледна точка на дрехите е сравнително лесно - трябва ти само да си осигуриш едно пътуване до Тунис и 300 лева за пазар.Мда, там ще намериш добра имитация на всичко + евтини обувки.Ха, след това, когато се прибереш обратно в любимата ни държава, която догонва европейските норми на общуване и етикеция ще бъдеш "Много голям".Аз лично съм част от това движение на безсмислените и малодушни младежи, които се опияняват от малките си лични победи тип "Той не успя да ме надговори , значи аз съм казал повече смислени неща".Ние, представителите на това движение смятаме, че когато повтаряш едно нещо то се превръща в истина.Спор от десет минути до час(след това става досадно) може да се води с точно две изречения от двете спорещи страни.Те ги повтарят и мненията им с всяко повторение звучат по-възможни и по-истинни.Да, в крайна сметка на единия му писва и си казва "какво ли споря с този глупак" измрънква едно "Оф...." под носа си и излиза от стаята или демонстративно показва най-ироничната си усмивка, която "без да иска" се е прокраднала по устните му.Така не само пурите, уискито и марковите дрехи са достъпни , но и моралните победи над опонентите.О, каква аутопия.Но нали за да има побеждаващи трябва да има и губещи ? Какво е това общество, в което никой не губи, но всички са недоволни.Абстрактно е , но с норми.Норми в абстрактността и многообразието.Общество на сноби-победители, като мен, в което не съществуват думите "признавам загубата си и ще се поуча от нея".Другият принцип на нашата социална снобария, който е спазен е, че ние винаги знаем всичко.Ако някой ни докаже обратното той трябва да бъде смазан по най-първичния начин и не заслужава нашето внимание.Този човек, който няма нашето мнение е "чужд", той е странен.Друг е въпросът, че в днешно време почти всички трябва да имат "изчанчено" мнение, за да бъдат уникални в живота си.Така се постига мотото на ЕС "Единство в многообразието" , но по малко по-различен начин.Всички следват различна мода, различни принципи и различен начин на действие, но това, което правят е толкова логично и закономерно за човек, който ги наблюдава, че всъщност представляват една и съща съдба, която е претърпяла няколко корекции.Нека ви задам един въпрос : Вие бихте ли ползвали биомляко ? Навярно доста хора ще отговорят на този въпрос с "да".А ако го задам по друг начин : "Вие бихте ли ползвали биомляко за да бъдете различен/а?".Тогава масовият отговор ще бъде "не".Отговорът винаги зависи от формулировката на въпроса .... може би за това толкова много уважавам професионалистите в журналистиката.Жалко, че никога няма да задавам толкова добри въпроси.Животът ми е прекалено завършен (като на всеки един сноб наоколо) за да се науча да го правя.Но от тези въпроси и предполагаеми отговори може да си направим един извод :
