петък, 9 ноември 2012 г.

Промяната.

10 ноември. България се промени много - аз също.
Превърнах се в типичното "западно" дете. Имам всичко, което пожелая. Живея в центъра на София, но имам къща и вила в Морската столица на страната. Мога да си позволя всеки ден да бъда в различни ресторанти. Изкарвам и притежавам добри пари. Не карам кола, защото го намирам за долнопробно занимание, предвидено за крайните квартали. Успявам във всичко, с което се захвана. Говоря руски, но не намирам общ език с руснаците - чужди са ми. Нося дрехи, създадени за италианския пазар. Разбирам хората лесно. И все пак не обичам да ми влизат в личното пространство. Най-отдалечените точки на града, в които имам работа са на 500 метра от мен. Бил съм на 4 континента. Имам чай от бразилска Маракуя в малка дървена кутия от планините Монсерат в Испания, който пия, докато пуша турското си наргиле с тютюни донесени от Анадола. Звучи като рекламата на Загорка. А всъщност е напълно реален живот. И ми харесва.
Отегчен съм от живота. За мен успехът и щастието нямат алтернатива. За това и всичко е толкова скучно. Нямам емоции, защото не виждам смисъл в тях. Не си хабя времето, защото знам, че никой няма да ми го върне. Някои наричат този живот - "Живот на бели хора".
Поздрав за всички, които казват, че нищо не се е променило за тези 23 години.
Аз съм промяната. Вижте ме. Учете се от мен.

вторник, 20 март 2012 г.

Звездопад

Александър я чу. Падащата бомба.

Светът се променяше пред големите му черни очи. Той самият помнеше малко от преди голямата Перестройка. А тя се случи точно преди година.

Бомбите продължаваха да падат от небето. На Александър му харесваше да гледа експлозиите, защото така осъзнаваше, че той все още е жив за разлика от хората, които се бяха оказали под тях. В тяхната смърт, обаче, нямаше нищо лошо или странно. Те бяха "Новото време". Всяко преразпределение наречено революция, перестройка, промяна, преход и т.н. има своите изкупителни жертви. Така беше прочел на някакъв плакат. Беше черно-бял и нямаше автор. Най-вероятно създателят му вече е мъртъв.

Бяха им обещали: Нов свят. Нов световен ред. Нова свобода. Нова демокрация. Ново щастие. Нови възможности.

Получиха: Нови отломки. Нов хаос. Нова порция безсмислие. Нова липса на алтернативи. Нова тъга.

Всички бяха доволни. Александър осъзна, че винаги е бил посредствен и сега просто получи доказателство за това. Винаги е искал някой да го тъпче, да му казва какво да прави, да си играе с живота му. А преди години се беше самозалъгвал, че е нещо повече от другите. "Ти си специален, маме." му повтаряше майка му. Нея вече я нямаше. Един ден се оказа от грешната страна на барикадата. Падна мъртва на мига. Александър отиде до нея и започна да се смее над трупа й. Беше му смешно, защото вярваше, че е специален и смъртта не го лови, а горката му майка беше обикновена женица. Баща му не преживя тази гледка и полудя. Дни наред Александър се извиняваше за смеха си, но баща му вече беше загубил връзка със света. Единствено повтаряше "ти не си такъв" и "истината я няма вече".

Оказа се, че лудият му баща беше прав. Истината наистина я нямаше и Александър не беше такъв. Кой би предположил?

Чу се взрив. Мислите му секнаха. Така или иначе нямаше нужда от тях. Те бяха за тези, които имаха какво да губят. Той вече беше механизирал емоциите и движенията си. Усмихваше се при взрив, сваляше си очилата, когато чуваше човешки вик, за да има извинение, че не вижда къде е пострадалия, смееше се гръмогласно, чувайки прокламации за светлото бъдеще, което чака хората.

Все пак той беше жив, за разлика от хиляди други. Колосалните промени представляват звездопад от човешки съдби. Миналото спира да съществува. Бъдещето не идва. Настоящето е смешно до болка.

Александър си спомни какво казваше Егор преди години: "Всё идёт по плану..."

неделя, 24 юли 2011 г.

Истина

The truth is scandalous. But without it, nothing has any worth. An honest and naive vision of the world is already a masterpiece.
You cannot love the truth and the world. But you have already chosen. The problem now is to adhere to this choice. I urge you to keep up your courage.


И умишлено няма да продължа с цитата на Michel Houellebecq, защото следващата част обхваща самотата. А аз не вярвам в самотата, като състояние на духа. Дори я намирам за нищожна пред истината. Еднократна и употребена. Докато истината е необратима и поглъщаща. Цял един механизъм на развитие, който ти позволява да бъде намерен, само когато пожелае. Истината ни удря в различни моменти. Понякога сме подготвени за нея, а в други случаи ни се иска да побегнем. И рано или късно я приемаме. Тя обезсмисля всичко останало.




