сряда, 20 октомври 2010 г.

Да. Не. Няма значение.

Да.

Искаш секундите да минават по-бързо, защото главата ти се свива. Искаш те да минават по-бавно, защото след тях идва още една доза секунди, за която не си готов.

Не.

А секундите правят минути. Рядко човек нацелва точния момент да погледне към часовника в десния екран на монитора и цифрите да се сменят. Често обаче минутите ни се струват, като "минус безкрайност". Сякаш вървят назад, а не напред ... толкова бавно. Не помръдват. Но, докато си мислим точно това те вече са се сменили. Много подмолно от тяхна страна. Продължават напред, а ние сме забравени някъде в миналото. А миналото някога е било наше настояще. Настоящето пък преди време е било и бъдеще. Така за няколко погледа към циферблата разбираш, че от бъдеще всичко се е превърнало в минало. Мъчните секунди, които отброяваш никога няма да бъдат същите, но бъдещите секунди няма да бъдат по-малко мъчителни. И все пак ще си останат различни. Много често светът около теб ти показва, че всичко върви напред освен самия теб. Дали чрез наболата брада, дали чрез утрешния вестник, дали чрез смяната на песните.


Помня 1997, колкото и странно да звучи. Бях с баба ми тогава, а тя беше сама. Дядо ми беше в София - народен представител. Хората се бяха вдигнали срещу социалистите. Къде с право, къде понесени от вълната. Те си знаят. Помня, обаче, че тогава не можех да разбера. Хората изглеждаха по-скоро, като животни. Беше късна вечер и ние гледахме събитията по телевизията. Тогавашните студенти рушаха, крещяха, бореха се, изпадаха в животинска агресия. Навярно времето ги е подтикнало. Навярно безизходицата и недоволството. Ха, "зимата на тяхното недоволство". Много забавно, а? Не, не беше забавно. Помня обаче, че видях как дядо ми излиза невредим от сградата и се прибира. 13 години по-късно гледам кадри от същите тези събития. Дали хората са доволни от това, което са постигнали тогава е част от техния живот. Аз съм никой за да генерализирам. Но за мен важното е, че тогава макар и дете усещах, че настоящето и бъдещето са несигурни и мрачни. Малко по малко времето мина и днес е края на октомври 2010 година. Дойде новото хилядолетие. Сега знам, че единствената несигурност не идва от икономическото положение на моя свят и от политическата ситуация в страната. Сега знам, че единствената несигурност идва от самите хора и това, което (не) възприемат. Някои спряха да възприемат какво значи да бъдеш човек. Някои спряха да възприемат какво значи въпреки всичко да имаш достойнство и мнение. Всички се опитват да сцепят стотинката на две. Пари има, колеги. Пари има. Хора, които да използват парите няма. Хора няма.

Няма значение.

Това е настоящето днес - 20.10.2010 година. Какво следва? Не знам, но ме интересува. Искам да знам дали и аз с цялото си безучастие спрямо събитията по света един ден ще бъда обявен от седем годишно момче за животно. За това, че съм забравил човешкото в себе си в онзи момент, когато е трябвало да направя нещо, но не съм знаел какво е то и просто съм замълчал и останал на място.


Надявам се някой някога да открие средата. Златната среда.




Надявам се един ден едно такова момче и момиче да не ни съдят, защото сме направили погрешен избор.

Няма коментари:

Публикуване на коментар