Хората бягат от понятието "различен".Това ги плаши.Те не искат да бъдат заклеймени като "различни", като част от нещо друго.Като разбира се съществуват и групи хора, които търсят точно това, но това е провокирано от проблеми в детството или психически проблеми.В днешно време да си различен е яко и търсено, но никой не иска да го каже директно и да бъде приет като такъв.Живеем в обществото на субкултурите.Кои са обикновените хора ? Коя е обикновената музика ? Какви са обикновените дрехи, които човек трябва да носи ? Всяко потребление е част от някаква субкултура и хората не се свенят да я използват колкото се може повече.Обществото търси идеята за "уникална индивидуалност" и често използва думите "Ти не можеш да ме разбереш ...". Ами, да , аз не мога да те разбера, защото не искам.Нямам нуждата да те разбирам.Покажи ми един човек от твоята социална група и аз ще ти изградя социален и психологически портрет , в който попадаш поне на 70%.Това може да го направи всеки човек, който има поне мъничко логическа мисъл, социални контакти и наблюдения.
Да .... така си върви нашето ежедневие.Едни носят шипове и търсят извинение, че са непригодими в обществото.Втори рисуват по стените на старите къщи и ги загрозяват, наричайки това "изкуство на новото време".Трети пък отиват в Студентски град и "танцуват" цяла нощ, докато късат и мятат салфетки под звуците на доста елементарни текстове.Осезателна разлика между всички тях няма.Може би дрехите .... манталитетът е един и същ.Мога ли да намеря поне една социална група със статус малко по-различен и открояващ се ? Май мога , но тя е само една - богатите.Онези богати, които имат богатства по семейна линия.Онези, които са възпитани точно от онова "висше" общество, което доста хора наричат "парадокс" в днешно време.Ами .... да, но и при тях нещата са леко извратени.Интересното е, че май в днешно време без значение кого разглеждаме - всички имат някакви извратени и ненормални желания и мисли.Доста често това е повлияно от социалната група, към която принадлежат хората.Проблемът е, когато не е повлияно от тази социална група.Тогава това се нарича "психически проблем", а не "логично желание". Наложи ли групата някакъв принцип без значение колко е ъндърграунд самата група, то принципът се налага и затвърждава като правило.Правилата могат да бъдат извратени погледнати спярмо обществото като цяло, но погледнати спрямо малката група хора тези правила могат да бъдат съвсем нормални и логични.В днешно време психическият проблем е точно това, което не е свързано с желанията и логиката на групата, към която принадлежиш.Да разгледаме примерно садо-мазохизмът : В обществото като цяло това е проблем.Хората, които страдат от него търсят професионална помощ.Ала влезем ли в обсега на една субкултура наречена "индъстриъл гот" то това се превръща в нещо абсолютно закономерно и нормално - хората го обичат и му се наслаждават, правейки клубове, където да го практикуват.
И така ... навярно ножовете с две остриета са навсякъде в нашето модерно общество.И така, когато хванеш пурата в ръка можеш да видиш най-малко две страни на нещата : "Ах, това оръдие на злото, което ме убива малко по малко" или "Ах, колко се радвам, че я има на света точно тази пура, за да мога да я изпуша с удоволствие".И, да .... всички ние искаме да сме сноби, колкото някои от нас да обясняват как ненавиждат снобарията.Снобарията в 21ви век значи живот.А животът от своя страна значи опит за успешна снобария.И сега аз ще си запаля пурата и ще бъда най-големият.Сред кои ? Има ли значение.... сякаш някого го интересува всъщност кой съм и за какво се боря.Важното е просто да бъдеш най-големият.