Когато 18 годишни момчета пишат поезия - това не е истина. Когато възрастни жени влизат в скъп ресторант - това не е истина. Когато някоя партия спечели избори - това не е истина.

Истината сама по себе си се дели на два вида
- Основополагаща истина
- Истината на днешния ден

Знаете ли коя истина е основополагаща?
Тази, която изправя всеки велик човек пред вътрешния му страшен съд.
Тази, която подтиква всеки велик човек да поеме историческата си отговорност.
Тази, която се смее на глас на провалите ни.
Тази, която не описва Божественото слово, а мълчи пред него.

А истината на днешния ден е по-особена. Много хора се опитват да я променят или я обявяват за грешна. Но за мен тя е следната : "Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата!"




Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата. Няма да заколя съвестта си, за да угодя на модата.

С всяко повтаряне тази мисъл става по-силна и по-силна. Защото това трябва да бъде нашата истина, която да следваме през утрешния ден. Иначе сме загубени за самите себе си. Всичко останало остава на заден план.

понеделник, 20 юни 2011 г.

Via Diagonalis

Римски път, който бележи културното развитие на Балканите за векове напред.

Ето какво би ви посрещнало, ако тръгнете по него днес, въоръжени с добро настроение, усмивка и цветове.

Започваме балканският ни ден с Белград. Бялата крепост ни очаква рано сутрин, обвита в мъгла. Европа се буди.




Взимаме кафе и вестник. След това продължаваме напред.



Реките Дунав и Сава се сливат една в друга. Малко е студено. Всичко изглежда като една зимна приказка.



Стигаме до София. Блясък, красота и малки улици. Център на центъра на Балканите. Господ е тук с нас.



Има време да седнем и да вдишаме от чувството на града.



Хората не ни забелязват. Средата на един прекрасен ден е. Ние се шмугваме и продължаваме по малките улички към следващата доза удоволствие.




Пътуваме часове, но времето не ни притеснява. Знаем, че скоро идва лятото. Нашият "Диагонален път" няма да ни подведе. Той ще ни разкаже и за "градът на седемте тепета". Ето, първата гледка е пред нас.



Непреходността на тукашната класика витае из въздуха.




Градската легенда оживява

Войските на Филип Македонски неуспешно щурмували няколко пъти Тива, а градът опрелено не искал да се предаде. Тогава пълководецът издал заповед – който пръв се качи на крепостната стена, печели като награда управлението на града. Имало в армията му мнозина тракийци и един от тях успял да избегне вражеските стрели и мечове, да се покатери по стълбата и да стъпи на зъберите. След пробива градът паднал бързо и Филип Македонски изпълнил обещанието си – назначил смелия войнзса управител. Минали години, утвърдил властта си новият управник, но пък съседите му заплашвали да го нападнат. Точно тогава получил вест от родното си място, брат му го молел да им се притече на помощ срещу варварските племена. Не се отзовал тракиецът, твърде много се боял за поверения му град. Минало десетилетие и той отново получил вест от брат си – майка им била на смъртно легло и искала да го види за последен път. Отново не отишъл тракиецът, дворцови интриги заплашвали управлението му и твърде много се побоял за властта си. Преди да издъхне обаче майка му го проклела на камък да се превърне, ако отново стъпи в родния си край. Дошъл и края на живота на управника, последното му желание било да го погребат там, където се е родил. Най-верният му слуга натоварил ковчега с тялото му на няколко камили и тръгнал на път. Дълго вървял, много земи прекосил и накрая стигнал земите на днешен Пловдив. Спрял вечерта огън да накладе, а ковчегът се изхлузил от камилата, която го носела, паднал на земята, отворил се и тялото се изтърколило. Мигом всички се вкаменили – и мъртвия вече тракиец и слугата му и камилите, така се образували хълмовете.


След нея е време да си тръгваме...



На Югоизток маранята не прощава и на най-смелите. Цветовете се губят на влизане в града. Одрин, здравей!



Европа отстъпва мястото си на "другата" Европа. Ориенталското вече е нежна цигулка, минаваща на преден план. Цветовете се завръщат.



И въпреки южният полъх, ние продължаваме напред заедно. Одрин ни предлага мостовете и кулите си. Също като опиат, градът влиза под кожата ни. Близо сме до края.




Градът на градовете, Център на Вселената, Господар на Света. Византион. Константинопол. Истанбул.



Хилядолетните сгради наблюдават хората, а нашите крачки ни се струват толкова малки. И въпреки това вярваме в себе си.



