вторник, 15 юни 2010 г.

От никого, през вселената, за никого.

Един ден някой ще чете и мен. Има време, спокойно. Няма да се натрапвам, нито ще разкажа нещо важно. Само мога да отбележа как в стаята има толкова много елементи. Ето например пред мен стои едно бюро. А иначе е кофти да те прередят на опашката в магазина и да те погледнат в очите. Връх на наглостта. Е, мен не ме прередиха на опашката за бюрото ... то е втора ръка. Намерих го в един оказион. Взех го много евтино, то е много старо и неприятно бюро. Не зная на кого е принадлежало, но чувствам досега на този човек до мен. Навярно това е била жена на малко над петдесетте. Не е била писателка - бюрото не беше толкова използвано. Тази жена навярно се е казвала Елеонора. Жените над петдесет, които не пишат се казват Елеонора по правило. Имала е двама сина. Единият е заминал, а другият все още живее при нея. Първият не знае къде отива и още не се е установил, рядко пише писма и много често моли за пари. Такива сме ние хората в днешно време. Едни гадаят на кафе и боб, а аз гадая на бюра. Защо ? Защото бюрото е може би най-важната и съставна част от живота на всеки един от нас. Когато се стигне до "С" (silence mark) всеки сяда на бюрото си и мълчи. Понякога чете книга, а понякога си слага салатата на него. От балкона се чува "ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА, ЩЕ УМРА" и поглеждаме кой всъщност го е казал. Оказва се гласът от главата ни. Понякога тя е готова да се пръсне. Някой замислял ли се е какво значи главата ти да се пръсне ? Вътре в нея има нещо, като микрокосмос, защото знаем колко много мисли пази съзнанието ни. Експлозията в същата тази глава навярно ще представлява нещо, като вселенската експлозия, от която идват всички планети. Нека приемем за миг, че след същата тази експлозия в същата тази глава се образуват други планети (малки съзнания), тогава човекът персонално е нещо, като създател на много слънчеви системи, черни дупки, метеори, комети и прочее космически тела. Фактически те не могат да бъдат наблюдавани с телескоп, но очевидно могат да бъдат почувствани, щом същият този индивид се оплаква от тях. Интересното е, че нашата вселена не си остава константа, а постоянно се разширява или се намалява. Ако приемем, че тази паралелна вселена в главата ни има за принцип същото качество, то интересното е, че в един момент тя може да изчезне. Да се самопогълне. Ако се смали достатъчно много просто ще спре да съществува. Какво ли се случва тогава ? В Елеонора се заражда едно странно чувство ... сякаш не чувства нищо в себе си. Сякаш е празна. Всъщност това не е такава изначална празнина, а точно обратното - ознаменува зараждането на нещо по-голямо. Какво ? Кой знае ... зависи под какъв ред се образуват планетите и вселенските тела. При едни комбинацията е пагубна, а при други е гениална. Всеки е изключение и при всеки планетите се нареждат по различен начин.
Аз лично помня първия път, когато усетих, че главата ми ще гръмне. Бях в четвърти клас и не си бях написал домашното по математика. Тогава учителката се насочи към мен и реши да провери точно моята тетрадка. За около десет секунди преживях едновременно катарзис, вселенска експлозия и сърцетуп. Беше тежко, но последвалото двуминутно конско беше най-малката цена, която можех да платя за удоволствието да изпитам чувството, че планетите са се наредили. Имам чувството, че моят Млечен път не си е на мястото, честно. На мен много ми се искаше в него да има само "сини" планети, като Земята, но за жалост усещам, че не е така. Всъщност от там идва и израза "не се чувствам наред със себе си". Просто планетите не следват правилната за мен подредба.... и това никой астролог не може да го промени.
Пределно ми е ясно, че никой никога няма да прочете това и го водя като анализ на самия себе си и вътрешната си система, но съм длъжен да го напиша. Не за друго, а защото след няколко дни ще го забравя, като идея и отново ще се чудя, защо нещо в главата ми не е правилно. В крайна сметка дали ще си остане от мен за мен няма значение. Никой няма да спечели от това, че съм го написал. Защо ли ? Защото това е, като човек да напише "две и две прави четири". Всички го знаят, известна им е истината и ако го видят някъде ще преминат през редовете. И аз да бях, и аз щях да го направя ... честно. На мен самия са ми неприятни глупостите, които пиша. Сигурно Зигмунд Фройд би дал логично обяснение, но някак си се досещам на къде бие той. За това няма да го доизслушам докрай. Зиги ще трябва да уважи решението ми. Това е положението.
Лека нощ, аз отлитам. Вселената в главата ми си остава. Приликата в този късен час между тея и мен е, че и двамата сме преживели катарзис. И тук идва знаменитата мисъл "Не всички книги, които е прочел човек го формират, като личност, а безсънните му нощи." Не помня на кого беше, но със сигурност мога да кажа, че е достатъчно банална за да я сложа като край. Един ден ще я има изписана на гроба му. Защо ли ? Защото аз самият съм банален, че дори и елементарен.
Лека нощ от Антон Чехов, лека нощ от Жолио Кюри и лека нощ от цар Самуил.