петък, 30 април 2010 г.

Пейзаж

Стоя си аз съвсем спокойно и гледам чифт голи крака до мен.Какво се случва ? О, нима съм се озовал в банята ? Не. Стоя в "Costa" до нашия любим Софийски университет и гледам точно пред мен чифт голи крака.Не бяха женски,а мъжки.Доста неправилни, грозновати и космати.Подозирам, че принадлежаха на човек от "Остта" - Перник - Мездра - Монтана.Поглеждам и се възмущавам .... как е възможно някой да реши да събуе своите чорапи и обувки точно там ? Човекът, който го направи нямаше лице, но беше антипатичен.Реших, че трябва да се махна.Излязохме ние от кафенето и решихме да седнем в Борисовата градина ... денят е приятен, красив и слънчев, защо да не отидем точно там ? Седнах аз до езерцето в сърцето на Борисовата.Минута по-късно осъзнавам, че се озъртам наоколо и наблюдавам пейзажа и какво ме очаква ... ? Голи мъжки крака на съседната пейка.Ех, хайде, казвам си .... тук е градинка и може някой да е решил след дългото зимуване да предостави на краката си малко спокойствие.Сигурно е нормално.Чувал съм, че и в Румъния и Сърбия го правят, та значи е нормално.Тук обаче плескавицата няма толкова много месо .... О, простете за лирическото отклонение - това няма значение.И тези ми размисли по никакъв начин не трогват притежателя на краката.Те - митичните, нещастните, изстрадалите от обувките мъжки крайници не се влияят от моето мнение и очевидно настояват да си миришат на свобода.Е, нека бъде така.Ставаме от пейката, отиваме на кино.Кино ? Всичко е наред .. първите 15 минути са доста спокойни и дори се подсмихваме под мустак.И тогава човек, чието лице за пореден път не се вижда решава да седне на реда пред мен и да постави краката си ... голички (както вече се досещате) на реда пред себе си.Аз вече не се впечатлявам и си казвам ... Ами то сигурно и в Румъния и Сърбия се случва това.И там хората си имат проблеми.И там си имат Перник, Толбухин и Михайловград.Филмът върви, а аз не следя сюжета ... гледам крайниците.Те очевидно са много щастливи - чувстват се свободни. Някак си свързвам с помръдването на пръстите с онази сцена, играеща ролята на кулминация от "Смело сърце", където Уолъс наддава гърло в предсмъртен вик "FREEEDOOOOM!".Да ... та се замислих, че тези пръсти крещят същото с цяло "гърло" по свой си начин.Скоро те отново ще бъдат върнати обратно в мрачните дебри на невзрачните обувки и какво ли ще се случи с тях ? Ще живеят нощ за нощ .... Но защо притежателите им нямаха лица ? Ами ... май не им бяха и нужни.Все пак те се бяха поддали на нуждите на краката и се бяха превърнали в безлични "русенци", "варненци", "столични парчета", които задоволяват нуждата на своите обрасли крайници.
Да, а в първия момент бях толкова ядосан, объркан и неразбиращ ..... какво се случи ? В края на крайщата както хората казват "И краката душа носят" и защо да не се придържаме към техните желания ? Нека разрешат брака между мъже и крака.Кой ли ще бъде аналога на Сър Елтън Джон ? Може би ти ? Успех.Аз не смятам все още да се оставям на краката ми да ме водят ...... но май грешката е в мен.Сега сам ще си кимна и ще потвърдя с "якото" "Absofuckin'lutely!" .

понеделник, 8 март 2010 г.

На Барикадата...

Живот като на театър.Живот, в който има редица сложни словосъчетания.Понякога грешиш правописа на думите, но това не е страшно, ако знаеш значението им.Но ако не знаеш, нито значението, нито как се пишат .... да, тогава би било логично да не ги ползваш, нали ? Но ти продължаваш да си играеш с тях, мислейки си, че уникалността на личността ти им дава своеобразно значение, което е близко до реалността, но винаги можеш да се защитиш, че "не е точно това, което другите имат предвид". Понякога нещата се случват така, че тези непознати думи идват на езика ти, без да си искал и не знаеш какво решение да вземеш.Е .... има ли значение в крайна сметка ? Китарата винаги ще продължи да свири без значение чии са пръстите върху грифа.

(..)Момчето, което свири на китара е част от усещането за града, където навремето си тичал с обелени колена, а сега вървиш по-бавно и по-мъдро към поредната си годишнина. И теменуженото небе от твоето вчера, отдавна задрямало някъде в мислите ти, днес е част от празника на другите след теб... Домът е мястото, където историята винаги има продължение и лястовичките не долитат за първи път, а просто се завръщат...


И, къде е домът между закономерността "Бъдеще/Настояще/Минало"? Как къде ... той е връзката.Колко добре звучи Бъдеще <= дом <= Настояще <= дом <= Минало <= дом.Някои ще кажат, че логиката трябва да бъде точно обратната.Ами не, драги ми, приятели ... логиката трябва да бъде точно такава, защото ние винаги се стремим към бъдещето и домът ни дава точно тази основа, без която бъдещето ще съществува, но не очакваното, не това, което желаем.

Възможности - много.Всяка секунда нещо се променя.Всяка секунда една тухла попада на ново място.Има два вида материя, която може да изгражда тухлите :
- "Истинска"
- "Нереална"

Първата е съвкупността от ситуации, които изграждат закономерността между периодите на човека.Това са реално съществуващи факти, които са зачеркнали или отворили възможности.Те съществуват при всеки един човек, без значение дали той е "интелигентен", "уникален" или "елементарен".