А залезът ни напомня, че тук и слънцето се подчинява на волята на Истанбул. Никъде другаде голямото огнено кълбо не е толкова красиво. Животът започва и свършва, когато Столицата на градовете реши.



Ароматите. Слънцето. Луната. Истанбул.



Топлината на епохите. Композиция от цветове. Проблясъци на светлината и на мрака. Тук завършва и нашият "Диагонален път".




Лека нощ, любими Балкани.

събота, 29 януари 2011 г.

Ах, този фарс. Полиция ? Не.

Веско Маринов може да пее, че родната полиция ни пази ... сигурно е така. Пази ни от това да имаме пари в джобовете си. Точно преди минута пред очите ми се разигра следната сценка :

Излизам от банята, отваря прозореца и поглеждам през него. Отпред двама катаджии са спрели кола (точно под прозореца ми). Шофьорът си говори с тях, усмихва се и се запътва към колата си. Тя не беше нова - Форд Фиеста, ако не се лъжа (не разбирам много от коли, а и не се сетих да я огледам). След секунди колата се засилва по пътя и родните ни полицаи се поглеждат и остават на мястото си.

Както ги гледам, виждам че единия подава на другия нещо. О, богове, каква изненада! Подава му пари. Вторият катаджия ги хваща и се оглежда подозрително наоколо. Е, явно е доста интелигентен и не се сети, че може някой да гледа от кооперацията на 10 метра от него. Подържа банкнотите за малко в ръката си и скришно ги пъхна в дясното си джобче. Двамата милиционери останаха за още минутка по местата си, но май аз предизвиках изоставянето на бойното поле. Как ? Като се изсмях, както съм си на прозореца. Този, който прибра парите се огледа и ме видя. Не знам дали това ми действие или желанието да ги похарчат, накара двамата трудоемки господа да закрачат нанякъде. И то с каква стъпка само! Наперени като пауни! Същинска красота.

А, да. Май забравих да спомена къде се случва всичко това, а ? Е, още една изненада : На булевард "Левски" точно след Софийски Университет. На 200 метра от мястото, където народните представители си "вършат работата". В центъра на нашата европейска и прекрасна столица.



Предлагам на Веско Маринов да направи и песен за даренията за полицията. Че и без това сме цял народ дарители, а те горките катаджии са толкова мили и любезни, че не искат да си кривят душата и приемат ли, приемат.

петък, 24 декември 2010 г.

Търпение? Мисията невъзможна.

През последните дни медиите отново лансираха информация за това, че българите са най-нещастни от всички останали народи.

Изследователи стигнали до този извод. Добре. Приемаме, че е вярно (макар и аз да подхождам резервирано към подобни обобщения). Аз, обаче, ще се опитам да дам отговор на въпроса "Защо?". Разглеждайки родната действителност не е трудно всеки от нас да прецени кои фактори водят до щастие и кои до нещастие. Тук, обаче, е хубаво да поясним, че това е нещо много абстрактно като материя и трябва да намерим какъв, всъщност, е първоизточникът на проблемите. И дали можем да ги наречем "проблеми".

Преди няколко месеца имах удоволствието да разговарям с професор, който по произход е египтянин, но преподава в американски университет. Дискутирахме какво се крие зад стереотипните отговори на въпроса "Здравей, как си?" в българската и египетската култура. Уважаемият професор сподели, че в Египет сред християнското население (местните копти) и мюсюлманското население е прието най-вече да се отговаря "Много съм добре, благодарение на Господ!". Тук в България най-честите отговори, който аз съм чувал са "Нормално. / Добре, благодаря. / Не питай..." и т.н. Знам, че не ви казвам нещо ново, но е хубаво да разгледаме разликата. В Египет хората не живеят по-добре от тези в България, нито пък са по-заможни. Всъщност, точно обратното. Там думата "глад" има по-различен смисъл от тук. Там много често няма магазин, в който да намериш храна, а какво да говорим за наличност на пари. И все пак хората благодарят на Господ и казват, че са много добре, а тук сме "не питай". Защо?


Да започнем от това, че родната реалност беше преобърната изначално преди 20 години. Това е много малко време в исторически план. В следствие на това в България има няколко групи, изградили свои очаквания и възприятия за "правилно" и "неправилно".

