събота, 31 юли 2010 г.

Джаз, мента и щипка недоволство

Вчера започна ежегодният летен джаз фестивал във Варна. Аз лично го чаках с голямо нетърпение, защото съм почитател на този тип музика.

Всичко е идеално: дворът на археологическия музей, чуждестранни изпълнители, доза добро настроение и доста младежи. Трябва да отбележа и още нещо – безплатен вход. Уви, сега няма да говоря толкова много за самия джаз фест, а за това, до което доведе безплатният вход. Знаете, че появи ли се в България нещо за без пари всички се хвърлят напред в името на безплатното удоволствие. Много съм доволен, че освен киселото „мляко” (което е за 0.08 стотинки, извинете ме, че го наричам за без пари) тук човек може да присъства и на джаз фестивал на същия принцип.

Организиран добре, с приятна атмосфера на най-подходящото място в града. До тук всичко е добре. Сядам на пластмасовото си столче. Какво следва ? Разбира се да огледам обстановката. Какво може да се види наоколо? Всички пият нещо и аз се питам какво ли е това зелено питие.
- Е, как какво? ... Мента със спрайт – класиката, - казва ми човекът, с когото бях. Отиваме на бара и се оказва, че не е спрайт, а севън ъп, но другата съставка на този „коктейл” наистина е мента. Красота. На джаз фестивал с мента в ръка. Няма проблем. До момента, в който не прекалиш с нея. За радост доста хора знаят това, но проблемът е, че винаги има единици, които не са се досетили или не познават собствените си възможности в света на алкохола.

Свирят първите гости на фестивала. Интересна музика, в която се доловиха доста интересни експериментални моменти. Квартетът на Георги Корназов създаде приятна атмосфера и това си пролича от емоцията на публиката. Аз, обаче, няма да се спирам обстойно на тяхната музика, защото ми се иска да коментирам нещо малко по-различно.

Ето: излиза втората формация. Естонско трио, което ни пленява чрез звуците на акордеон и флейта. Долавят се и фолклорните мотиви. Много интересна музика, която много допадна на мен и на много други хора. И така в момента, в който съм наистина пленен от звуците на инструментите, нещо ме връща в реалността. И то не в коя да е реалност, а точно в нашата – българската. Докато музикантите продължават да свирят, нещо нарушава идилията. Вик от дясната страна на сцената разцепва съзвучната хармония. Оглеждам се и питам компанията ми какво се е случило, а отговорът е следният : „Някой изкрещя „Наздраве!”.
Поглеждам отново и фокусирам човека, който го е направил.

Мъртво пиян е и държи бира в ръка. Описание на самия човек няма да давам, защото не е коректно(и тук е време за въпроса дали това, което той направи беше коректно спрямо останалите). Та, този индивид 2-3 минути, след като изкрещя навярно реши, че има нужда от още една бира. Последва нещо наистина абсурдно: реши да мине през музикантите и по мои наблюдения само късмета му попречи да блъсне някой от тях, докато се олюлява към бара. Малко след като ги преминава на зиг-заг, към него се стрелва Анатоли Вапиров и го повежда към вътрешността на Археологическия музей. Естонците, които демонстрират професионализъм не спират да свирят, но съпровождат пияницата с поглед.

И сега е време за едно лирическо отклонение. На колко ли места тези джазмени са видели нещо подобно? Има две възможности. Едната е – това да се случва често покрай техни изпълнения и те да са свикнали. Ако е така, значи случката не би им направила голямо впечатление, но пък това говори само и единствено колко е зле състоянието на обществото, щом на джаз концерти се случват подобни неща. Другата възможност е това да е един от малкото пъти, в които им се случва такова нещо, а не дай си боже и да е единственият. Това пък означава, че рекламата, която правим на България е покъртителна. Но какво да правим, възпитанието на някои хора наистина не отговаря на идеята „Варна – културна столица на Европа” ... За това не сме виновни ние – останалите n на брой хора, които слушаха с удоволствие, а този един човек. И тук идва въпросът какво ще запомнят гостите: дали нас като една добра публика или пияния тип.