Втората е съвкупността от мечти, желания и илюзии, които човек "сам" е изградил.Този вид тухли е опасен, защото, ако положиш една от тях между две "реални", то зейва празно пространство, което навярно ще рухне в един момент.Нестабилност, която не коства на човек бъдещето, но затваря дадена врата.

Възможните комбинации с тухлите не са малко.Навярно всеки човешки живот е различна комбинация от тухли, представляващи един по-малко или повече завършен "дом".Ако изходим от идеята на КПСС , че хората са три вида : идиоти, гении и гениоти, то "домовете" може да разпределим в три категории , които следват същия принцип.Геният има малко по-специфична формулировка на сградата, която математическите формули трудно разгадават.Те градят два паралелни "дома", които се срещат в момента, в който бъдат завършени.Добре ситуирани ... светът на мечтите и светът на реалността формулират минало, което логично е довело до настоящето, което пък със сигурност ще изгради желаното бъдеще.

И в крайна сметка ..... какво е "Бъдещето" , какво ли е "Миналото" ? Ние може да си отговорим само и единствено за "Настоящето", защото то е отражение на моментната фаза, до която сме стигнали в изграждането на удобната къща, която искаме един ден да наречем свой "Дом".А това ще се случи само и единствено, когато човек е на чисто със себе си.Тогава Земята се води от неговите желания и усмивка.Да, спокойствието да си на чисто със себе си ...

събота, 6 февруари 2010 г.

Част втора : Отношенията между хората

Ще започна с един цитат на Раймон Арон използван в труда му "Демократизация и тоталитаризъм", който той използва като описание на националсоциализма , а именно "Човек ще сбърка, ако се се опитва да прилича на хищник - прекалено добре успява."

Тази му мисъл според мен се отнася за човекът като цяло.Веднага се дистанцирам от политически и идеологически видове строй.Това е същността на човека и всеки ден го наблюдаваме , когато общуваме с други хора.

Според мен не съществува понятието "лицемер" и "маска", както го наричат много хора.Това е чистата животинска черта на човека да се опитва да променя заобикалящата го реалност по свое усмотрение.Да, свидетели сме и на много хора , при които това качество е сведено до минимум, но нека погледнем реално на нещата - това помага ли им ? Не , те са определени от модерното общество, като много емоционални и нестабилни хора, защото се афектират често от заобикалящия ги свят.За това трябва да отбележим, че хищникът в човека далеч не е нещо негативно, а точно обратното.

сряда, 27 януари 2010 г.

За времето и хората.

Преди вечер ми се случи нещо, което ме провокира да го обмисля.След една прекрасна вечер, прекарана в прекрасна компания, явно мислите ми бяха насочени на съвсем друго място, защото на метростанцията избрах погрешната страна.Постоях там около половин минута, докато осъзная, че всъщност това не е мястото, което ми е нужно .... както се предполага се върнах обратно и преминах от другата страна.Една жена, която се оказа точно до мен , явно беше наблюдавала моята отявлена грешка .... обърна се към мен и промълви с насмешка "Боже, колко заблудени хора има....".Аз бях изправен пред ситуация "Шах и мат", защото не бях очаквал подобна констатация и отговорих просто "Ами, случва се..." .
Минути след това, докато се прибирах , аз - в една част на столицата ни, тя - в друга, се замислих защо ли тя избра точно тези думи и колко възможни причини имаше всъщност аз да мина първо от едната страна и след това от другата.

За възможностите и реакцията:

Ами, ако бях решил да отида в едната част на града само и само, за да се поразходя с топлото метро и да наблюдавам хората.Забелязал съм, че много хора го правят.А и навън е студено ... ако нямаш бърза работа какво пречи просто да продължиш напред?А ако след това съм преценил, че искам да се разходя не до тази част на града, а до обратната и съм сменил посоките ?

Ами, ако по навик бях преминал на тази грешна в случая платформа, свикнал да се прибирам в къщи с нея, но след това бях осъзнал, че моето "вкъщи" вече не е там и преминех от другата страна с цел да потърся новото "вкъщи" или просто да стигна до него, ако вече го бях намерил ? Дали реакцията й беше удачна в случая ?