Първите са възрастните хора, живели преди 1989 и свикнали с този начин на съществуване, който беше т.н. "Социализъм". Те имат изградени възприятия, които не съответстват на сегашното време и всички промени, които държавата е претърпяла през изминалите години са до голяма степен непонятни за тях. Точно когато са опознали своето време и система, са дошли промените. Те нямат причина да бъдат щастливи, защото осъзнават, че времето не е на тяхна страна и няма да успеят да се впишат както трябва в днешната обстановка. За тях животът се е усложнил безкрайно много, защото преди това държавата е гарантирала спокойствието и работата им. Сега обаче, когато пазарът е променил своите принципи, те се чувстват несигурни и неконкурентоспособни. В условията на частен бизнес всеки гледа своята печалба, а не сигурността и добрите условия на работниците си. Не ми се иска да коментирам колко това е правилно и колко грешно, а просто да го представя като фактор, който играе голяма роля при сформирането на "щастие" и "недоволство" във възприятията на тази възрастова група. Също така, промяната в системата значи, че тези, които са били уважавани преди, до голяма степен губят своята позиция в социалната йерархия. Това предизвиква загубата на доверие към хората наоколо и самата държава.

Следващата категория са българите на възраст около 40-50 години. Те сформират отделна група, защото това са хората, които фактически са израстнали преди промените, но са играли основна роля в изграждането на държавата след 1989 година. Точно на техните плещи е паднала отговорността да изградят всичко наново и да променят обществото, тръгвайки по един нов път. От разговорите ми с представители на тази категория, аз оставам с впечатлението, че тяхното нещастие следва от нереалните мечти, които са имали за "балканската Швейцария". Когато настъпва промяната, тази част от обществото е в своите най-буйни години - студентските. Хората очакват промени и по-добър живот. Промените идват, идва и по-добрият живот. Митът за "балканската Швейцария" обаче не се сбъдва и тези хора се чувстват излъгани от новото време. Следствието на това го виждаме и в политическата ни система - стотици партии, множество "спасители", които предлагат услугите си, казвайки, че ще превърнат България в рай и тръгващи си след един-два мандата с наведена глава. Неуспехът на тези мечти идва от липсата на време и невъзможността на хората да се оттърсят от очакванията си за бърз успех.

Последната категория, която ми се иска да разгледам са "Децата на прехода". Аз съм част от нея и за това навярно ще ми бъде трудно да погледна обективно на своите връстници, включително и на себе си. Ние сме българите, родени през периода 1989-1997. Голяма част от това поколение са недоволни от връзката си с миналото и недостатъчното "европеизиране" на България. Малко или много това е следствие от неизживяните мечти на тези преди нас, които осъществяват прехода. Младежите в днешно време считат за правилно да заминат извън България с идеята, че там всичко е по-подредено и правилно, отколкото тук. Те не отчитат факта, че държавата ни не е имала техническото време да промени всичко по западен прототип : от институции, през политика, та чак до начин на живот на обикновените граждани. Българските младежи са обременени от това, че израстват рамо до рамо с преплитаните разбирания на другите две възрастови групи и не могат да намерят свободно пространство, в което да изградят своите собствени представи.

Изобщо, можем да говорим за една невъзможност различните възрастови групи, които представляват и различни социални групи да се интегрират помежду си. Това би могло да се промени с търпение и разбиране от всяка една от страните. Също така различните хора трябва да дадат време на системата да започне да функционира. Англия, Франция и Германия не са станали това, което са в момента за 20-25 години. Хората не трябва да се изнервят от невъзможността за интеграция, а да я подпомагат и приемат нуждата й от техническо време. Защо ? Защото всяка негативна реакция спрямо този процес го забавя и кара хората да се чувстват предадени и да намират системата за "поредния провал".

Всъщност това, което описвам в момента далеч не е просто един тъжен народ, а общество, богато на множество процеси, където различни култури и социални групи взаимодействат една с друга. Много емпиричен материал за изследователи и учени.

В заключение бих казал, че черногледството на българина е наслоено с дадена цел от дадени хора. Всъщност т.н. лансирани "проблеми" са невъзможността на българите да оставят своите социални реалности да съжителстват мирно и търпеливо една с друга. Колкото по-бързо осъзнаем това и започнем да подхождаме с разбиране едни към други, толкова по-бързо обществото ще разбере какво е значението на думите "търпение" и "толерантност" и ще ги включи в своето всекидневие.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Глътка живот

Everything in the world can be changed, my dear Florestan, but the human being.


Моят любимец хер Дюренмат.

А човешкото в човека не може да бъде спечелено, но може да бъде загубено. То е непостоянно, но не и временно. В крайна сметка Жан-Жак Русо е мъртъв, но идеята му за свободният индивид ни достига и днес. Надявам се, че ще достигне и следващите поколения. Въпросът е, че до човека винаги има един лъв, който напомня на силните, че свободата е тяхно изконно право за сметка на останалите. Хората никога не са били и никога няма да бъдат равни.




Денят трябва да има спокоен край. Трябва човек да налее капка по капка живот във вените си. А животът е прозрачен.Ако си напълниш чаша с него никой няма да разбере. Увертюра в стъкло. Едно по-добро начало.



Мадам, добър вечер! Декември, здравей и на теб!