Нека се върнем на това, което се случи! Да, естонците продължиха да свирят. Всички ние решихме, че това е краят на грозната сценка, като видяхме как уж човекът, който я сътвори си тръгва. Но има-няма и пет минути след една от песните, заедно с ръкоплясканията зад мен се чува отново някакъв нечленоразделен звук. Обръщаме се и какво да видим ... нашият стар познайник си е седнал кротко и продължава да си пие бирата и да се наслаждава на музиката. А докато той си подвикваше от време на време и нямаше кой да го изведе навън, на сцената се случи още нещо, което беше не по-малко любопитно от подпийналия ни приятел.

По време на една от песните на естонското трио на сцената се появи още някой. Но този път не беше човек, а куче. Да, куче, дори ако питате мен, си беше едно бездомно куче. Интересното е това, което четириногият любител на джаза направи, а именно – нищо. Постоя, послуша и в края на песента слезе от сцената и си замина. Без да нарушава хармонията и без да прави проблеми, докато нашият пиян познайник продължаваше да си подвиква нещо от време на време(за радост, обаче, силите му не стигаха да крещи истински).

Да, откриването на тазгодишния летен джаз фестивал във Варна беше наистина епично. Музиката беше много добра (както всяка друга година), атмосферата приятна, но и абсурдните ситуации също бяха интересни. Аз лично много се ядосах на човека, който се беше напил и викаше. Сметнах, че всеки би го направил, но след края на фестивалната вечер чух коментара „Е, к`о толкоз ... тъй си прай кефа човека.” Това беше логичната кулминация, до която се стигна. Истината е, че зад всичко, което е на почит в държавата ни стои едно незаинтересовано „Е, к`о толкоз ... тъй му харесва.” Искрено се надявам и вие, уважаеми читатели да сте го забелязали.

Да сте забелязали, че тук е напълно нормално хора да бият бездомници, напълно е нормално цялата плажна алея да е опасана със заведения, в които бумти дива чалга цяла нощ и да сте забелязали, че на всичко с „вход свободен” е задължително да се отиде, без значение дали изобщо ви е приятно или ви интересува. Наскоро гледах и едно предаване на холандска онлайн телевизия, в което се говореше за идеала за мъж в България. Интервюирания беше Митьо Крика – виден български интелигент и меценат на изкуството. Той директно си каза, че тук са на почит хората, които не са изкарали всичките си пари легално. Проблемът е, че повечето момчета се учат от това и си мислят, че наистина има начин човек да успее бързичко с някоя далавера. Ами, прекрасно ... А къде остана европейския манталитет, за който се борехме? Аз лично познавам много хора, които спазват законите, които се борят честно и животът често ги мачка. Познавам още повече хора, които гледат как да направят далаверата. И ви уверявам, че проблемът не е в моите познати.

Сигурен съм, че при всеки един от вас е така. Проблемът „не е във вашия телевизор”, както започваше един сериал, а в това, че далаверата в нашата нация е на почит. На почит е това, че когато нещо е безплатно трябва да се отиде, дори и въобще да не ни харесва. Никакво уважение към нас самите, а какво да говорим за хората, които ни „забавляват”. Без значение преход или не, социалистическо време или не, този народ още не се е научил да цени.

Преди няколко дни видях как едно момче си хвърля опаковката от нещо за пиене на улицата, след като кофата за боклук беше точно на 10 метра от него. Спрях го и го попитах защо направи това и защо не я хвърли на мястото, където би трябвало. Не получих отговор ... младежът ме изгледа сякаш съм му изял закуската и продължи, без да продума. Сякаш, ако ми беше отговорил щях да го заразя с някоя нелечима болест. Така се почувствах аз. Да, малко е тъжно, че когато направиш забележка за нещо толкова очевидно, те гледат с пренебрежение. А може би възпитанието наистина е нелечима болест, от която много хора ги е страх. Уви, предполагам, че докато „Час Пик” се пълни нещата ще стоят така и дори ... ще стават по-зле и по-зле. Извинете ме за черногледството, но голяма част от нацията ни скоро ще се запаси с повече каталози на скъпи коли, отколкото с книги в библиотеката. А защо един ден да не заживеем в кофите за боклук – те и без това са по-чисти от нашите улици ?