Ами, ако имах уговорка с приятел, до който се стига чрез първата платформа, но след това бях осъзнал, че той всъщност не си е вкъщи и аз трябва да премина на отсрещната страна ?

Има още възможности за "Ако", но уви реакцията беше вещана от нещо много тъжно.Тя не беше вещана от положителните възможности, а от най-отрицателната.Хората съдят за останалите по себе си и по това, което виждат техните очи.Разбира се, аз не мога да се сърдя на жената, защото такъв явно е нейният живот.Тя беше решила да види моята грешка, като нещо отрицателно , но защо ? Защото хората в България в момента са толкова изкуствено изнервени.Те винаги бързат, винаги имат работа, винаги нямат възможност.Жената на метростанцията реши, че аз съм изял своето собствено време по най-глупавия възможен начин.Дребнавата изкуствена озлобеност ....да, тя е провокирана от това, че "хората нямат време." Тази жена не беше приела, нито за секунда, че аз имам времето да си позволя това объркване ... че аз имам времето да си позволя и разходка до другия край на града и след това да хвана метрото обратно.Да, тя бърза, тя бърза навярно за семейството си, което иска да види след тежкия си работен ден, но забравя, че бързането не ни довежда до целта по-бързо.Просто прави пътя ни осеян с повече препятствия.

Преди време баща ми ми разказа , че си е направил експеримент.Решил е да провери колко по-бързо ще вземе разстоянието от Бургас до Казанлък с кола, веднъж движейки се с нормална скорост, а следващия път, напъвайки колата според възможностите й.Направил го е и какво мислите се е оказало ? Разликата е била около 20 минути.И тук идва логичния въпрос "Заслужава ли си?" да бързаш от точка А към точка Б при все, че животът ти не зависи от това и същото това бързане ще изпие психическите ти сили, дразнейки се на случайните минувачи/коли, които препречват пътя ти.Мисля, че цялото това бързане е толкова изкуствено .... цялата тази "проблематичност" в живота ни е толкова изкуствена.Хората наоколо стигат до нервни сривове, борят се със зъби и нокти без да щадят собственото си спокойствие, което е най-важното в днешно време.Никой не може да възстанови нервите ти и никой не може да върне загубените мигове, които биха могли да преминат в спокойна крачка от Славейков до Софийския университет.Без трамвай, без автобус, без такси......с музика, усмивка и мисли за приятните моменти, които навярно предстоят.

Жалко, че толкова много хора само мечтаят за спокойствието, а им е толкова трудно да изрекат следните думи : "Сега ще си пусна приятна музика и ще се разходя от площад Славейков до Софийския университет с усмивка.Защо усмивка ? Ами , защото лятно време толкова много обяснявах как ми липсва студа и ето го сега ... искам да го усетя, защото той не е страшен, а дори отрезвява и те връща на земята.Когато стигна до университета, ще седна на някоя пейка и ще погледам студентите, които минават около мен с усмивки на лица, защото са взели своите изпити или тепърва им предстои завръщане у дома.Нека този един час бъде мой.

събота, 26 декември 2009 г.

Свободията да отнемаш свобода

Излишно подчертавам, че това не е нещо, което аз съм написал.Просто ми харесва начинът, по който е написано и макар и в момента да е много често срещано, предполагам, че в един момент ще се изгуби между редовете.Аз не желая това, за това ще го публикувам тук.


"
Аз съм онзи сърдит млад човек, онзи, който избра да остане в страната си, защото намери смисъл в нея. Слушах достатъчно за „онези" времена преди 1989 г., сблъсках се с голямата промяна върху раменете на баща ми, който крачеше по студения площад. После разбрах достатъчно за тоталитаризма от разказите на родителите ми и техните родители. Малко по-късно почнах да правя разлика между демокрация и тоталитаризъм, между свободата на словото и Големият брат - Всевиждащото око.

Или си мислех, че правя разликата.

И тъкмо отпразнувахме 20 години от Голямата промяна, и съм на път да реша, че разлика няма. Една крачка, една-единствена крачка само трябва да направи МВР, и моята неприкосновена, лична свобода ще бъде отнета.

Онази свобода, заради която баща ми крачеше в студената зима. Заради която вървяха и много други. Електронната ми кореспонденция, глупостите ми във Facebook, SMS-ите и разговорите ми - сутрин, обед, вечер, нощем, призори, пролет, лято, есен и зима, ще бъдат контролирани от Големият брат, Всевиждащото око или все ми е едно от кого.

Има-няма три седмици, и народните представители ще трябва окончателно да си кажат тежката дума и да осъдят съдбата на моята свобода.

Предварвайки трите седмици, искам като (все още) свободен човек в свободна страна да кажа това, което мисля. Властта унижи баба ми, като не й даде 25 лв. за Коледа, защото пенсията й е 210 лв. Баба ми погледна на това с голяма усмивка и още по-голямо презрение. Ще мине без пуйка, портокали, банани, уиски, фъстъци, луканка, филета, торта и тем подобни глезотии, просто защото те не могат да заменят достойнството й. Тя е над тези неща. Ще си обуе дебелите топлинки и ще си чете книга. Пет пари няма да даде за Станишев, Доган и Царя или който там е виновен. И тях ще подмине с голяма усмивка и още по-голямо презрение. А поредните политически решения ще приеме кротко: „Всичко в историята се повтаря, запомни това от баба си".

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна държава да заявя, че вали сняг, защото е зима и защото това е нормално. Не е нормално обикновеният човек, който трябва да отиде на работа, за да храни семейството си, да се тътри с часове по заледени пътища, километрични опашки и между снегорини, които "чистят" с вдигнати гребла. Не е нормално и да приема всичко това с иронична усмивка и тиха псувня. Защото, както беше казал един психолог, апатията е най-яркият знак за социалната депресия, обхванала обществото.

Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя, че изобщо не ме интересува някакъв си тип Гейзо ли, Мейзо ли - все тая - бил в Германия или не бил в Германия, пък не бил минал границата със Сърбия, пък поседял малко в ничия земя. Хич даже не ме интересува Маймуната, Бизона, Дебелия, Слабия, Червото, Гущера, Червея, Охлюва и не знам кой си какво и що. Все ми е тая кои са. Те са проблем на МВР, но МВР да не го решава, отнемайки свободата ми.

Но не е там проблемът.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя: Когато (ако) Народното събрание одобри окончателно промените в Закона за електронните съобщения, никога повече в чат-а или в телефонните си разговори няма да кажа, че властта е силна на думи и слаба на действия, няма да критикувам и да казвам мнението си на висок глас.

Или НЕ - ще го правя и ще го правя още по-ожесточено, за да има смисъл оная зима преди 20 години. Ако трябва, пак ще застана върху раменете на баща ми, за да извикам отвисоко, че СИ ИСКАМ СВОБОДАТА.

Защото, ако ми Я отнемат, тогава малкия камък от Берлинската стена, отчупен от родителите ми, ще престане да бъде реликва и ще се превърне в сувенир.

Предварвайки трите седмици, искам ВСЕ ОЩЕ като свободен човек в свободна страна да заявя, че съм много ядосана. Доскоро се гордеех, че съм живяла твърде малко в „ония" времена, за да ги помня отчетливо и да усещам пораженията им.

Сега не се гордея с действителността.

Сега съм един млад сърдит човек, който не желае службите да знаят на кого какво съм писала, какви контакти имам и кога с кого общувам. И оправданието, че така МВР ще работи ефективно, не върви. Не желая никой да наблюдава живота ми.

Така разбирам свободата.

Да, точно така.

На 4 юли 1776 г. в Декларацията за независимостта американските губернатори заявяват: „Всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие".

През 1879 г. е гласувана Търновската конституция, чийто чл. 77 гласи: „Частни писма и частни телеграфически депеши съставят тайна и се броят неприкосновени. Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон".

В Конституцията на Република България от 1991 г. пише: „Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име". (Чл. 32.)

И още: „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени". (чл.34.)

Затова предколедно се ужасявам, че в 2010 г. всичко това може да бъде загърбено, зачеркнато, пренебрегнато и неглижирано, за да се върнем към оная фикционална (и не съвсем) Джордж-Оруелова "1984" година.

Защото там пише: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила".

Е в това всъщност е проблемът.

Автор: Деа Манолова
Източник: dariknews.bg"



Всички знаем, че по всяко време дори за удоволствие можем да бъдем подслушвани и следени, но озаконяването на това ще превърне България от една полицейска държава в очакваното последно стъпало по пътя ни към преименуване на държавата ни и значението й към Източното МВР "България".

А това наистина е грозно и недопустимо в жалката измислица , която някои наричат днес "демокрация".Парадокс, а ?

Може би отговорът на този въпрос ще бъде не "Парадокс, да.", а "Факт."
Всеки да направи своите собствени изводи.

вторник, 24 ноември 2009 г.

Вярата не е просто социален факт.


Ала къде оставя вярата?
Къде остава упованието и верността?Абсолютното доверие?Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство.Тя идва от сърцето и душата.Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя бог,то той превръща духовното в плътско,приравнява светостта с обикновената логика.

.....
..Начинът,по който реагираме на чуждите постъпки,е най-вярното мерило за истинскатъа стойност на собствените ни дела и,ако се нуждаем от недвусмислена проява на своя бог,от веществено доказателство,за да поемем по правилния път,то значи сме най-недеостойни окаяници.


Така че не ми говорете за богове,приели материален облик.Не ми натрапвайте доказателства,че само вашия бог е истинският бог.Аз не оспорвам вярата ви,нито я съдя,ала ако вие сторите същото с онова,което живее в сърцето ми,то такива осезаеми доказателства стават неуместни.


Вярата е истина.Всеки вярва, няма безверци на този свят.Макар и с поколенията идеята за "вяра" да се променя, човек винаги е търсел нещо, към което да се обърне в тежък момент.Но вярата не е просто спасителния сал .... тя е константа - нещо перманентно.Тя съществува, дори да не си в затруднено положение.Винаги е там - вътре в теб и зависи само и единствено от теб, кога ще се обърнеш към нея.

Вярата не е просто поредния социален факт.Тя е лично понятие зависещо от много близки или далечни помежду си фактори като : приемствеността между поколенията, времевата рамка, в която живее човек, вътрешното спокойствие и уравновесеност и степента на успех/неуспех в живота.

Вярата е философия.Философията на своя страна е вяра.

СЕЗОНИЯ
Ти плачеш?

КАЛИГУЛА
Да, Сезония.

СЕЗОНИЯ
Но какво толкова е станало, най-после? Да предположим, че си обичал Друзила, да, вярно е, но в същото време ти обичаше и мен, и много други. Нейната смърт не е достатъчна, за да те прогони за цели три дни и три нощи в полето и да се връщаш после с такова враждебно лице.

КАЛИГУЛА (отново се е обърнал.)
Ти си луда, кой ти говори за Друзила? Не можеш ли да си представиш, че човек може да плаче и за нещо друго освен за любовта?

СЕЗОНИЯ
Извинявай, Гай. Но аз се опитвам да разбера.

КАЛИГУЛА
Хората плачат, защото нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. (Тя отива към него.) Остави, Сезония. (Тя пак се отдръпва.) Но остани все пак до мен.

СЕЗОНИЯ
Ще направя, както ти искаш. (Тя сяда.) На моята възраст човек вече знае, че животът не е нещо добро. Но ако на земята все пак съществува зло, защо да искаме да прибавяме към него?

КАЛИГУЛА
Не можеш да разбереш. Какво значение има? Сигурно ще ми мине. Но чувствам как в мен се надигат безименни същества. Какво ще направя срещу тях? (Той се обръща към нея.) О! Сезония, знаех, че може да си отчаян, но не познавах значението на тази дума. Мислех като всички други, че това е болест на душата. Но не, тялото страда. Боли ме кожата, болят ме гърдите, крайниците. Главата ми е празна, гади ми се. И най-ужасното е този вкус в устата ми. Не точно на кръв, нито на смърт, нито треска, но всичко това наведнъж. Достатъчно е само да си размърдам езика, за да стане всичко отново черно и да почувствам отвращение към човешките същества. Как горчи, как тежи да станеш мъж!

СЕЗОНИЯ
Трябва да спиш, дълго да спиш, да оставиш нещата да следват сами своя ход и да не размишляваш повече. Аз ще бдя над съня ти. Когато се събудиш, ще откриеш отново вкуса на света. Тогава използвай своята власт, за да дадеш повече обич на това, което все още може да бъде обичано. Това, което тепърва е възможно, също си заслужава да има своя шанс.

КАЛИГУЛА
Но за това е нужен сън, нужна е забрава. Това не е възможно.

СЕЗОНИЯ
Така мисли човек, когато е на предела на умората. Идва време и ръката му отново се втвърдява.

КАЛИГУЛА
Но трябва да знае къде да я постави. И какво ми дава една твърда ръка, за какво ми служи тази така удивителна власт, ако не мога да променя реда на нещата, ако не мога да накарам слънцето да залязва на изток, да намаля страданието и да направя така, че хората да не умират? Не, Сезония, все едно е дали ще спиш, или ще си буден, ако не можеш да промениш реда на този свят.

СЕЗОНИЯ
Но това означава да искаш да се приравниш с боговете. Не познавам по-тежка лудост.

КАЛИГУЛА
Ето и ти, и ти ме смяташ за луд. И какво все пак е един бог, за да искам да съм равен с него. Това, което желая с всичките си сили днес, надхвърля боговете. Аз поемам грижата за едно царство, където невъзможното е цар.

СЕЗОНИЯ
Ти не би могъл да направиш така, че небето да не е повече небе, не можеш да направиш грозно едно красиво лице, безчувствено едно човешко сърце.

КАЛИГУЛА(с нарастваща екзалтация).
Аз искам да събера в едно небето и морето, да претопя грозотата и красотата, да накарам смеха да излиза от страданието.

СЕЗОНИЯ (умолително изправена пред него).
Добро и зло, велико и ниско, справедливост и несправедливост са съществували винаги. Кълна ти се, това няма да се промени.

КАЛИГУЛА (със същата екзалтация).
Моята воля е да го променя. Ще направя подарък на този свят, ще го изравня. И когато всичко бъде изравнено, изгладено и невъзможното най-после стане възможно на земята, с луната в ръцете ми, тогава може би аз самият ще се преобразя и светът заедно с мен, тогава най-после хората не ще умират и ще бъдат щастливи.

СЕЗОНИЯ (с вик).
Няма да можеш да отречеш любовта.

КАЛИГУЛА(избухва с бесен глас).
Любовта, Сезония! (Той я хваща за раменете и я разтърсва.) Разбрах, че не е била нищо. Истината е другаде: Държавната хазна! Чу ме добре, нали? Оттам започва всичко. А! Сега най-после ще живея! Да живееш, Сезония, да живееш е обратното на това да обичаш. Аз ти го казвам и пак аз те каня на един необуздан празник, на повсеместно действо, на най-красивия спектакъл. Имам нужда от хора, от зрители, от жертви и от виновници.

Той скача към гонга и започва да удря , без спиране, с все по-силни удари.

КАЛИГУЛА (като продължава да удря гонга).
Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. (Продължава да удря.) Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.



Слабите мечтаят за това, което силните имат по рождение.А силните мечтаят да изрекат следните думи :

"Доведете виновните. Трябват ми виновни. И всички са такива. Искам да доведат осъдените на смърт. Публика, искам да имам своя публика! Съдии, свидетели, обвиняеми, всички да са предварително осъдени! Ах! Сезония, ще им покажа такива неща, каквито не са и сънували, аз, единственият свободен човек на тази империя.


Аз, единственият совободен човек на тази империя.На моята империя.На моя свят.На моята вяра.